Свободата днес и тук 29 Юни 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Моята 1989 година

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Владимир Левчев, в. Дневник

 Специалната поредица на "Дневник" -"25 години след Стената" продължава с текст на Владимир Левчев. Четете всички материали тук


Дори и най-добрите икономисти не успяват да предвидят големите световни кризи. Дори и най-добрите сеизмолози са безсилни да предскажат катастрофалните земетресения. Марксистката теория за предвидимост и "неизбежност" на историческия процес доказа своята несъстоятелност. Идеолозите на комунизма бяха уверени, че едно "ново и справедливo" общество ще победи капитализма. Но по-вярна се оказа народната мъдрост: "Човек предполага, Господ – разполага."

Разбира се "новото и справедливо общество" на братство и равенство не беше това, за което се представяше, а една брутална диктатура на комунистическата партия. И разбира се то не победи капитализма. В края на студената война стана ясно, че в марксистката теория нещо е сбъркано.

Но дори Збигнев Бжежински не беше предвидил внезапното рухване на тоталитарните комунистически режими в Източна Европа.

Има неочаквани от никого революционни вълни, внезапни цунамита, които връхлитат света, или някоя негова част, и променят рязко картата на региона и културно-политическия климат. Макар и отдавна да беше ясно, че Съветският блок губи студената война на икономическия фронт, никой не очакваше внезапното рухване,

внезапната революционна вълна, която преживяхме през есента на 1989 г.

Разбира се, любителите на конспиративни теории, които имат носталгия към комунизма, виждаха, и още виждат във всичко дългата ръка на Вашингтон. Лошият чичо Сам или лошият чичо Рейгън е организирал подмолно, чрез тайните си служби, рухването на комунизма. Но ако американските тайни служби можеха да организират революции или всенародни протести, които свалят режими, Студената война щеше да е приключила още през 50-те години. И ако КГБ можеше да организира революции или всенародни протести, комунизмът щеше да е победил в Лондон, Париж и Вашингтон.

Безспорно всички заинтересовани тайни служби се опитват да се намесват в съществуващи вече революционни ситуации и да се възползват от тях. Но никоя агентура не може да внуши на милиони хора да забравят страха си от един диктаторски режим и да излязат на масови протести по улиците – и то не само в една отделна държава, а на половин континент.

Трусовете, предизвикали голямото цунами в Източна Европа, което през есента на 1989-та отнесе старите комунистически режими в този регион – от Източен Берлин до София –бяха започнали отдавна. Но никой не можа да предвиди какво точно предвещават тези локални трусове. Берлинската стена падна на 9 ноември, Тодор Живков – на 10 ноември. През същата есен беше и "Кадифената революция" в Прага и доста не-кадифената гражданска война в Букурещ.

През втората половина на 1980-те години, макар и никога да не либерализира централизираната държавна икономика на СССР (и това беше основната му грешка), Горбачов беше започнал да демократизира Русия. Цензурата отслабваше, намаляваха политическите преследвания, имаше стремеж да се създаде един "комунизъм с човешко лицe" – какъвто самата Русия, в лицето на Леонид Брежнев, не беше разрешила на чехите и словаците 20 години по-рано, във времето на Пражката пролет. 

Съветската демократизация без икономическа реформа доведе до това, че КГБ създаде своя нова олигархична власт. Комунистите станаха новите капиталисти. За съжаление, това се случи до някъде и в България след 10 ноември 1989-та.

В средата на 80-те години в България, парадоксално, започнахме да четем списание "Огоньок" и да гледаме руската телевизия. (Тази втора програма по нашата телевизия, която до тогава беше олицетворение на убийствената скука.) Докато СССР се демократизираше по времето на Горбачов,  България сякаш затъваше все повече в блатото на икономически упадък, политическа ретроградност и безвремие. По това време беше извършен "възродителния процес", т.е. насилственото преименуване на турците. Но по същото време имаше и тежък режима на тока и осезаемо общо обедняване. Все по-голямата мизерия и стагнация и по улиците и в душите на хората беше отчайваща.

