Оптимистичната теория гласеше, че в резултат на безобразията, лъснали около КТБ, в това число безобразният (без)надзор на БНБ, ще научим поне няколко урока и единият ще бъде за ползата от включването на страната в стартиращия европейски банков надзор. До момента обаче с нищо не се потвърждават помпозните заглавия „Влизаме в банковия съюз!” от средата на юли, когато след консултации с правителството, парламентарните партии и БНБ президентът обяви, че е постигнат пълен консенсус по въпроса. На свой ред, само ден по-късно БНБ гордо съобщи, че  институцията „вече  осъществи контакт с Изпълнителния съвет на Европейската централна банка като част от подготовката на разговор между държавния глава и президента на ЕЦБ за стартирането на процедура за кандидатстване на България за членство в единния надзорен механизъм на Европейския съюз” (БНБ, 15 юли 2014).

Повече от два месеца по-късно, няма признаци да се е случило нещо повече по въпроса. Изглежда в лятната банкова суматоха политиците без много да му мислят поеха ангажимент, който не е ясно дали възнамеряват да изпълнят - дали защото изглеждаше добре да се каже нещо „европейско”, дали за да демонстрират консенсус поне по един въпрос, на фона на големите различия по всички останали. 

Консултации между политическите партии и ръководството на БНБ, проведени при президента Росен Плевнелиев на 29 юни 2014 г. Сн. Президентство.

Проучване на Редута.бг показва, че след „осъществения контакт” в средата на юли, нищо повече не се е случило и процесът на практика въобще не е задвижен. Редута.бг зададе въпроси относно процеса на присъединяване към единния надзорен механизъм на Министерския съвет, Министерството на финансите, Министерството на външните работи и БНБ, както и на Европейската централна банка, Европейската комисия и Европейския банков орган. Единствената институция, която не си направи труда да отговори, беше БНБ (не се изненадахме особено), но информация за нейната дейност ни беше предоставена чрез официалния отговор на правителствената пресслужба: „БНБ е провела единствено неформална кореспонденция по стъпките, които следва да бъдат предприети. От страна на правителството и на БНБ на този етап не са предприемани формални действия за присъединяване към Механизма”.

Оказва се, че нито една от институциите не е заявила на официално ниво намерението на България да стане част от европейския банков надзор, за да може съответно да стартират необходимите процедури и дейности. Нито премиер, нито министри са заявили официално това желание на страната. Нещо повече, за пореден път случаят демонстрира тежките дефекти в европейската политика на страната. Например, официалният отговор на МВнР директно препраща към МФ и БНБ, защото са „ресорни“ по темата, сякаш всяко отделно министерство си води самостоятелна европейска политика, която не ангажира българската дипломация. Всъщност, официалното искане за установявяне на тясно сътрудничество с ЕЦБ се подава от изпълнителната власт, така че тя не може да си позволи да стои настрана от целия процес. Вероятно поради нейната пасивност,  на Европейската комисия също не й известно, че България има определени намерения, освен може би от пресата.

Защитното обяснение, че имаме служебен кабинет и се чака новото правителство и новият парламент да заработят и да потвърдят решението за влизане в наздорния механизъм, не работи по няколко причини. Този ангажимент беше обект на съгласие между основните политически сили, президентът и БНБ, в условията на работещ парламент и действащо правителство. Нищо не пречеше на служебното правителство да стартира процеса, който и без това отнема месеци и очевидно ще трябва да бъде потвърден и финализиран от следващия кабинет. Спокойно можеха да бъдат заявени и официални позиции по темата пред европейските институции.

Ясно е, че решението е взето в първоначалната паника и в опит за поне частично овладяване на тежкия удар по репутацията на страната. За него в нашенските „елити“ няма осмислена и убедена подкрепа. Къде от липса на информация, къде от страх да не урочасаме съвсем работата, къде от нежелание да се изправим пред възможността от повторение на ужаса на хиперинфлацията, години наред си казвахме, че може държава да няма, ама поне банковата система и институции са стабилни. Сякаш това е на практика възможно. Последните няколко месеци успяха да сринат доверието и в това така внимателно пазено и глезено парче от институционалната ни реалност. Добре пазените тайни за безобразия, за които се чуваше оттук – оттам, са вече на показ. Вече ни сервираха и сметката.

Бездействието на институциите по темата за банковия съюз идва да покаже за пореден път, че и по този така важен въпрос ще сработи правилото за чудото и трите дни. Насред политическата истерия какво да се прави с „дупката” в КТБ, големите, важните, системните въпроси за недопускането на повече подобни безобразия ще отидат на втори план. Нещо повече, все по-аргументирани изглеждат съмненията, че срещу прилагането на по-строг (външен) надзор върху банките има достатъчно добре организирана съпротива от група от хора, които ще загубят, ако това се случи. Ако ЕЦБ се включи в процеса, ще трябва да й бъде предоставена цялата информация, ще започне да прави собствени оценки за случващото се в банките, да прави публично препоръки, да информира ЕК какво се случва и т.н. Не е нужно много въображение, за да се досетим защо са малко хората у нас, които имат желание това да се случи. Ключов въпрос в момента, когато се водят преговори за съставяне на следващото управление на страната, е дали ще бъде препотвърден ангажиментът за включването в европейския банков надзор и дали бъдещият кабинет ще демонстрира ентусиазъм и воля това наистина да се случи. Позицията по този въпрос ще бъде една от най-ясните разделителни линии на чия страна ще застане задаващото се правителство.