Едуард Силянов „Понеже моите крила сега не са крила за летене
а като веялки с въздуха играят“
Томас Елиът, Пепелната сряда
1.
То наистина е вече вездесъщо – разомагьосването на света. Напоследък го долавям особено остро – като ноември, като хлад в костите, като болест. То е друг сезон, в който чезнат цветовете, а дълбинното се прекършва – и това, което е зримо за душата, става плоско, става лишено от перспектива и очарование.
Не е известно дали някога това затъване ще спре. Най-вероятно не, защото, разбира се, не светът се разомагьосва и окухява. Светът е такъв, какъвто винаги е бил – сиреч магичен, одарен с длъчината на трансцеденталното, окъпан в свежестта на свободно състоящата се спонтанност, на непринуденото ставане. Ние сме тези, които се променяме. Нашите усети за него са непростимо обеднели, непоправимо осакатени. Ние сме го загърбили, не сме способни вече да прогледнем в него, да го видим, да се почувстваме органично свързана част от него, да го преживеем като родина. Да, не сме способни – по същия начин, по който не сме способни да видим небето, защото то вече не ни интересува.
Това е не само и просто болест – това е деградация, опростачване и закърняване на човешкото. Защото човешкото е именно това: да усетиш себе си като присъстващ, да осъзнаеш битието като дом, в който освен теб присъства и универсума – все едно дали ще го мислим като Бог или като проникваща във всичко енергия. Човешкото е самата възможност за съграждане на мостове, които вграждат в себе си душата на градителя. Човешкото е любов и съпричастност към всичко и към всички – тъй като всичко и всички живеят чрез теб и в теб – като клетките в един жив организъм.
Всичко това липсва в днешния свят – и тази липса е не просто драматична, тя е дълбоко трагична в най-прекия смисъл на думата. Трагична е – защото чрез нея човекът се разлъчва от собствената си същност, става изгнаник от самия себе си, предава духовното същество, което обитава неговия тяло и осмисля неговото битие.
Магичното по своята същност не е просто способност да доловиш вътрешната перспектива на менталния и реален свят, тяхната окръгленост, тяхната взаимопораждаща ги обвързаност. Магичното е самата сърцевина на битието, спотаеният преход, по който ефимерното се съприкосновява с вечното. То е – ако си послужим с една стара будистка метафора, прозрението за единното битие на вълната и океана – подобно нашия живот вълните се пораждат, издигат и чезнат – океанът обаче остава – и водата, която е била наше битие, също не изчезва – тя продължава своя път, въздига се в други вълни, прелива в други битиета.
Точно това съзнание осмисля нашето съществуване – тук и сега, сред този великолепен и вечно променящ се свят. Без него животът е лишен от смисъл – превръща се в сляпо шаване, в гърч на обезмозъчена плът. В този смисъл и разомагьосването на света на практика означава неговото обезсмисляне, неговото обезмозъчаване дори – по-ефикасно от машината за изчегъртване на мозъци на пер Юбю от прочутата драма на Алфред Жери.
2.
Можете да го видите много ясно – разомагьосването. Вгледайте се в очите на хората, с които пътувате в метрото или в някой автобус; усетете покваряващата енергия на тълпата, която безмозъчно се мотае из тъй наречените Молове, вслушайте се в наглите призиви на инфантилните реклами, вижте моделите на човешко битие, които те ви натрапват като успешни и достойни за следване. Усетете вкуса на полуфабрикатния буламач, който ви натъпкват в устата наместо храна; чуйте тъпите, повтарящи се синкопи, които наливат в ушите ви наместо музика; прогледнете за сменящите се всеки миг образи, с които този фасетъчен ад зазижда способността ви да виждате и я подменя със споделената мизерна участ на просто гледащите. Помислете как ви тъпчат с готова храна – с настойчивостта, с която се гушат гъски – как ви поднасят готови, малоумно достъпни истини, как се грижат да следвате изгигнатия чадър на екскурзовода, когато ви развеждат насам-натам като безмозъчно стадо, на което трябва да покажат света.