Надигаше се недоволство.

Дори таксиметровите шофьори започнаха открито да псуват Живков пред клиентите си

което в по-ранен период би било немислимо. Горбачов спря заглушаването на "Свободна Европа", "Дойче Веле" и  "Гласът на Америка". И ние можехме безпрепятствено да ги слушаме всеки ден. (Разбира се, не на публични места, а тихо вкъщи.) Слушахме ги, за да чуем за себе си. Защото не можехме да чуем истината за това, което става у нас от нашите държавно-контролирани медии.

Тогава нямаше интетнет, скайп, фейсбук. Желязната завеса беше физически осезаема и непреодолима. Като бетонната стреляща стена в центъра на Берлин. На много малък процент от българите беше разрешено да отидат дори на екскурзия на Запад. В клатушкащия се кален рейс към неотоплената едностайна панелка с режим на тока, или на опашката в хлебарницата, хората можеха само да мечтаят да видят широкия свят, камо ли да учат и работят извън България.

Разбира се, някои отговорни кадри на Държавна сигурност в края на осемдесетте вече караха западни коли по улиците на София и бяха почнали да изнасят тайно държавните пари в Западни банки.

През есента на 1988 г. в София се създаде про Горбачовският Клуб за подкрепа на гласността и преустройството. А преди това вече беше създаден Русенският комитет, Независимото дружество за защита на правата на човека. Създаде се и Екогласност. Това бяха нелегални организации. Дори протестите срещу замърсяването на Русе, идващо от Румъния, бяха забранени. Всичко, което не беше организирано от Партията и нейната собствена държава, се третираше като вражеска дейност.

Все още е широко разпространена представата, че в България не е имало никаква съпротива срещу комунизма преди 10 ноември 1989, или поне преди последните месеци на Живковия режим; че България е била най-безропотният сателит на СССР. Мнозина и днес смятат, че всички дисиденти в края на 1980-те са били някакви подставени лица на тайните служби, а в по-ранни години не е имало никакви недоволства и протести срещу режима. Тази фалшификация на историята започна да се прави целенасочено в началото на 90-те именно от хора на бившите тайни служби, докато други от тях трескаво перяха куфарчета с пари извън България. Вярно е, че много агенти на ДС бяха инфилтрирани в дисидентските групи. Но това не значи, че всички в тези групи са били подставени лица, че не е имало дисиденти.

Уви, днес повечето по-млади хора дори не могат да си представят мащабите на репресиите, започнали в България веднага след съветската окупация на на страната на 9 септември 1944-та година. Не се разказва на учениците в училище колко стотици хиляди хора са били избити, или малтретирани по лагерите и затворите по време на комунизма. Доскоро нищо не се говореше за горянското движение от края на 40-те и началото на 50-те, което е може би най-масовата въоръжена съпротива срещу комунистически режим в Източна Европа.

Репресиите у нас са били изключително жестоки

В края на 1980-те, дори и сред тези, които знаеха за репресиите от 1950-те, имаше мнозина, които смятаха, че по време на Живков вече не е имало лагери и политически затворници. Не знаехме нищо за лагерите в Ловеч и Скравена, или за повторното отваряне на "Белене" през 80-те. Не се знаеше за хора като Александър Стрезов или Любомир Собаджиев, прекарали дълги години по затворите само за това, че публично ( или пред близки "приятели") са се изказали против режима точно през последните десетилетия на комунизма. Не се знаеше, че например джазовият музикант Алекасандър Николов, известен като Сашо Сладура, е пратен в лагера в Ловеч за разказване на вицове и веднага убит там през 1961 година. Тепърва трябва да се пише историята на комунизма, която и до днес, 25 години по късно, не се изучава в нашите училища и не се знае от повечето хора.

 Но каква беше 1989-та година за мен?

