ЗА СРЕДНИЯ ПРЪСТ И ЗА ПРЕЗИДЕНТА ГОЦЕ ПЪРВАНОВ

 На връх Коледа в една снежна и типично студена за Канада нощ в 1976 година самолетът, с който пътувахме за Куба, кацна за презареждане в Монтреал. Там аз трябваше да работя като преводач за българската държавна (разбирай десарска) компания «Техноимпекс».

В предишния материал, озаглавен «Опит за бягство», описах един от неуспешните  ни опити за бягство, тоест  съпругата ми Ирина, брат ми, малкия ми син Атанас и аз на Дунава (виж статията в този сайт).
 Сега искам да опиша събитията около нашето успешно бягство, този път без брат ми.

Повечето от избягалите на Запад българи избягват да използват думата бягство и така размиват огромната цифра на забягналите в чужбина по времето на комунистическия режим. Това помага и на днешната мафия десари, управляваща България. Всички например знаят, че бившият президент, известен повече като агент Гоце, често и дори без особен повод обичаше да разхмахва името на България като свещен меч срещу всеки, който имаше да каже нещо по нейн адрес. Между многото демонстрации на неговата парвенющина, едно клише биеше особено на очи: «Не знам кой и защо се опитва да клевети България...» Това клише почти стана негова емблема.

Та по тоя повод се замислих: откъде идваше тая натрапчивост, тоя пресилен напън за някаква националистична праведност? Защо това самопризнато ченге тикаше на хората в главите неговата едва ли не обожествена България, когато тя едва свързваше двата края за сметка на шайка десарски финансови оператори със специално назначение да опазят парите, а с това и властта, на партията? А той повтаряше това клише дори и когато му даваха пари от Европа!

Не ми беше много трудно да си обясня неговата поза на изпъчен рицар, наметнал знамето на национализма.

Оставяхме зад себе си една разнебитена България, приближаваща към края си благодарение на тресавището, в което я беше набутала комунистическата икономика. Това беше една страна със закрепостено по руски население, управлявана от правешкия хитрец и диктатор Тодор Живков, чиято диктатура по дълготрайност беше на второ място в Европа след испанеца Франко. Той пазеше свитата си в страх България с телени мрежи, автомати, досиета и страх.

Щом слязохме от самолета и влязохме в супермодерното летище «Мирабел», ние веднага потърсихме най-близкия полицай и му обяснихме, че искаме да останем в Канада. С типичния си наивитет на напълно невеж западняк по отношение на комунизма той заяви: « Много съжалявам, но ние нямаме тук имиграционен отдел.»

Скоро обаче той загря и викна други полицаи за подкрепа в случая и за наша охрана. Разпускащите крайниците си пътници на чехословашкия самолет, с който пътувахме, вече забелязаха необичайните ни отношения с местните власти, но не можеха да знаят какво точно става.

Обикновената процедура беше да бъдем разпитани с официален преводач. Такъв обаче да се намери на връх Коледа не беше лесно, така че се наложи да чакаме цели четири часа. След това разпита продължи около още два часа и ние едва тогава разбрахме, че капитанът на самолета беше решил да претърси багажа ни от страх за възможен тероризъм, тоест бомби на борда.

През всичкото това време докато екипажът е ровел в багажния отдел на самолета, пътниците е трябвало да стоят вътре и да чакат, така че комплименти по наш адрес със сигурност не е имало.

Бягства от комунистическия рай обикновено влизаха в секциите за екзотика и необичайност, така че и нашия случай намери място в кратко съобщение в «Ню Йорк Таймс». За България такива новини имаше изключително рядко. Един неотдавнашен случай обаче заслужи вниманието на американската преса, когато американската брегова охрана беше претърси български рибарски кораб и  намери на борда няколко кашона с  наловени омари, които е трябвало да бъдат доставени на някой от комунистическите големци в България да си отяде.

Американците арестуваха екипажа  и шляпнаха България с безцеремонна глоба от 800,000 долара за незаконен лов на омари преди да освободят кораба – пример за това как тоя комунистически търбух беше забравил напълно, че държава може да се управлява и със закони. В България за случая съобщи само вестник «Стършел» под престорено хумористична форма.

Бягството ни ги вбеси – цяло семейство, останало в Канада, изглежда беше  тежък шамар през устата на живковизма, особено от факта, че родителите ни бяха комунисти. Пратиха след нас десарски кучета, чиято задача беше да ни намерят и върнат. Един от шефовете на «Техноимпекс» прескочи уж за конференция в Ню Йорк, намерил дори един мой братовчед, избягал от Чехословакия по време на Пражката пролет и го накарал да се срещне с нас да ни убеждава да се върнем. Опитали да придумат и приятели, които да пратят по някаква причина в Канада да се срещат с нас.

Ние обаче нямахме никакви илюзии с кого си имаме работа, нито по отношение на опитите им да «поговорят» с нас, нито по отношение на КГБ-ешките им номера с отвличане на хора. Като за илюстрация скоро след нашето бягство дойде и случая с балетиста от Болшой театър Александър Годунов, който при гостуването на балета в САЩ поиска убежище. КГБ обаче успя да задържи в ръцете си съпругата му Людмила Власова и се опита да я отвлече. Самолетът обаче беше спрян точно преди излитане от Федералното бюро, което цели три дена се опитваше да разбере дали Людмила Власова иска да се върне в Съветския съюз по свое желание, за което тя по-късно щеше да каже: «Това беше кошмар!»

Показахме им среден пръст. Среден пръст им показа и живота.

Тогава обаче можеха да разиграват безнаказано номерата си от концлагер България: прекратиха почти цялата ни кореспонденция с роднини и приятели; телефонните разговори прекъсваха още на втората дума... Отне ни години и усилията на няколко канадски парламентаристи да пуснат майка ми за кратка визита.

И ето тук, драги читателю, е обяснението на Първановата поза на защитник на България: направи ни впечатление, че по време на престоя си при нас в Канада майка ми изрично повтори, че са я извикали в ДС и изрично са й поръчали да ни «посъветва» да не говорим лоши неща за България. Това е и обяснението, читателю – те, както и днес,  искаха да минат за България и се криеха зад паравана на национализма. Прост десарски трик, практикуван и досега от агент Гоце и неговите десари, най-лесния и евтин начин да скрият партийния си цинизъм и агресивната си природа.

Колко низост е нужна за комунистическо ченге като това да коленичиш днес пред същия бог, на който си забивал пироните на кръста!