А вие колко дивизии имате

"Ако поискам, до две седмици мога да превзема Киев." Думите на руския президент Владимир Путин в телефонен разговор с председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу са били извадени от контекста, твърди Кремъл. Но истината е, че Европа и светът вече наистина не знаят какво може да поиска утре Путин.

Дори да се предполагат съвсем рационални мотиви зад действията на Москва, изобщо не е ясно дали, за да ги изпълни, Путин няма да снабди сепаратистите със зенитни ракети, да опита действия отвъд линията на фронта, като създаде проблеми в страни с руски малцинства, или най-малкото утре да спре газа.

Опитите да се "разчита" Кремъл вече се оказват безсмислени, защото, както изглежда, неговата стратегия е да бъде непредсказуем - колкото по-противоречиви стават руските действия, толкова по-силен е той.

Едуард Лукас, старши редактор в The Economist и анализатор във вашингтонския Centre for European Policy Analysis, предупреди тази седмица, че Западът трябва да признае, че бившите съветски републики и сателити са били прави през всичките тези години – Русия е паднала в ръцете на шепа ревизионисти от бившия КГБ.

"Като не чухте тях, чуйте мен – Русия не иска да бъдат приети интересите й в рамката на сегашните правила, а иска да приемете правилата, които тя диктува. На Запад мислят, че редът в Европа е честен и поради това – стабилен. В Русия смятат, че той е нечестен и плаче за промяна", заяви Лукас пред британската парламентарна комисия по външна политика.

И истината е, че на Владимир Путин засега му се получава. Уверен от безсилието на Запада след войната в Грузия, вдъхновен от олимпиадата в Сочи, развеселен от антиевропейските партии, които търсят подкрепата му, и мобилизиран от липсата на достоен противник в Украйна, руският президент изглежда като гросмайстор без опоненти.

Тази стратегия, разбира се, има своите граници - дори Путин надали иска да тества колко уверен е в единството си НАТО. Въпросът е дали Европа и САЩ са готови да бъдат също толкова непредвидими, т.е., вместо да се търсят мерки за умиротворяване на Кремъл, твърдо да застанат срещу ескалацията на агресивност.

Блъфове и рискове

"Той не иска да създаде поредната зависима държава, още по-малко да анексира тези територии. Територия в Украйна, която е под руски контрол, му дава лост за влияние върху украинското бъдеще - каква политика да води страната, дали да стане кандидат за НАТО и т.н. Анексирането за сметка на това би имало точно обратния ефект, вече нищо не би задържало Украйна в руската сфера на влияние", смята Кадри Лиик, старши сътрудник в Европейския съвет по външна политика (ЕСВП) и дългогодишен кореспондент на няколко естонски вестника в Москва.

В тази логика на мислене последната ескалация на военно напрежение и все по-откритата намеса на руски войски целят да покажат на украинския елит, че нямат шанс да победят и че Западът няма да им помогне.

Но ако Русия започне да затъва все по-навътре, това не само няма да промени политиката на Киев, но и ще значи проблеми за Путин. Както казва военният анализатор Александър Голц, тогава за тези територии ще трябва да бъдат изпратени наборни войници.

"Това е съвсем друга история. Ниска дисциплина, лоша подготовка и ротация на всеки шест месеца", предупреждава Голц. Тогава Путин рискува основната му опозиция да стане руският Комитет на войнишките майки. За да стане това, Западът (който в този случай включва и България) трябва да стои твърдо срещу Москва и да подпомага Киев, докато Путин не разбере, че блъфът му не минава.

Путин иска основно признание от САЩ за разделение на зоните за влияние, смята Лиик. "Той е показвал, че е вече е приел, че балтийските републики са в американската, сега иска Вашингтон дори писмено да му обещае, че няма да се меси в неговата", допълва тя. Според полския журналист и писател Константин Геберт обаче, бивш анализатор от ЕСВП, Путин няма да спре дотам.

"Мисля, че сме изправени пред много консистентна руска стратегия, целяща да натисне границите на Запада обратно към това, където бяха през 1989 г. Това не включва задължително формални промени - излизане от НАТО и ЕС, но например идеята, че член 5 не важи на изток от Одер", казва той.