Ще си позволя да започна с малко лична предистория, защото повечето хора, които не знаят много за мен, като чуят фамилното ми име казват "този пък кога се пребоядиса" . Известно е, че баща ми, поетът Любомир Левчев, както и други български писатели, художници и артисти от онова време, беше близък с Людмила Живкова. В детството ми, преди гимназията, баща ми беше млад поет, който живееше като заврян зет при родителите на майка ми, художничката Дора Бонева, или в паянтовата къща на прадядо ми в Павлово с тоалетна на двора. Политическата кариера на баща ми започна по-късно и като тийнейджър съм се ползвал от привилегиите на семейството си – голям апартамент, кола, почивна станция. Позвал съм се и от друг тип привилегия, да живея в дом, в който изкуството и културата бяха най-важното нещо. След като завърших английската гимназия и изкуствознание в Художествената академия, започнах работа като редактор в издателство "Народна култура" и преводач на американски поети като Алън Гинзбърг.

В началото на 80-те написах едно стихотворение за

"другарите с винчестери над камините"

и за това че не само глиганите, но и кротките прасета "за Коледа ще ги заколят". Оказа се че още тогава, е започнало да се трупа досие от 300 страници с доноси за мен, което е било унищожено през 1990 г., както разбрах наскоро. Казвайки това съм далеч от мисълта да се представям за някаквъв герой, по-скоро го споменавам в своя защита. Много добре знам какво са преживели десетки хиляди хора, репресирани, затваряни и убивани по време на комунизма заради свободно изказано мнение или дори само заради това, че призхождат от "буржоазно семейство". Би било абсурдно да се сравнявам с тях.

През януари 1989 с поета Едвин Сугарев започнахме да издаваме

нашите "самиздати" – списанията "Глас" и "Мост"


По същото време се събираше подписка в подкрепа на друг поет, Петър Манолов, който беше тормозен от милицията. Един ден отидох у Блага Димитрова – знаех, че тя и съпругът й Йордан Василев са членове на Клуба за гласност – и поисках да подпиша писмото, както и да стана член на Клуба. Там се запознах и с автора на инкриминираната книга "Фашизмът" Желю Желев. Малко по-късно двамата с Евдин Сугарев станахме членове и на Екогласност.

Първо ние с Едвин мислехме да подготвим два броя от едно списание, така че ако ни арестуват след първия брой, някой да пусне втори. Но после решихме просто да направим две отделни списания. Списанията бяха буквално "писани" на пишеща машина. Корицата на моето направи художникът Стефан Десподов, а на списание "Мост" на Едвин – Владо Руменов.

Ние, разбира се, нямахме компютри, да не говорим за принтери, а интернет щеше да се появи цели 6 години по-късно. По това време в София имаше само два обществено достъпни ксерокса, които бяха под наблюдение. На Едвин му хрумна да ползваме за отпечатването на списанията двустранна фотохартия, каквато се продаваше. С помощта на обикновена електрическа крушка в тъмна стая отпечатвахме машинописните страници върху фотохартията. После ги проявявахме във ваната в банята ми. Това отне доста време.

Сред авторите в моя "Глас" бяха Желю Желев, Михаил Неделчев, Ани Илков, Георги Рупчев, Миглена Николчина, Александър Кьосев, Борис Роканов, Румен Леонидов, Иван Кръстев, Деян Кюранов, Миряна Башева, Виктор Пасков, Елка Константинова, Елисавета Мусакова, както и Цветан Тодоров (в превод). Имаше и преводи на Солженицин и Чеслав Милош.

Произведохме по 50 бройки от "Глас" и "Мост" и ги раздадохме лично на хора, които смятахме, че имат демократични убеждения. Много от тях след това направиха допълнителни копия, които също раздаваха и така тиражът постоянно нарастваше. Но за списанията наистина се разчу едва, когато Румяна Узунова ги спомена по "Свободна Европа".

