Относно Вапцаров

         Темата „Вапцаров” е постоянен мой дразнител откакто се помня – а вече мина доста време оттогава. Още в училище, когато ни набиваха в невинните главици, че той е гениален, плюс герой – та чак досега, когато все се появява я някоя книжка, я филм, я студия, посветени на явлението Вапцаров. И то след четвърт век, през което време интелигентните и непредубедени изследвачи трябваше да извадят от витрината прашната комунистическа мумия и да разчистят литературното пространство от вредите, нанесени от нея.

         Официалните интерпретации на Вапцаров са различни, но все клонят към позитивната оценка, гарнирана с всякакви уговорки. От велик поет, до талантлив, но подведен от убежденията си – едва ли не жертва на някого. Общото в тези интерпретации и тълкувания обаче е тяхната неубедителност. Нещо липсва, затова те звънтят на кухо. Самите интерпретатори обаче не търсят корените на своята неубедителност, а се оплитат в безсмислени и скучни спорове за дреболии. Те обсъждат в детайли новите дрехи на царя, карат се, замерят се с епитети и квалификации, организират се на групички от фили и още по-фили – но сред тях не се намери онова чисто и откровено дете да възкликне „Царят е гол!”.

         А той си е гол-голеничък, само с една червена нимба над главата.

         Ще ви кажа малката тайна: Вапцаров е някъде между среден и бездарен поет.

         Сега който иска, да плюнчи молива и да ме обругае до насита.

         В поезията има две възможности. Или Господ ти диктува и тогава стихотворението е като проблясък, светкавица, дошло извън тебе и въпреки тебе – или пък спокойно и бавно развиваш темата си като ученик, задраскваш, търсиш рими, потиш се като орач и накрая сполучиш да постигнеш нещо прилично. Аз не намирам у Вапцаров подобни стихове. Четох книгата „Текстът и сянката” на госпожа Цвета Трифонова с надеждата, че тя, като почтен изследвач, ще стигне до този въпрос и ще даде точен отговор. Ако е имало такъв отговор в текста й, той ми е убягнал. Напротив, като че самата тя се бои да не докосне табуто, усеща как пясъчната статуя се държи само на червената си боя и при най-дребното съмнение ще се срути. Марин Георгиев разклати табуто, но не изказа цялата истина докрай. Вероятно искаше да я каже в обещаното продължение, което тъй  не се появи. Разбирам го – така го обругаха за първата книга, тъй дружно скочи комунистическата шайка пазители на кумира, че изглежда огорчението надви. Когато комунистите си издигнат кумир,  той става задължителен и свещен. Който не му се кланя – под ножа. Толкоз. Е, Вапцаров беше избран за кумир. Изровиха името му от прахоляка, поизлъскаха го, спретнаха му биография, вкараха го в читанките – и няма мърдане оттам. Как днес клетият учител ще убеди децата, че това е велика поезия? Вапцаровите плоски, римувани лозунги – как да бъдат еталон за поетично изживяване? Каква е връзката между олиото и СССР? Как ще отговори на въпроса защо авторът на думите „Терорът долу!”  е осъден за тероризъм?

         За всеки читател си има определен вид поезия – както и музика. Има чалга, има и Моцарт. Така несъмнено съществува и някаква  прослойка хора, които си харесват Вапцаров. Ами приятно им четене! Лошото е когато ни го натрапват – и то силово и яростно! – за всенародно поетическо величие, наместо да си го декламират на своите сбирки и политически вечеринки. Но да тормозят децата ни с него е вече прекалено. Нечестно е. И особено – вредно. Изучаването на подобна поезия е отблъснало от литературата неизброимо число ученици. Да не говорим пък за моралната вреда от лъжливото противопоставяне на ужким кристално чистия поет срещу озъбения монархофашизъм, също изобретен от комунистическата пропаганда.

         Но с комунистите е така. Бездарието е тяхното лице зад червената маска. Никой комунист досега не е сътворил нещо свястно; преди всичко защото на одарените от Бога не им трябват партии, организации и постове. Ако все пак се намерят тук-там по-даровити изключения, то и самите комунисти гледат на тях с подозрение – тоя май не е от нашите! Затова им трябват вапцароподобните лъжливи и строго охранявани идоли – да уподобят някакво свое изкуство сред червената пустиня.

           Не по-малко вредно е, когато под маската на поет-революционер се нарежда и Вапцаров. Ботев умира за България. Яворов скита с чета из Македония две години, захвърлил перото  и хванал пушката: впрочем, той сам не би допуснал да го наричат революционер, считал се е недостоен за тази свята дума. Дебелянов отива доброволец и оставя костите си за своята държава – тихомълком. Но те са гениални в поезията – такива са и в живота. А непризнатия от никого Н. Йонков – защо ли пък е било това дружно непризнаване, как мислите? – се продава в буквалния смисъл на възлюбения си СССР – сигурно е нямал олио – и служи като най-обикновен терорист срещу държавата, за която гениите даваха живота си.

         И сега – четвърт век след като трябваше да бъде развенчан – училища, читалища, улици, теми за матура... Дебне ни от всяко кьоше голият цар, нескопосаното творение на комунистическата пропаганда, а специализираните вапцароведи трупат томове с подробни описания на платовете, модела и кройката на прекрасните царски дрехи.