Според тази версия на отговора на въпроса какво иска Путин Русия няма да се спре пред нищо, за да си гарантира отстъплението на Запада. В Европа се чуват мнения, че трябва да се приеме, че Украйна не е напълно суверенна държава, Крим е част от Русия, а в Донбас ще има някаква федерализация.

Но на срещата на НАТО в Уелс бе прието, че различни държави могат да въоръжават Киев и да помагат в противостоенето на частите на руската армия. Барак Обама пък специално летя до Естония, където изнесе твърда и ясна реч, в която каза, че НАТО трябва да подпомогне украинската армия да се модернизира и засили и "ще защитаваме всички съюзници, защото няма стари и нови членки, има просто съюзници".

Всичко коз

Проблемът е, че не е ясно какво ще последва от тези действия. Неведнъж през последните месеци е говорено за това колко ирационална изглежда политиката на Кремъл. От нея трудно може да се прогнозира нещо за бъдещето, а усещането за това, че става дума за решения на самодържец, ги прави още по-субективни, независещи от функционирането на институции и правила и с характерните за всеки човек грешки, слабости, страсти, заблуди и неадекватност.

"Путин винаги е взимал решенията извън погледа на обществото и това просто бе доведено до крайност. Той сега просто непрекъснато играе игра, в която вдига залозите", казва руският анализатор Мария Липман пред "Капитал".

Стандартното разбиране беше, че масата за игра на Владимир Путин е постсъветското пространство, в което той не иска да допусне конкуренция - не само от Запада, но и от опита на тези страни сами да избират пътя си. Защото за Путин "покерът е за един играч", обяснява пред радио "Ехото на Москва" главният редактор на списание The New Times Евгения Албац.

"Москва винаги е разглеждала световните събития в рамките на това как едни страни увеличават влиянието си, други го губят, а трети се свиват. Това, че Западът говори по друг начин, за управляващите в Русия е само лицемерен начин да обосноват своята експанзия", обяснява за "Капитал" Кадри Лиик, старши сътрудник в Европейския съвет по външна политика (ЕСВП) и дългогодишен кореспондент на няколко естонски вестника в Москва.

И сега, когато имаше изгледи Украйна най-накрая да излезе от неговото влияние, Путин очевидно е готов на всичко. Надали някой е мислел, че руската армия ще влезе в Украйна, както влезе в Грузия. И тя наистина промени леко подхода си - не го направи толкова открито, а доста по-умело. Но крайният резултат е един и същ.

Така поставени нещата, е трудно да се каже какво действия оттук насетне ще предприеме Путин. Сравненията с Мюнхен, Судетите, Косово по-скоро объркват картината, отколкото да я правят по-ясна. Геберт например е доста категоричен. "Путин преследва "сива зона" между Днепър и Одер, където нещата няма да са договаряни на базата на закона, а на базата на силата", смята той.

Най-големият съюзник

За хората, които не следят процесите в Русия, изненадващо и експлозивно тази страна реши да се затвори в някаква собствена реалност. В нея тя може героично да пребивава във вражеско обкръжение, със затегнат колан 10 - 20 - 30 години и тайно да приема ковчезите с убити в Украйна войници в името на великата цел – да я уважават и да се боят от нея.

Днешна Русия твърди, че властта в Киев е само една американска марионетка. Украйна е само сцената за тази флангова война със САЩ, цената, за която руснаците са готови да платят, включително защото изначално смятат, че вече са я спечелили.

"Присъединяването на Крим бе като чудо. За една нощ рейтингът на Путин се вдигна от 60% на 80%", казва Липман. "На московските избори например основен въпрос бяха имигрантите. Нито един от тези въпроси, които вълнуват обществото и са проблемни, не се е променил или не е решен. Просто Крим засенчи всички останали въпроси. Има новинарски емисии, в които първият половин час е само Украйна."

"Десетки милиони руснаци, без да се смущават, заявяват: нарушихме международното право, но постъпихме законно за Крим. Още повече са онези, които не искат и да си спомнят за някакво право - "те" не могат да ни казват какво да правим, а ние ще правим каквото си искаме и то е именно това, което доскоро си казвахме, че не бива да се прави", коментира пред московския в. "Ведомости" социологът от "Левада център" Алексей Левинсон. В статията си "Безнаказаност на границата на провала" той предупреждава, че подобни събития винаги са приключвали с беда.

Михаил Ямполский – живеещ от години в САЩ историк, философ и теоретик на културата, нарече това "отбранителен империализъм". С този термин на Михаел Геллер той говори за това, че "по отношение на Запада Русия винаги се е намирала в състояние на несинхронност – или догонва, или напуска състезанието и тръгва назад, неспособна да влезе в ритъма на западната цивилизация".

Той цитира категориите на Хана Аренд от 90-те години, според които Русия не е можела да продължи като парий, т.е. да пребивава извън съвременното общество, и е станала парвеню, т.е. е била принудена да се приспособява към условия, които дълбоко в себе си смята за деморализиращи, изгражда си фалшива идентичност, без да схваща общата рамка.

В очите на мнозина руснаци Владимир Путин ги е върнал към естественото им състояние на уникална страна-цивилизация, която не се съобразява с останалите, а те трябва да се съобразяват с нея. Русия отново е парий, тласкана към един режим със севернокорейски вектор на самоизолация и самодостатъчност, който руски коментатори нарекоха "чучхе light".

Руският президент може спокойно да смята за основен свой съюзник времето. За разлика от лидерите в демократични държави, притискани от опозицията и отговорни пред обществата си, той не дължи никому отчет. За изминалите 14 години, откакто е на власт, вече ги няма Джордж Буш, Силвио Берлускони, Никола Саркози, а Герхард Шрьодер работи за него. Защо да не изчака следващата вълна лидери, като през това време с пропаганда и финансирането на симпатизиращи му сили да опитва да влияе на настроенията в чужбина и да си подготви по-удобни партньори?

Вътре в Русия няма и няма да бъдат допуснати никакви структури, способни да се съпротивляват на властта. Дори при колапс на икономиката лесно може да бъде обвинена "петата колона", финансирана от Запада, и ненавистта на населението да бъде насочена към малцината инакомислещи.

"Не може да се отрече, че Западът иска да ни накаже. Той това прави, това иска, да ни отслаби", посочва Липман. "Така че какво правим? Обвиняваме правителството си? Напротив, обединяваме се зад водача. Въпреки че има ефект върху жизнения стандарт на хората, не мисля, че това ще се промени. Хората са склонни да се откажат от част от удобствата си."

Отново в чакане на знаци от Москва

Може ли икономика с размера на Италия - силно зависима от приходите от петрол и газ и технологично разчитаща на постижения от последните години на СССР – да отправя подобно предизвикателство? Населението й е по-малко от това на Бангладеш и е струпано в няколко по-големи града в европейската част, което оставя огромната й територия почти безлюдна като тази на Монголия.

За сметка на това има близо 800 хиляди души активна армия, а с мобилизираните във военизирани структури - почти сигурно над 1 милион души, което я доближава до числеността на армията на Индия с население над 1 млрд. души.

Амбицията й за световна роля се подхранва от факта, че за 15-те години, в които я управлява един и същ човек, петролът поскъпна от $20 през 1999 г. на $140 през 2008 г. и после бързо се стабилизира около $100. Но петрол и газ се откриват на много места по света, а тя дава само 2.8% от световния БВП, докато основният съперник, който си избра – САЩ и Европа, контролират около 47%.

Резултатът за Русия няма да е благоприятен. И това, което може да се очаква, е продължаващото й изолиране. Руският политолог Мария Липман коментира за "Капитал", че когато са се изчерпали ресурсите, Михаил Горбачов е решил да се отвори към света и в резултат СССР се срути.

"Това е урок, който Путин е научил много добре. Когато си в тежки времена, не се отваряш, а се затваряш. Иначе губиш страната си." Това обаче създава съвсем нова геополитическа ситуация, от която Западът има защо да се притеснява. Затворена в ъгъла си, Русия няма да има мотива дори да имитира добросъседство и дипломация. Дори напротив - ще използва всяка възможност да пуска по някое болезнено жило.

Каквото и да стане, това значи нова реалност за държави като България. Страната осъзнава бавно и доста трудно, че разделителните линии в Европа са се възродили и този път ние сме от другата им страна. НАТО възобновява активността си на Изток с нови бази, нови учения и нови стратегии. Най-добрата възможна идея за нас би било да подсигурим участието си в тези инициативи, като се надяваме ситуацията да се промени.

Но истината е, че Европа изведнъж е върната в онази незабравена ситуация, в която промяната трябва да тръгне от Москва. Отново чакаме, казва Геберт, за да можем да дишаме спокойно.