Олигархичен изолационизъм

Бяха времена, когато си представяхме уверено бъдещето на нацията като отворена, обърната към Запада, „завръщаща се“ културно и институционално в Европа. Триумфът на демокрацията и капитализма след края на „Студената война“ допълнително усилваше тази безалтернативност. Макар и с дълбок контрол над българския преход, противниците на този път за развитие на страната дълго време не успяваха да му се противопоставят успешно или бяха просто доволни да намират своето гарантирано място в него. Пост-комунистическата олигархия обаче не просто укрепва своите позиции и контрол над българското общество и икономика, но и започва да осъществява активното подкопаване и смяна на доскоро очевидната европейска принадлежност на страната. В своята есенция това е опит за постепенно отделяне на страната от институционалната и културна принадлежност към евро-атлантическата общност и деевропеизация на икономика, общество и култура.

Практиката по неговото постепенно осъществяване бе достатъчно видима по време на правителството „Пеевски“. Тя е не просто свързана с директното овладяване на институциите, но и с по-широки процеси. Те включват ускоряване и постигане на необратима загуба на доверие от страна на европейските институции и отделните държави-членки, де факто парализиране на членствата на България в ЕС и НАТО чрез самоизолация и превръщането им във формалност и притъпяване и отнемане на социална и модернизационна енергия в българското общество чрез неговата маргинализация. Цялото поведение на правителството около „Южен поток“ издава подобна стратегия. Важно е да се отбележи, че този процес не е просто политически, нито и просто свит в енергетиката. Става дума за опит за цялостна промяна и деевропеизация на българската икономика в унисон с олигархичната концентрация. От немалко време това може да се наблюдава като пълзяща смяна на собствеността и изкупуване на западни инвестиции (в търговията, банковото и застрахователното дело). Правителството „Пеевски“ в лицето на Даниела Бобева дори си инсталира вицепремиер, който последователно се зае да гони европейските и американски инвеститори от страната.

Идейната инфраструктура на този модел също става все по-видима и настъпателна в българските „медии“. Тя включва хиперболизация на кризата в ЕС и представянето й като фундаментална и необратима, като криза, която умножава българската и всъщност допринася за бедността и липсата на перспективи пред страната. Фондовете са ни дължими, без условности и правила. Те се представят като непълноценна компенсация на това, че „им влязохме в съюза и им изпълняваме изискванията“. Съюзът е неразумен, регулира само и единствено срещу нашето удобство и кеф (например, ограничава ни мощността на прахосмукачката или ни пречи да си варим ракията). Все повече се представя като контра на нашата свобода да не генерираме и спазваме правила и норми, като командващ натрапник, отличаващ се от други добри, които не изискват и са (наглед) безусловни в подкрепата си.

Важен компонент е хиперболизацията на процеса на измесване на гео-икономическата тежест на изток и възхода на „останалите“, държави като Китай, Индия, Бразилия, Русия и т.н. Към това следва да се добави ускореното през последните десетилетия създаване и популяризиране на държавните фондове за инвестиции на страните от персийския залив и представянето им като достатъчен заместващ източник на инвестиции и бъдещо благоденствие. Образът на успешния „Не-Запад“ все повече се проектира върху разклатеното доверие в дългосрочната стабилност на Европа. Това е място не просто на бизнес и инвестиционни възможности, но техния източник е неангажиращ, тоест не разполага върху нас мрежите от норми и правила по подобие на ЕС. Представя се като бизнес без въпроси и условности. С развитието на процеса на гео-икономически изместване на изток тези образи и реторика ще бъдат все повече част от българската публичност. Разновидности на национализма също често биват и ще бъдат използвани.

Подобно мислене и поведение има важни последствия за членството на България в различни международни организации и най-вече в ЕС. Няма да е преувеличено да се каже, че много от привържениците на олигархичния изолационизъм едва сега започват да осъзнават в пълнота „захвата“ на европейските норми и институции, най-малкото защото в България той все още се разбира основно като груби, директни и непосредствени форми. Стратегията на тяхното заобикаляне или забавено прилагане в някои области започва да удря своя таван и може да доведе до още по-пряка изява на желанието за откъсване на страната от европейската й основа. Преди еврокризата и по-цялостното разклащане на съюза членството в него изглеждаше исторически предопределено и осмислено. Противниците му вече усещат разклащането на този политически факт и все по-често търсят начини да го дестабилизират допълнително.

В същото време, контролните позиции, които имат в българската политика и бизнес им позволяват да използват еврофондовете като „безплатен обяд“ и да ги „усвояват“ по начини, подобни на националните публични средства. Това обаче ще става все по-трудно, поради промени вътре в самия съюз. Нещо повече, предлагането на финансов и инвестиционен ресурс от страни извън ЕС нараства и сигурно вече има хора в тези среди, които мислят как могат да направят преход от евро към извън-европейски средства, но с повишена възможност за самостоятелни безобразия. Това няма да е лесно по различни причини, но може би намирането на заместител на предвидимия, равномерен и институционален механизъм, по който това става е сред най-важните. Все пак е важно да се отчете, че формулата „пари срещу ограничения“ се изчерпва от гледна точка на стожерите на изолационизма и това можеше да бъде видяно в поведението на „втората тройна коалиция“.

Олигархичният изолационизъм не е равнозначен на автархия, не цели това, няма и да го направи. Той по-скоро предпочита да премести страната в полета, които са минимално дефинирани от задължителни, обвързващи норми, не постулират отворени „дълбоко интеграционни“ проекти, не предполага сложни и наказателни условия при достъпа до финансови ресурси. Става дума по-скоро за изграждане на поредица от двустранни партньорства с държави и икономики максимално отдалечени от понятия като „правова държава“, настървени защитници на формалното равенство на нациите като гаранция за неограничено разгръщане на нелиберални модели на развитие. Горе-долу така би изглеждала офертата за заместител на членствата в ЕС и НАТО, списък от неизискващи, представени като почти благотворителни нации – Русия, Китай, страни от Персийския залив.   

Съществуват известни защитни възможности срещу описаната заплаха, която вече направи един по-системен опит за настъпление през последните две години. Особено важно е обаче да видим максимално отчетливо контурите и стратегиите на търсената промяна в българската политическа и обществена ситуация и да намерим поне няколко краткосрочни хода, с които да бъде допълнително затруднено нейно ново настъпление. Този поглед е първоначален и частичен, но дава някои от най-важните характеристики на опита за деевропеизация на България.