Главната дейност на т. нар. неформални групи беше да  подписват протестни писма и петиции, които публично се огласяваха – разбира се не чрез официалните медии, но чрез самиздат или "Свободна Европа". Доста преди нас това бяха правили и правеха чехите и поляците. У нас в тази дейност се включиха някои от най-известните български интелектуалци – между които Радой Ралин, Блага Димитрова,Борис Христов, Желю Желев (председател на Клуба за гласност), Михаил Неделчев, Димитър Коруджиев и много други – както и мнозина по-млади. Ние с Едвин тогава бяхме от най-младите.

В третия брой на "Глас" публикувах открито писмо на полски интелектуалци, между които и Анджей Вайда, до министъра на правосъдието на Народна Република България с призив за освобождаването на български политзатворници, като бяха изредени 10 конкретни имена, включително на български турци.

Спомням си как Румяна Узунова, четейки поредната българска протестна петиция по радио "Свободна Европа" каза: "И най-учудващото е, че сред имената на подписалите е и синът на председателя на Съюза на писателите Любомир Левчев." Едва по-късно се запознахме лично с нея.

С Едвин Сугарев бяхме глобени за "публикуване на нерегистрирани периодични издания"

Глобата беше доста голяма за тогавашния стандарт на живот. Уволниха ме от работа в издателство "Народна култура". Извикаха ме и в "Българска книга и печат" (цензурата в печата и книгоиздаването, без чието одобрение не можеше да излезе нито една книга в България) и ме заплашиха, че ако издам още един брой от списанието с мен ще се занимава Държавна сигурност и ме грози затвор. Издадох още един брой по време на Екофорума.

През октомври в София се състоя международен  Екологически форум и за него дойдоха чуждестранни журналисти. Екогласност започна да събира подписи в градинката пред ресторант Кристал под петиция с екологически искания, срещу два безумни проекта за Рила и река Места. (Екогласност беше и против строежа на АЕЦ "Белене".) Събирахме подписите доста време. Събраха се много хиляди. Хората спираха както минаваха през градинката и подписваха. Накрая властите не издържаха и въпреки чуждестранните журналисти извършиха арест и побой над някои от събиращите подписите.

Но на трети ноември беше организиран голям митинг пред  "Св. Александър Невски". Събраха се около седем хиляди души и така петицията беше публично и шумно внесена в Народното събрание. За първи път такава огромна маса хора се събраха на протест в комунистическа София. А на другия ден вестник "Работническо дело" с мънички букви в долния край на предпоследната страница (последната беше по-четена) съобщи, че 

"група граждани" внесли петиция 

(не се казваше каква точно) в Народното събрание. Написах стихотворението "Група граждани" по този повод.

Никой тогава не можеше да си представи, че само една седмица по-късно Тодор Живков, притиснат от по-млади комунисти с горбачовска подкрепа, ще подаде оставка. Живков беше заявил, че ще се сниши, за да изчака "да премине бурята" (на перестройката), но бурята в крайна сметка го помете. Бурята на перестройката не пожали и самия Горбачов, който наивно вярваше, че комунизмът може да сепреустрои и демократизира.

Строят беше прогнил и просто се сгромоляса – главно по икономически причини. Нито Рейгън, нито Горбачов бяха истинската причина за падането на съветския комунизъм, а икономическата му несъстоятелност. Все пак

недоволството на хората в крайна сметка събори системата

Можеш да лъжеш всички хора до някое време и някои хора през цялото време, но не можеш да лъжеш всички хора през цялото време, е казал Линкълн. За съжаление у нас много хора се оставят да бъдат лъгани повече от един път – през цялото време ...

Какво се случи през последните 25 години е друг и не по-малко важен въпрос. Но до голяма степен неудачите ни през тези години, фактът че днес сме най-бедната страна в Европейския съюз, се дължат именно на това, че наследството ни от комунистическо време още е тъжна реалност. Държавна сигурност се опитваше да дирижира прехода у нас. Слава Богу, макар и с много засечки, тръгнахме по евроатлантическия път.

Животът ни не е песен. Но всеки, който твърди, че сега България е по-зле отколкото е била по комунистическо време, или умишлено лъже младите хора, или лъже себе си.

