Москва продължава да ни третира като законна плячка по фалшиви “исторически причини”

Москва смята за недопустими изявленията на българския президент относно Русия като “агресивна” държава, заяви днес говорителят на външното министерство в Москва Александър Лукашевич, по повод интервю на Росен Плевнелиев за германски вестник.

В интервюто за “Франкфуртер алгемайне цайтунг”, публикувано на 4 октомври, Плевнелиев нарече Русия “националистическа и агресивна държава”, посочва руската агенция.

“Подобен род изявления, разбира се, предизвикват у нас най-сериозна загриженост”, казва Лукашевич и продължава: “Прискърбно е, че за пореден път, повтаряйки необоснованите твърдения за т.нар. анексия на Крим и опити за диктат в Украйна, един държавен глава прибягва до недопустима реторика”.

“При което това се прави в угода на моментната прозападна конюнктура, която игнорира реалностите и потъпква вековните традиции на дружба и сътрудничество между братските народи на Русия и България”, заявява говорителят на руското външнополитическо ведомство.

По думите му български политик от “толкова висок ранг” не желае да забележи “настойчивите и последователни дипломатически усилия” на Русия и лично на Владимир Путин да намерят изход от кризата в Украйна.

“Напълно очевидно е, че имаме работа с преднамерено изопачен и избирателен подход в оценката за външната политика на Русия на украинското направление”, казва дипломатът.

Според него: “Изказването на президента на България няма нищо общо със задачите на двустранното сътрудничество и преобладаващите в България настроения в полза на развитието на сътрудничеството с Русия”.( Vesti.bg)

Източник: БТА

ivo.bg  се присъединява към констатацията, че изказването на президента няма нищо общо със „задачите на двустранното сътрудничество”, но се разграничава от твърдението за „преобладаващите в България настроения в полза на развитието на сътрудничеството с Русия”.

Що за „задачи” са това- кой ги формулира като задължително поведение на България?

Откога настроенията, представяни като доказан факт от външното министерство на чужда държава за собствените й цели и интереси, се смятат за легитимен фактор в международните отношения?

Кой мери настроенията- повече от милион и половина българи, избрали да живеят и работят на запад ( а не в Русия) след катастрофата на съветския колониализъм ( като резултат от тази катастрофа) , носители на какви „настроения” са?

Що за нахалство е руско ведомство да говори от името на „преобладаващите” ( дори и да беше неоспорима истина тяхното преобладаване) в независима България настроения?

Може ли някой истински историк да посочи поне един истински положителен исторически факт в двустранните отношения, извън доста спорната като пропагандна опорна точка дата 3 март 1878 г., превърната под натиска на руската пета колона тук в уникален, единствен по рода си в света национален празник, в който не е участвал нито един представител на нацията?

Без да се връщаме векове назад ( чак до разгрома на проспериращото в невиждан за времето си 40 годишен средновековен мир българско царство цар Петър от страна руския варварин Светослав, ударил в гръб и продал България на Византия през 10 в.), кога изобщо и в кой руски документ поне веднъж е спомената България, българите и българският наро, третиран преди руската окупация от 1878 г. единствено като славянски, православен придатък на руската империя ? Това знак за „братски” традиции ли е или е ясно доказателство за асимилационните апетити към българите на руския империализъм?

Защо всички големи български революционери, от Раковски и Левски, през Ботев и Каравелов, до Захари Стоянови Стефан Стамболов, са били яростни противници на опасността България да смени турското робство с руско?

Патриархът на българската литература Иван Вазов, се превръща от убеден русофил в ядосан противник на руската политика в разгара на подстрекаваната от руската империя антибългарска кампания на Балканите през 1913 г. и открито дава израз на тази рязка промяна в отношението си след руското нашествие в Добруджа три години по-късно.

Последователната антибългарска политика на Русия срещу съединението на България, съпроводена от военна заплаха от странна на император Александър Трети Българофоб през 1886г., разколебана единствено от невиждано ( при друг случай преди и досега) единодушно европейско противопоставяне на Русия заради българската независимост- това също ли спада към „дружбата”?

Отмъстителната руска политика, водена като наказание за българското непослушание, изразена в организирането на всички балкански съседи във войната срещу България през лятото на 1913 г., също ли е част от „дружбата”?

А нападението на Русия срещу България в Добруджа през 1916 г.?

Ами руските артилерийски корабни обстрели срещу Варна и Балчик, непредизвикани от каквато и да било българска провокация през същата година?

И защо ( само по българска вина ли?) Русия и България са на противоположни фронтове в двете световни войни? Или пък Русия до такава степен е отвратила от себе си българите ( преди да ги съветизира до степен на почти пълна асимилация по-късно), че те се хвърлят в обятията на руския враг Германия в две поредни европейски войни?

Как се връзва това с лъжата за „традиционната дружба” през вековете?

За окупацията на България, с която СССР поддържа пълни дипломатически отношения до 5 септември 1944 г.- да не говорим. За тази окупация не е прието да се говори дори от страна на комплексираната българска жертва на съветското вероломство, какво остава за приемниците на съветския империализъм в днешна Русия, които имат наглостта да претендират да са благодетели на изнасилената от тях България.

Уродливите туземни наследници на изнасилването обаче са тези, които дават тук самочувствие на изнасилвачите да претендират за продължаващото обсебващо майчинство над татковината ни, третирана и днес от Москва като своя плячка с „исторически аргументи”, които твърде много напомнят на обосноваването на агресията на Русия, довела до анексирането на Крим и намесата в Източна Украйна.

И по отношение на България, като в случая с Крим, Кремъл гради претенциите си върху „вековните права”, извоювани с руско оръжие и кръв. Това не е само пропаганда, нито пропагандата е пренебрежим фактор- тази мрачна истина беше осветена от руската агресия в Украйна.

Какво би станало, ако всяка европейска държава разгърне старите карти и започне да налага мнението си със силата на оръжието и с аргументите на старата кръв върху съседни, върху близки и далечни европейски земи?

По тази „логика” Испания и Франция трябва да си поискат почти цяла Западна Европа ( всяка от тях поотделно); Великобритания да претендира за голяма част от днешна Франция; Дания да се позове на успешното датско оръжие в обсадите на Лондон и да пожелае апетитна хапка от Острова на юг- както и Норвегия в северната му част; Швеция и Унгария могат да си припомнят лакомо за регионалното си величие през столетията преди и поне век след османската инвазия на континента; а Германия…да не споменавам дори ( например за най-прясната й териториална загуба Кьонингсберг, столицата на някогашния германски обединител Прусия, която днес е руски клин в европейския север, наречена на един от болшевишките вождове Калининград).

Всички тези примери са факт- за разлика твърденията на Кремъл за „вековни традиции на дружба и сътрудничество” между България и Русия. Време е срещу фалшификациите на историята от страна на Москва да се противопостави истината. Те никак не са безобидни, като се вижда от украинската криза.

Продължаващото премълчаване на тези фалшификации вече не е само въпрос на отсъстващо национално достойнство, но и е опасно съучастие в руската подривна стратегия спрямо насилствено съветизирани държави и народи, третирани и днес от Русия като законна плячка по „исторически причини”.