Говори Пловдив: НЕЩОТО, ДЕТО ПРИЛИЧА НА БИРА

 специално за kafene.net

Онзи ден станах свидетел на истинско чудо.
На една пейка седят двама работници от близкия строеж, които съвместяват полезното с приятното, тоест – обедната почивка с бира. Единият държи кафяв пластмасов литър от някаква куча марка, дето само прилича на бира. Другият обаче стиска кен с нещо по-скъпичко и качествено.
Но не знае как да го отвори.
Явно му е за пръв път. Върти тенекиената кутийка в ръце, оглежда я, чуди се откъде да я подхване, докато накрая колегата му обяснява как става работата. Очевидно човекът – макар нормален мъж на средна възраст, който трябва да е виждал много такива неща в живота си – досега не си е купувал не само бира, но и нищо друго в кен. Дори на децата си, ако има такива, не е купувал кола. Не е черпил нито едно гадже с нещо енергийно. Не е виждал как другите го отварят, а може би дори не е и попадал на място, където да види…..
Първо не повярвах на очите си.
После ми стана жал за него.
Представих си как години наред мъжът гледа лъскавите тези опаковки в магазина и ги жадува, но не може да ги има – като малко дете, натиснало нос в бонбонената витрина. И точно в този никакъв иначе делничен ден по обед той е решил, че е крайно време да се поглези. Или да се изфука пред колегата, кой знае.
След това обаче първичното ми сиромахомилство отстъпи място на характерния ми здрав разум.
Запитах се – как ли този човек проявява онази макар и минималната доза творчество, която работата му на строител изисква. Ами нали понякога не можеш да забиеш пирона така, а трябва иначе. Или ако плочката не пасва точно, трябва нещо да направиш с нея, за да пасне. Какво прави той в подобни случаи, след като принципно не се сеща дори как се отваря кен, нещо, с което и тригодишно дете се справя? И какви са отношенията на този работник с неговия работодател – дали се чувства той истински парий презрян и често недоволства, че онзи го експлоатира, като му плаща твърде малка заплата, с която дори една по-скъпа бира не може човек да си позволи?
Не спрях дотук обаче. Запитах се също – ако човекът не само не знае как се отваря кен, но и не може да се сети веднага – то как той избира за кого да гласува. Дали първо чете програмите на партиите и после на тази база решава? Дали всеки път пита приятели и колеги и кой ли се възползва от това да му казва? Дали гласува за онзи, който вдига най-много шум в предизборната кампания и обещава най-много? Или пък изобщо не ходи да им гласува, защото политиците са гадове, които гледат само себе си, а не се грижат за народа…..
Така че ми дожаля за българското общество като цяло.
То всъщност за българското общество като цяло на мен отдавна ми е жал.
Да, може да ви изглежда парадоксално, защото, както знаете, на българското общество като цяло изобщо не му пука за мен лично, но обратното все пак е вярно. Не знам защо, не знам какъв невнятен атавизъм ме гони по тази тема, обаче е факт. Също както е факт, че много отдавна, вече поне от 35 години, твърдя, че България като държава трябва да се разпусне и след това да се изгради отново по съвсем други правила, а ако не – да върви по дяволите.
Към всички тези мои базисни идеи се върнах не само покрай въпросите за работника с кен-а, но и покрай консултациите за съставяне на правителство, които усилено текат напоследък.
Сякаш те ще решат нещо. Сякаш предварително не е ясно всичко. Например, че в тази ситуация, в която попаднахме, след като моят строител не отиде на 5 октомври да гласува, нормално, дори сравнително нормално правителство, което да управлява не за да ползва властта, а за да служи на българите и българските интереси, не може да бъде сътворено. Още по-малко пък такова, което да провежда необходимите тежки реформи. Или такова, което да ни завърне от евразийския път, по който пак безумно сме поели, към европейския.
В тази ситуация има две опции – правителство на малцинството на ГЕРБ или нови избори. И тъй като подобно правителство на малцинството ще бъде също толкова неефективно и управляемо отвън, както би била и всяка безумна коалиция, то остават изборите.
Не разбирам защо някой се притеснява от тях.
Тоест, разбирам защо определени хора или партии се притесняват – понеже ще мине техният ред да бъдат във властта и ще замине, никога повече няма да дойде. Животът е кратък, а тази птичка рядко каца два пъти на рамото – особено ако човекът не знае как се отваря кен. Или ако – плюс, че не знае за кен-а – се казва например Волен Сидеров. Георги Първанов. Николай Бареков. Патриотичен фронт. Реформаторски блок. За БСП още не е съвсем ясно, макар че и те така самоотвержено са поели надолу по пистата, та единствената им опция да спрат е ако все пак направят Голяма коалиция с ГЕРБ. Или деветосептемврийски преврат. Така де, изобщо нещо, чрез което да останат във властта, докато изчистят собствените си авгиеви обори.
Ето защо водените в момента консултации са напълно ненужни.
А и не се правят така. Не можеш да сложиш на масата собствената си програма за управление от 18 точки и да очакваш всички останали да се съгласят с всички тях, за да ги поканиш за партньори. За първи кръг от подобни консултации е нормално да се заложат два-три базисни философски принципа на управлението и около тях да се търси обединение. Понякога и един стига. В нашия случай например това може да бъде принципът за засилването на българската интеграция в НАТО и ЕС, съответно – отразяване на заплахите, свързани с Русия. Няма нужда от повече, първо, защото всички други български проблеми и техните решения се съдържат тук и второ – защото обсъждането само на тази тема е достатъчно, за да се познае кои са реалните ти политически другарчета.
Ако изобщо има такива, де.
Тогава после, вече на втори кръг, се обсъждат с тях конкретни програмни намерения и стъпки, а чак на трети кръг – персоналните въпроси на управлението.
Само че в нашия случай реални политически партньори за ГЕРБ не съществуват. Това до голяма степен е така, защото и ГЕРБ не са нормален политически партньор, но да не навлизаме в тези дебри на българската политология, най-странната политология в света, защото от тях няма измъкване.
Искам да кажа, че аз лично предпочитам нови избори до дупка.
А уплашените от тях ще окуража така: няма страшно, до дупка всъщност означава – докато сами се научим да си отваряме кен-чето или докато някой добър човек се намеси и ни обясни как се отваря проклетата джаджа.
Иначе и този път вместо правителство ще получим поредния чеп за запушване на пробитата каца, наречена българска държава. Така тя, неизвестно още колко години, ще продължи да тече отвсякъде и не просто да ни мокри обувките, а да ни къпе целите с нещо, което само на цвят прилича на бира, пък на вкус си е чиста политическа пикня.

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com