Като спечели Бокова, спечели ли цял народ?

Сигурно е най-интересно за читателя да научи нещо от кухнята, в която беше сготвена, поднесена и накрая консумирана с небивал за България успех кандидатурата на Ирина Бокова за генерален директор на ЮНЕСКО. Но до българския склад с продукти на развития социализъм, отлежали за днешна употреба с десетилетия, нямам достъп.

Предисторията е откровено политическа ( в какъвто и „чисто професионален контекст да ни я представят”) и всеки ще бъде прав да посочи тази връзка. Ето кратка биографична справка, разпространена от БГНЕС:

Ирина Бокова завършва английската гимназия в София през1971 г. и „Международни отношения“ в МГИМО- Москва през 1976 г. От 1977 до 1982 г. е старши аташе и трети секретар в отдел „ООН и разоръжаване“ на МВнР. До 1984 г. е трети секретар в постоянното представителство на България в ООН- Ню Йорк. До 1990 г. е втори и първи секретар в отдел „ООН и разоръжаване“ на МВнР. От 1990 до 1991 г. е депутат в 7-то Велико народно събрание. През 1995 г. е секретар на правителствения Комитет по европейска интеграция. Същата година става и зам.-министър на външните работи. През 1996 г. Бокова е кандидат за вицепрезидент в двойка с Иван Маразов (БСП), губят изборите. Същата година става първи зам.-министър на външните работи. От 1996 до 1997 г. е министър на външните работи. След това в периода 2001-2005 г. е народен представител в 39-то Народно събрание от „Коалиция за България“. От 2005 г. Ирина Бокова е извънреден и пълномощен посланик на България във Франция и постоянен представител към ЮНЕСКО.

Противниците на комунизма у нас , пострадали лично или по семейна линия, сигурно са възмутени. Техните съмишленици, които са станали такива по убеждение ( а не по рождение) по доста по-сложен път по метода „проба-грешка”, също. Дошло ли е времето да си кажем по този повод някои истини?

Може би най-краткият и верен (според мен) коментар от (претенциозно) геополитическо естество е: цената за мирното развяване на бялото знаме от СССР и неговите червени сателити е запазването на привилегиите на определена избрана прослойка от комунистическия елит, която сама наричаше себе си „номенклатура”. Не знам доколко Горбачов и Буш са се договорили за това в Малта, както усилено се спекулира. Но знам със сигурност, че този разговор през изминалите близо две десетилетия съм го водил с доста представители на западни държави, някои от които високопоставени.

Ако в дадена бивша комунистическа държава обществото не проявяваше борбеност да промени радикално статуквото, Западът приемаше за нормално да сътрудничи с „реформаторите” сред бившите комунистически партии.
Близо 14 години по-късно мога да си позволя да цитирам поне един разговор от този род. С посланика на ФРГ в София Петер Мецгер започнахме спор. Случи се на националния празник на страната му по време на прием в самото посолство. Той защитаваше пламенно политиката на Жан Виденов, включително за преговорите с НАТО под фалшивото българско мото „интензивен диалог”. С цитати и примери му доказвах обратното и получих в разгорялата се дискусия (вече на висок тон) подкрепата на растящ кръг присъстващи гости на приема от различни националности.

Посланикът обаче беше непреклонен – сам срещу всички, защитаваше тезата си. Както много други подобни нему той смяташе, че хората на Виденов са единствените в България, които знаят как се управлява държава и това явно му стигаше. И до днес се чудя дали и как този човек работи на високо дипломатическо ниво в държава като Германия, след като събитията доказаха буквално месеци по-късно по крещящ начин до каква степен управлението на Виденов е пълен провал.

Това беше обаче последният прием в германското посолство, на който съм канен.

Участвал съм в доста сценки като описаната по-горе и съм се убедил, че антикомунизмът ни не е никакъв фактор в решенията, които другите взимат за нас. Кой ли е подкрепил Ирина Бокова? Северна Корея и Куба ли? Нищо подобно. Според египетския вестник „Ал Ахрам”, един от най-влиятелните в арабския свят, САЩ са агитирали зад кулисите за нейната кандидатура. Презумпцията е, че нейният египетски конкурент е разгневил Запада с антисемитски изяви повече, отколкото Бокова с комунистическата си биография.

Ако беше толкова просто това уравнение обаче, защо тогава западняците не си утвърдиха типичен свой представител като г-жа Валднер, която се оттегли сама след първите три тура от гласуването и то само на един глас разстояние след Ирина Бокова?

Светът осъмва с новината, че една българка, първата жена в историята на организацията, чрез гласуване в най-голямата и влиятелна световна организация ООН оглави нейната престижна дъщерна фирма ЮНЕСКО ( а не според щастливата рулетка на ротацията, какъвто беше случая с шанса за Стоян Ганев да оглави за цяла годна като външен министър на България Общото събрание на ООН).

И сега какво се получава- излиза, че да си антикомунист у нас и да си против успеха на Бокова означава да си срещу това България да има на върха на ЮНЕСКО свой сънародник! А тя е там не по волята на нас, българите. Дори обратното- за нея лобираше лично президентът Първанов, когото мнозина от нас трудно понасяме. Ако тя е спечелила, то същото може да се каже и за него- независимо дали ни харесва, или не.

Стигаме до неумолимия въпрос: трябва ли да приемем успеха на Ирина Бокова като успех за България при положение, че не харесваме политическата й кариера? Казусът е без прецедент през последните 20 години.

За около година и половина в този блог имам 787 собствени публикации. Рядко, да не кажа никога, завършвам коментара си с „отворен финал”, който звучи удобно двусмислено ( от рода на „бъдещето ще покаже”, което може да се пришие на всяка дописка с претенцията да бъде анализ). Признавам, че се изкушавам да направя изключение. Но си представих за миг какво бих направил, ако срещна Ирина Бокова ( която познавам само от публичните й изяви).

Бих я поздравил. Това е.

Колкото до лицемерието на Запада – предпочитам го пред деспотизма на Изтока. И в това отношение също нямам избор.

Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/