Едвин Сугарев
“Опитите ДСП да бъде изолирано наистина са опасни, освен че представят дефинитивно отрицание на мултикултурната демокрация.” Тези думи принадлежат на Лютфи Местан и са предизвикани от нееднократните декларации на основни политически лидери, че в никакъв случай не биха се коалирали с ДПС.
Нищо учудващо – нито в наглостта, нито в присъщата за ДПС витиеватост. Местан просто изрича със свои думи това, което Доган бе превърнал в глобална индулгенция за всички безобразия на своята партия – презумпцията, че на ДПС се дължи етническия мир – и респективно заплахата, че ако интересите на ДПС бъдат нарушени, то това може да произведе процеси, сродни с тези, при които една съседна на България държава изчезна от картата на света.
Повече от разбираемо е защо никой не иска да се коалира с ДПС – и защо движението днес се намира в политическия изолатор. Цената на подобна коалиция е вече известна: сдружаването с тази партия е като целувката на смъртта – политическата смърт, разбира се. Изпитаха го на гърба си не малко български политици – като се почне с Филип Димитров, като се мине през Симеон Сакскобургготски и се стигне до Сергей Станишев. Който се коалира с ДПС, понася всички негативи от тази коалиция и ги изплаща с кратка или дълга раздяла с властта. Спекулирайки именно със своята незаменимост и с неизчерпаемия си и ненакърним електорален ресурс, движението си е извоювало една наистина уникална позиция на българската политическа сцена: да ползва властови ресурси, без да носи управленски отговорности.
В ролята си на вечен балансьор между лявото и дясното, ДПС успя да се реализира като субект на властта по-често и по за дълго от която и да е друга партия в годините на прехода. Бе мандатоносител при правителствата на Беров и на първата тройна коалиция, и коалиционен партньор в правителствата на Филип Димитров, Симеон Сакскобургготски и втората тройна коалиция. Иначе казано – бе на власт в повече от половината от четвъртвековния многострадален “преход към демокрация”, който обаче се оказа преход към неокомунизма, клептокрацията и олигархията – и превърна страната ни в новия “болен човек” на Европа.
Тази позиция бе отстоявана по начин, който най-малко от всичко може да се нарече почтен. ДПС удържаше своята задкулисна власт с помощта на подли заговори, депесарски шутове и завои наляво (с които примерно бе свалено правителството на Филип Димитров); с поемането на функции на политическо представителство на мафията (каквото де факто бе правителството на Любен Беров, не случайно наричано и “правителството на Мултигруп”); с перманентен политически рекет, който даде възможност на Доган да определя “порциона в държавата” и да сложи ръка върху най-апетитните сектори в българската икономика; с корумпиране и овладяване на съдебната власт; с изграждане на олигархични структури, които от един момент нататък се превърнаха в реални кукловоди, дърпащи конците на цели правителства – моделът КТБ и тандемът Василев-Пеевски е идеална илюстрация за този модел.
И днес – именно днес, когато този депесарски модел се показва на повърхността – заедно с ужасяващото дередже, до което е докарал държавата, ДПС отново иска да лансира себе си като национална ценност. Дословно според Местан: “От тази гледна точка смятам, че ДСП и моделът, който ние носим със себе си, трябва да се осмисли като стратегически ресурс, като стратегическо предимство на България.”
България следваше досега именно този модел, при който ДПС бе мислена като “необходим фактор в българската политика”. Той – нека подчертая това – изобщо не е създаден от ДПС. Обратното – самото движение бе създадено, за да бъде реализиран моделът – и бе създадено като патерица на БСП – от мозъчните тръстове на ДС и с помощта на отгледани от нея кадри. Бе създаден, за да има с кого да си подават топката бившите комунисти, бе създаден в качеството си на трасмисия между държавните активи и частните джобове. И както нерядко се случва при мракобесните структури на властта – създанието се оказа Франкенщайн – и се обърна срещу своя създател.
Местан очаква, че повече от 500 000 избирактели ще подкрепят неговата партия. Което демаскира и програмата максимум на ДПС – а тя е да стане втора политическа сила, като измести своя създател. Знак за което бе даден още по време на подлите времена, в които управляваше Орешарски: тогава именно ДПС нарита Столетницата в ъгъла на политическия ринг, като отказа да приеме предложението на Станишев за нов кабинет в рамките на тогавашния парламент, оглавен от самия него.
Закономерен отказ – особено след като Цветан Василев се опита да създаде собствен политически клонинг в лицето на Николай Бареков, който да измести ДПС от неговите привилигировани позиции. Именно в резултат на този опит рухна банката на властта и Цветан Василев, протагонистът на БСП в “коалицията КТБ”, бе превърнат в изгнаник по неволя и беглец от правосъдието – не без пряката помощ на славната българска прокуратура.
Сега Местан очаква, че заемането на втора позиция на българската политическа сцена ще бетонира статута на ДПС като “необходим фактор”. Засега обаче не се намират кандидати за славата, които да приемат “целувката на смъртта” в името на това да дойдат на власт – и всички опити да се създаде обществено мнение, че такъв кандидат може да бъде Бойко Борисов, пропаднаха безславно. Сега движението работи по план Б – за пъстър парламент, в който на фона на множество хилави партийки да изпъкне неговата тежест и коалиционна незаменимост – като е впрегнало в това дело дори и публичния си душманин Бареков – което обяснява и защо въпреки рухването на КТБ и това на собствения му политически чорбаджия, фитансовите потоци към ББЦ не секват.
Време е ДПС да бъде задълго отстранена от властта, защото присъствието й там я превръща наистина в “проклятието на България”. Това би дало възможност на партията да се поизлекува от корпоративните си страсти, а на българските турци – да получат шанс за друго – и по-достойно политическо представителство. Въпрос на избор – от страна на българските избиратели, и на чест – от страна на българските политици. Доколкото последните имат такава.