Живях в САЩ между 1994 и 2007 година. Когато се върнах в България, положителната промяна, която видях беше направо изумителна.

От дистанция общата картина се вижда по-ясно. А можем да бъдем много по-добре, ако се справим с корупцията и беззаконието! Нищо не трябва да ни спира и връща назад към онези мрачни времена.




ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ТЪРЖЕСТВО

Декември е.
Какво ли този път ни носи
дядо Коледа?
                        
Уви, глиганите привършиха,
другари!

Но да оставим своите Винчестери
на стената над камината
и да послушаме спокойно
на свинете вечерния хор
вън
в декемврийската виелица ...

Свинете – тези розови предчувствия ...
Свинете – тези тъжни ангели ...

Според последни данни
те са между най-интелигентните бозайници.
Те са като хората – всеядни.

Те преглъщат всичко:
и чиниите с ухаеща помия,
и летящите чинии,
и студените остатъци от мозък,      
и пържолите от бивши братя.

Всичко! –
шепне хорът на невинните животни –
всичко трябва да изплюскаме!

Защото рано или късно
и нас
за Коледа ще ни заколят.

Свинете гледат философски на живота.
И ако устите им не бяха обладани
от музиката на месото,
те щяха да предупредят човеците
с такива думи:

Има във вселената възмездие!

И вие,
дето днес ни плюскате,
вие също сте обречени
на нечие
декемврийско тържество!            

 1980 г. 

Написах това стихотворение, когато бях на 23 годин и го предложих за печат във вестник "Пулс". Нямах голяма надежда, че ще получа отговор, но за мое учудване то беше публикувано. По-късно осъзнах, че е било публикувано с цел да се направи номер на баща ми, който беше председател на Съюза на българските писатели. Баща ми е бил викан за обяснение и казал: "Синът ми пише срещу мен, а не срещу другаря Живков". Защитил ме е с други думи. Той също беше в "ловната дружинка" на Т. Живков и имаше пушка "Винчестер" (Winchester). Но и Живков имал такава ... Стихотворението беше отхвърлено от книгата ми "Някой ден", която издадох три години по-късно. Между другото, имаше и някакъв Декемврийски пленум на ЦК на БКП, който също съм имал предвид в стихотворението. Тези неща тогава се разбираха от самосебе си
 
ТРЕТИ НОЕМВРИ

Група граждани

пристигнаха от изток –

азиатски кентаври

с високо развети опашки,

и се сляха с друга група граждани,

дошли от север –

руси герои

с медени пити, вместо шитове,

със сърпове за саби.

Група граждани владяха земите

на Балканите

от Франкския тъмен запад

до златния Цариград.

Група граждани се покръстиха

и ораха земята

от Дунав до Бяло море,

и ораха с кръст душите на славяните

до Охрид до Балтийско море.

Група граждани преживяха

Османската империя

с български имена,

с чардаклии къщи

и тлъсти стада.

Група граждани приеха в Търново

най-демократична конституция.

Група граждани

преживяха две национални катастрофи

около Първата световна война

и още една национална катастрофа

след Втората световна война.

Група граждани мълчаха денем

и плакаха насън,

задавeни от дим и демагогия,

и намаляваха,

и децата им измираха от рак

и безнадеждност,

и ги биеха, и ги лъгаха,

и ги потупваха приятелски по рамото.

Група граждани

на трети ноември

наводниха площада

от "Света София" до Народното събрание

и камбаните на "Александър Невски" биеха

и многохилядната група граждани

викаше:

"Чист въздух!

Чиста вода!

Свобода,

гласност,


референдум!"

  

А друга група

бивши селяни –

глухи и слепи от старост,

си подаваше главите

от два прозореца на Народното събрание,

обградено от милиция ...

И на другия ден 

във вестник "Работническо дело" съобщиха,

че група граждани

внесли някаква петиция

в Народното събрание.

5 ноември 1989


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional