Свободата днес и тук 03 Юли 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

ОПИТ ЗА БЯГСТВО

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Николай Флоров


Преди да опиша собствения си опит за бягство, искам да повторя думите на бившия граничен офицер полковник Атанасов, публикувани в статията на  «Капитал» «Тихият бунт»: «Ние пазехме образцово, от тук пиле не можеше да прехвръкне. Нашата граница беше силна. България можеше да поставя условия тогава, не е както сега.»

Това са думи на особено зло комунистическо същество, възпитано в типичен сталински дух, тоест «стрелять, а потом разсуждать».  Полковник Атанасов е дялан по модела на Мирчо Спасов – от кучешките му зъби и досега висят парчета човешка плът и той нищо не е разбрал от това, което е вършел – идеални примери за психика на капо на щатна служба в концлагер България, винаги с искрица садизъм в студените им очички. Такива примери на комунистически касапи заслужават особено внимание като обекти на колекциониране и описание на подвизите им за бъдещата история на България. Става дума за отминаващата, но все още осезателно присъстваща история на комунизма и на неговия изключителен фанатизъм.

 

1973. От една година аз, жена ми Ирина и брат ми Йордан бяхме решили да бягаме на Запад. С нас трябваше на всяка цена да вземем и малкия ни син Атанас. Опити за бягство бяхме правили и друг път, но този път решихме да го направим на Дунава. Този път мястото щеше да бъде Видин, където съм расъл и където майка ми и баща ми са били евакуирани от София по време на американските бомбардировки. Да живееш в София и да организираш бягство във Видин не беше проста работа – нито разстоянието беше малко, нито възможностите бяха големи, нито опасностите бяха малки.

Повечето хора в България и днес не си дават сметка колко голяма и важна е река Дунав като транс-европейска транспортна артерия. По нея редовно минават международни товарни конвои от два, четири, шест или повече шлепа, теглени от буксир. Бавно и методично те едва напредват срещу течението, влачейки своите пълни догоре шлепове нагоре към Югославия, Унгария, Чехословакия и Австрия, а надолу по течението към Румъния и СССР. Както виждате, читателю, от тогава вече три  от гореизброените държави вече имат други имена – така тече времето.

Във Видин Дунава имаше своята романтика, останала от преди идването на комунистите на власт: венециански вечери в събота вечер, когато на един от пътническите кораби видинчани можеха да прекарат няколко часа танцувайки на палубата, докато корабът отиваше и се връщаше от  румънското пристанище Калафат нагоре по течението.

Видин освен това е последното голямо пристанище преди конвоите да напуснат България към Югославия. Под сурдинка в града циркулираха слухове за опити за бягство, и то сполучливи. За несполучливите не се знаеше нищо. Обикновено това бяха хора, които плуваха добре и можеха в тъмна лятна нощ да стигнат до бавно влачещите се шлепове, да се качат на борда и да поискат протекция от екипажа на съответния шлеп, тоест да бъдат прекарани през социалистическите страни и да бъдат предадени на съответните органи в Австрия. Никой от бегълците обаче не е знаел за къде пътува конвоя.

Конвоите обикновено са съставени от шлепове на различни дунавски страни, така че е било изключително важно на какъв шлеп ще попадне беглеца. Бегълците, естествено, са били само мъже. До шлепа те са могли да стигнат само по бански, така че екипажа очевидно е трябвало да им набави някакво облекло. Каква роля са играли парите при бягството никой не би могъл да каже, особено през петдесетте или шестдесетте години, когато западна валута не е била достъпна по никакъв начин.

Ако екипажът на шлепа се е страхувал от такива хора в случай на евентуална гранична проверка, те са ги пращали обратно в реката или най-много  са им позволявали да преплуват обратно към брега в Югославия, а след това да търсят пътя си към италианската граница. Пътуването срещу течението при всички случай е било дълго, а да се приеме още един човек на борда трябва да е било действително жест на съчувствие и хуманизъм.

Официална статистика за такива бягства няма, или поне на мен не ми е известна. В сравнение с Румъния, градовете в България са много повече и с по-голямо значение. Човек може да предположи, че бройката на бегълците е била значителна от всички тия пристанища.

Макар и разтръбени като братски страни от комунистическия Източен блок, румънските и българските гранични власти се държаха като напълно чужди, ако не и враждебни съседи. От някакво соц-братство нямаше и помен, особено заради много по-националистичната политика на Румъния  на фона на българското раболепие  към СССР.