Вткарват ви от малки в редиците на утилитарното, сглобяват вашето съзнание така, както се сглобява прахосмукачка. Карат ви да вярвате във всеобщата механичност, във вездесъщата конвеирност – и величаят същата като сърцевина на човешкия прогрес. Зазиждат очите ви с демоничен вихър от предмети и наслади, които трябва непременно да опитате – и чрез това зазиждане преграждат взора на духовното око, което търси своите ориентири в небето.
Небето е ненужно и нещо по-лошо: небето е забранено. Ако попитате някой от бродещите бездиханни същества кога за последен път е вдигал поглед нагоре, за да се порадва на синевата, на залеза или на белите облаци, той няма да ви разбере: за него небето е празно, а празнотата е излишна, тя е лишена от смисъл. Той е свикнал вече да живее без небе – и перспективата на нещо, което не може да се изконсумира, го плаши – добрите неща са тези, които обслужват тялото, неговите усети и наслади, а добрият живот е този, който му е посветен. Какво да правим тогава с някакво си небе, или с някакъв си Вивалди, или с някакъв си Достоевски?
3.
Резултатът от разомагьосването е – струва ми се – очевиден: става дума за всеобщо видиотяване, за налудно инфантилизиране на човешкото. И не си мислете, че този процес не е добре пресметнат и стратегически направляван: човекът е удобен именно такъв, какъвто го виждаме днес – защото може да бъде направляван и съотетно използван, защото става дума за създаването на една матрица за дългосрочна употреба, в която съставните сегменти следват своята предопределеност – без бунтове и без изненади. Разомагьосаният свят е по-добър за създателите на матрицата, защото е предвидим – и защото схемата, подменила човешката индивидуалност, може да издържи на всякакви абнормени отклонения – тя ще се саморазруши едва когато консумиращото стадо бездуховници приключи с материалните ресурси на планетата, необходими за поддържането на безцелно шаващата телесност.
А дотогава... Дотогава създателите на матрицата, наричана масов човек, могат да бъдат спокойни – след като вещественото е превърнато в сърцевина на битието, нищо не застрашава техния свят. Базиран върху все по-задължителното и все по-истерично консумиране на блага, той наистина подяжда почвата на самото съществуване – но когато си загърбил всякаква трансцедентална перспектива и живееш само с мисълта за благоденствието тук и сега, бъдещето няма защо да се тревожи – и винаги ще намериш извинение за това, че всеки твой жест подсилва един вече обозрим и предстоящ апокалипсис. Важното е, че консуматите – тези модерни примати – кръжат като слепи добичета, впрегнати в долап – и изтеглят от дълбочините на своето невежество живата вода на битието – тези финанции (да се позовем отново на пер Юбю), които движат света – или по-скоро материалната му сянка.
Благодарение на това перпетум мобиле на човешката идиотия е възможна религията на консумативизма. Благодарение на него никой не протестира, когато се произвеждат примерно коли или електрически крушки, създадени така, че да се развалят достатъчно скоро, та да трябва да си купиш нови. Благодарение на него интернет бълва все нови и нови версии на софтуерни продукти – и много настоятелно ти напомнят, че старите, с които вече си свикнал, няма да се обслужват. Нищо старо не може да бъде почитано и помнено – неговото място е на бунището – поне докато самата планета не се превърне в едно огромно бунище.
4.
Загубил перспективата на магичното и породеното от него съзнание за различността, за уникалността на всяка отделно съзнание и всеки породен от досега с материалното усет, човекът става всъщност все по-сам, все по-затворен в себе си. Можете да ги видите – тези чада на новата, модерна самота – блуждаещи със слушалки на ушите, които ограничават досега за това извън нас, това, което не е виртуално и има непростимия грях да принадлежи на самата реалност – трудно проницаема и дълбоко ненавиждана. Можете да се видите тези анемични лица, взрени в екрана на компютъра с такава страст, с която затворникът се взира в зарешетеното прозорче на своята килия.
Те нямат вече реално битие – самото им съществуване е подменено със сенки и ерзаци. Те не умеят да говорят – умеят обаче да чатят, скрити зад своята никнеймна анонимност. Те не умеят да правят реална любов – но правят виртуална такава, като примерно разменят снимки на своите гениталии, тъй като са изцяло неспособни да се възбудят от нещо, което не принадлежи към виртуалния свят. Те не изпитват нужда от приключения – напълно достатъчни са им преживяванията, които им дават електронните игри. Не изпитват нужда да пътуват, да видят нови реалности, да усетят пулса на един по-различен живот – сърфирането по откъслечните визии, убедеността, че светът е голямо село и прозорецът на екрана осигурява надежден достъп до всяко кътче от него, е атрофирало тази естествена необходимост.
Още нещо, което е дори по-страшно от всеобщата инфантилизация на човешкия свят: новото IT-поколение е морално безразлично, то не само че не следва някакви морални принципи и критерии, но и изобщо не знае какво е това. Доброто и злото са станали релативни, взамозаменими – и да пролееш кръв не е кой знае какво престъпление – нали именно кръв се лее навсякъде във виртуалното пространство – във всички компютърни игри, във всички примитивни екшъни. Заедно с разомагьосването на света е изчезнал и усета за светостта на живота – за това, че всеки човек е уникален и неповторим, че всеки носи в себе си една вселена, която подлежи на споделяне, а не на унищожение.
Точно тази вселена обеднява в утилизирания свят, който обитаваме. С това обедняване изчезва и нейната святост – както и усещането за всеобщото обедняване, ако тази вселена бъде заличена. ХХ век, дал на човечеството две огромни касапници, бе доказателството, че човекът още не е излязъл от пещерата – въпреки многото натворени от него механични играчки. XXI век направи нещо повече: облепи пещерата на зверинното с картинки, за да не се терзае човекът от собствената си оскотялост.
5.
Разомагьосването не е процес, започнал днес или вчера – мелничните камъни, които смилат индивидуалното, се въртят отдавна – още от началото на ХХ век, когато човешкото същество изгуби сакралната си същност, загърби трасцеденталното и се превърна в масов човек. Стои открит въпросът какво става тогава с тези, които не са съгласни, които не искат да бъдат масови, които презират хистериите на свърх-консумацията и се ужасяват от матричния свят, в който са попаднали. Отговорът е тъжен: повечето биват смлени. След сломяването на тяхната повече или по-малко ефективна съпротива, те навличат костюмите, слагат ръкавелите и се превръщат в част от обслужващия матрицата механизъм.
Малцина оцеляват – и оцеляват по единствено ефективната рецепта: ескейпизмът. Оцеляват във все още непревзетите островчета на автентичния свят – в затънтени краища, в комуни и манастири, в радикален отказ да се приемат стереотипите на общото живеене – което неизбижно ги превръща в нещо като изгнаници. И горчивата истина е, че за да оцелееш като човешко същество, за да съхраниш своя усет за въшебствата и очарованията на този крехък свят, трябва да бягаш, да бягаш, да бягаш – без надежда за завръщане и без вяра в някаква дълготрайно обетована територия, която да назовеш своя родина.
Редно е да уважаваме тези бегълци. Те са солта на обезсолената вече земя, те са надеждата за памет, когато всичко било рухва в безпаметието, те може би все още държат ключа към спотаения процеп, който свързва материалното и духовното, временното и вечното. Няма на какво да се уповаваме, освен на тях – и няма как да оцелеем като духовни същества, освен ако не се присъединим към тяхното редеещо племе. И може би тяхното свързване, техният досег е най-насъщното във времето, което ни е отредено – и което вероятно наистина е последния етап от човешкото развитие – известен в хиндуистката митология като Кали Юга. Те биха могли да бъдат мрежата, свързващата тъкан, чрез която оцелява духовното в своето изгнаническо битие – и биха могли да бъдат кълновете, от които да поникнат нови цветя, когато разомагьосаният свят се срине в своето безумие.