И така, ние решихме да излъжем братовчедите ми във Видин, че ще направим пътуване с лодка по течението на Дунава, но те трябваше да ни набавят лодка, достатъчно голяма за трима души и дете с багаж. Ние щяхме да прекараме три дена на един малък остров срещу румънския град Калафат, където моя братовчед Жоро имаше малка дървена барака, тоест удобно скрито местенце за лов и риболов – така както допадаше на местните комунистически онбашии, а Жоро поддържаше добри връзки с тях.

Намериха ни лодка, но ние не знаехме каква. Пристигнахме във Видин, като преди това успяхме да купим едно малко извънбордово моторче (внос от ГДР) – редка находка в единствения туристически магазин в София. Лодката беше привързана на пристана на местното ДОСО (Доброволна организация за съдействие на отбраната) и изглеждаше жалка и опасно малка за всички ни плюс багажа. Нямахме избор.

На другия ден в присъствието на съмнително услужливите ни роднини ние монтирахме моторчето, припалихме го и потеглихме към острова. Там прекарахме три скучни дни, докато разбрахме, че бараката на Жоро съвсем не беше удобно място да пресрещнем конвой и затова решихме да се спуснем към един остров откъм долната част на Видин. Така и направихме.

За наш късмет още на другия ден отдолу се появи конвой с шест шлепа. Ние веднага скочихме в лодката и потеглихме към него. Колкото повече се приближавахме обаче, толкова повече виждахме, че шлеповете се движеха по-бързо от лодката ни, така че качването на един от тях нямаше да е лесно. Нямахме и друг шанс. Приближихме лодката и се опитахме да се задържим с ръце за борда на един от шлеповете. Брат ми скочи на борда и извади детето ни при него, докато ние с Ирина се мъчехме да удържим лодката. Тя обаче се наклони и загреба вода;  раницата излетя през борда и потъна като камък. В нея бяха всичките ни документи и пари.

В това време към нас спешно се притече с викове един унгарец от екипажа на шлепа, хвана лодката с кука така, че ние с Ирина успяхме да се качим на шлепа. Разбрал опасната ситуация, унгарецът размаха огромен флаг с явната цел да извести на буксира за извънредното положение.

От съседния шлеп се приближи жена и попита на немчски унгареца какви сме ние и какво искаме. Той й каза, че бягаме от България и искаме да идем в Австрия. Жената го попита защо не, но унгарецът отказа.

Конвоят спря по средата на Дунава. Да спреш конвой не е проста работа, тъй като буксирът трябва да откачи въжетата на шлеповете, да завие и да дойде до шлепа, на който ставаше събитието, докато те чакат закотвени по средата на реката. С други думи, конвоят губеше ценно време. Взеха всички ни на кораба и капитанът ни разпита какви са ни намеренията. След като разбра обаче, той реши, че ще бъде прекалено рисковано за него да ни остави на един от шлеповете и реши да ни помогне като ни остави на пристанището във Видин с официален подписан документ за оказване на помощ и спасяване на вода.

Тук вече наистина нямахме избор. Буксирът ни откара на пристанището, остави ни и се върна при конвоя.

А сега представете си, читателю, един горещ летен ден; на пристанището няма жива душа – градът се е изпокрил от жегата. Ние сме привързали лодката близо до градския театър и се чудим какво да правим и как да се измъкнем незабелязано от града. Пари нямаме, нямаме и документи. Трябваше да направим нещо бързо. И тогава видяхме, че моторчето все още стоеше на лодката. Наблизо видяхме да безделничи един местен влах и за щастие успяхме да го придумаме да купи моторчето за двойно по-евтина цена. Тя обаче покриваше цената на билетите от Видин обратно до София.

Ние хвърчим към видинската гара, купуваме билети и, за щастие, виждаме че влакът за София тръгва много скоро. Измъкваме се от града и треперим дали някой ни е видял и какво ще последва. Трябваше само някой от милицията да научи за случая и да ни поразпита!

Това обаче никога не стана: при една публичност на случая нашият братовчед Жоро щеше да загази най-много, тъй като той ни беше осигурил лодката, той ни беше приютил в тайното си местенце на острова и работата наистина щеше да стане дебела, ако беше отишла по-нагоре. И така, Жоро се погрижи с приятелчетата си от местного МВР случая да се потули.

А ние в София живяхме на пръсти за няколко месеца и очаквахме един ден някой да почука на вратата ни. Това не стана.  Не след дълго ние започнахме да планираме следващото си бягство.

 

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional