Свободата днес и тук 23 Май 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

„Харесва ли ви тази свобода?“

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Николай Николов, http://www.banitza.net

 


Малкият принц и Алеко Константинов

Скоро получих по пощата „Малкият принц. Изникна сякаш отникъде, пропътувала през поне един океан, за да достигне до мен – както Принцът необяснимо се озовава в пустинята. Начинът, по който тази книжка се настани на нощното ми шкафче, някак промени същността й – сякаш беше написана на нов език, езикът на порасналите деца. Един от многото въпроси, които си задавах, докато четях, бе: „А на какъв език ли си говорят всъщност Принцът и разказвачът?“. Постепенно отговорът започна да се избистря.

„Живях така, сам, без да имам с кого да разговарям истински, докато преди шест години кацнах принудително в Сахарската пустиня“. До този момент разказвачът изглежда се е борил и приспособявал към „разумния“ живот на възрастните, които са налагали на него и на неговата рисунка (боа, погълнала слон), че това е просто изображение на шапка. „Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват“.

Как тогава Малкият принц, олицетворение на класическите проблеми на човешката същност – самота, изолация, страх и несигурност – мигновено разпознава скрития слон в стомаха на боата? Отговорът е прост – те споделят общ език-като-смисъл. Това е и ролята на пустинята, „на хиляди мили от всяко населено място“, там, където нищо не e от значение. Само така има как да проведеш истински разговор.

Книгата под „Малкият принц“, чакаща търпеливо на нощното ми шкафче, е сборник от избрани пътеписи и фейлетони на Алеко Константинов. Издадена е през 1967г. Неслучайно в това издание се подчертава, че Алеко е имал русофилски и партизански наклонности. Подчертава се също, че пътеписите отразяват с остър сарказъм недоволството на писателя „от буржоазно-капиталистическата действителност, в която виреят хищни и тъмни хора“. Какво ли би помислил Алеко, ако беше прочел този увод – с това ли е редно да го помним?

Възможно ли е на едни и същи страници от една и съща книга, на един и същ език да се произнасят различни послания – това на Другаря, отговорен за увода на Константиновите разкази – и онова, автентичното, на самия Алеко. Имам ли аз връзка с езиците им, с налагащия им смисъл социален, политически, културен контекст, допринесъл немалко за избора на думите им?

И най-важният от всичките въпроси – на какъв език говоря аз и на кого говоря чрез тези мои думи? Какъв смисъл предоставя пост-социализмът за тези от нас, които цял живот си живеем в него? Знаем ли що е то свобода? Намираме ли се и ние в пустинна зона, дехидратирани от липсата на смисъл?

Тяхната свобода и нашата свобода

„Не мога да определя позитивно свободата“, споделя проф. Калин Янакиев след почти двучасово интервю.

Две кафета, един топъл шоколад, ваза с изкуствено цвете и пепелник, натежал с фасове от „Кент“ и „Лъки Страйк“, поддържаха изплъзващото се чувство на принадлежност между нас. Дотук – шапка. А как да видим слона?

Свободата, изглежда, е нещо, което придобива смисъл за човек, само когато той е изпитал липсата ѝ. Тогава знаеш ако не точно какво е свобода, то поне със сигурност какво не е. Е, питаме ние проф. Янакиев – доколко сме свободни днес в сравнение с вчера?

Що се отнася до настоящето и до своеобразната злоупотреба с миналото по отношение на настоящето, тя се състои в следното: младите хора днес често слушат това: „Еее, днес имате свобода, каквато ние нямахме. Е, харесва ли ви тази свобода?“, отговаря ни той и продължава:

„Tя е такава свобода, че в нея вие не може да сте сигурни в нищо. Всеки може да ви излъже, подхлъзне, да ви изпревари нечестно, да не ви даде възможност да се развивате – това е то „свободата“. За сметка на това ние ще ви кажем, че навремето ние нямахме свобода, но знаете ли какво имахме – имахме сигурност; имахме сигурност, каквато вие сега нямате. Един немски политик беше казал: „Свободата без сигурност е свобода на джунглата; сигурността без свобода е сигурността на клетката в зоопарка“ – и двете следователно са сведени до абсурд. Свободата на джунглата просто не е никаква свобода, както и сигурността на клетката в зоопарка не е никаква сигурност.

Сигурност ние през социализма не може да сме имали поради простата причина, че ако всичко на всички е мобилизирано, ти нямаш абсолютно никаква сигурност. Каква сигурност имаш?! Че ще продължаваш да работиш това, което работиш? Ами нямаш такава сигурност – влизаш в университета, стигаш то третия семестър и се появява някакъв грандиозен национален строеж от типа на Странджа-Сакар, прекъсват ти семестъра и отиваш там, защото няма как да не отидеш – ти си Никой – това е някаква измамна сигурност. Каква сигурност е това, като не знаеш дали ще ти настанят квартиранти в къщата? Има една единствена привидна сигурност – ако спазваш всички правила, които изисква от теб държавата, тоест ако не проявяваш по какъвто и да е начин личността си, е възможно да изкараш живота си добре, според както е ситуацията в момента“.

Връщам се към моите мисли и се питам дали някой, който не е живял тези години, може да си представи подобна реалност? Аз лично не, въпреки че изпитвам дълбоко чувство за неприязън и страх, стане ли дума за случки „отпреди ’89-та“. Изведнъж ние, физически неспомнящите си комунизма, не можем да видим слона под шапката. Губи се перспективата, става черно-бяло. Но поне инстинктивно усещаме, че явно това е чувството за несвобода.

Следва въпросът: „Какво правиш, какъв е подходът в подобна задушаваща ситуация?“ За мен много често тези въпроси завършват с: „тати?“, в очакване да чуя неговия разказ. И това, което съм научил от него, е, че в ситуация на несвобода противоположното придобива една много проста материална същност – светлосини джинси – свободата да си различен, която натоварва естетическото и с идеологически смисъл. Преди няколко дни получих още по-конкретен отговор от баща ми, който сподели:

„Бях около 14-годишен и в кукления театър в парка „Заимов“ представяха някаква пиратска история, свързана със съкровищата на Силвестър. И там някъде по средата пускат за около две минути един туист на Чекер, на който куклите танцуват. И само заради този туист гледах представлението десет пъти и след него си излизах“.

Свободата като двуминутен танц на кукли…

Според проф. Калин Янакиев точно това отнемане на свободата е една от основните характеристики на българския тоталитарен режим. За тези почти 50 години човешкият живот се превръща от основно право на личността (животът съществува като право на този, който го има, на този, който е дарен с живот) в ресурс на държавата. „Мобилизация на всичко на всички“, по думите на Калин Янакиев, но какво всъщност означава това?

Означава, че частното, личното пространство на човек изчезва – всичко придобива публичност, тоест принадлежност на Държавата. Човек не разполага със себе си, семейството си, имуществото си. Той и те съществуват на произвола на Държавата. Ето и точните думи на проф. Янакиев:

„Децата не се раждаха на семействата си, макар да се раждаха в семейството; уви, не можеше да се избегне и това – те все пак се раждаха в семейството, но се раждаха, изначално принадлежащи на пионерската организация, комсомолската организация, „Отечествен фронт“; родителите им нямаха свободата да ги дадат или да не ги дадат там – те бяха мобилизиран ресурс от самото си раждане.

Съпрузите и съпругите не принадлежаха изначално и изключително един на друг, а принадлежаха на различни подразделения на трудовия фронт и споделяха само невъзможните за изземване партньорства между мъжа и жената. Неслучайно комунистическата политкоректност никак не обичаше думата „съпруг/съпруга“ или „мъж/жена“ – мъжът имаше своята „другарка“, а жената имаше своя „другар“ – и това беше политкоректното изрязяване. Което означава, че те може да са другари, но изначално принадлежат някому другимо“.

Факт е, че ние днес не живеем в подобна система. Тогава защо е важно, особено тези от нас, които биографично сме отделени от тази несвобода, да знаем какво и как се е променило в България след 1994-та година? Според Калин Янакиев тази метаморфоза на основите на обществото е нанесла толкова „дълбоки поражения“, които се усещат и днес, и от нас и той допълва:

„А пък за да разберем защо в момента някакви неща не ни вървят и някакви хора ни мъчат, ще трябва да се върнем назад и да видим генезиса, превръщането на тяхната тоталитарна в тяхната олигархично-политическо-икономическа власт“.

Но аз мисля, че има един много по-важен момент, който не бива да бъде пренебрегван. Не това колко жесток е бил режимът, а това, че светлосините дънки, туистът и „Бийтълс“ са били възможни въпреки тази жестокост. Езикът, гласът не е бил заглушен. „Ти си Никой“ не се е сбъднало и нашите родители притежават езика, за да ни разказват тези истории на противопоставяне и непрекъснатата борба за запазване на личността. Това трябва да се постараем да разберем – може би необяснимата сила на по-яркото облекло в една сивееща България.

Защо всъщност е толкова важно това? Просто е – най-лесно узнаваш какъв искаш да бъдеш, като постепенно усещаш какво не искаш да станеш. В конкретния случай човек не желае да се примири, че боата и слонът са „шапка“, че 2+2=5, въпреки че в тоталитарния режим „шапка“ и „5“ представляват наложеният отгоре разум. Следователно, отказвайки да признаеш този фалш, „Ти показваш, дори пасивно, някаква дезертиралост от строя, някакво отклоняване от мобилизацията“ – напомня ни проф. Калин Янакиев.

Ако ти си против „разумните“ така, както разказвачът се е борил цял живот срещу „разума“ на възрастните, значи представляваш обратното на разума – лудостта. Това с една дума е и безкрайно краткият и тъжен пътеводител към свободата по времето на комунизма. По думите на Георги Марков:

„Най-глупавото би било да се лъжем, че нещата не са такива, каквито са. Най-непростимото би било да се гръмнем. Отговорът е много прост – ние трябва да продължаваме да бъдем точно това, което сме били – луди. Защото това е формата на живот, която най-добре ни приляга, защото ние сме родени за нея и защото е най-висша привилегия на природата – ДА НЕ БЪДЕШ КАТО ТЯХ. И струва ми се, че цялата красота на живота, че, ако щеш, целият му смисъл (нали красотата е смисъл) като че е заложен в лудостта на лудите“.

Децата на свободата

А ние от кои сме? Закъде сме ние? Какво да направим ние? Къде са нашите джинси – имаме ли нужда изобщо от тях?

След още няколко подобни въпроса, проф. Янакиев ни отговори:

„Аз не мога да бъда оракул. Могат да се кажат някои неща, като лични мнения, като усилия, които могат утре да бъдат по някакъв начин апострофирани, вътрешно даже апострофирани, някои неща постепенно изплуват, постепенно се виждат“.

Отново залагаме на вече празните чаши и многобройните пепелници да запазим общото. Май зададохме грешния въпрос. Кой е езикът? За кого шапка, за кого слон? Кое е разум и кое – лудост? Защо не се разбираме? Според проф. Янакиев има разкъсване на смисъла между нашето и неговото поколение, защото: „Наистина не може да се иска от никого да изпитва горещи чувства към нещо, което не принадлежи към неговия жизнен хоризонт“.

Тоест ние, децата на свободата, сме откъснати – от черно-бялата реалност на нашите родители, децата в несвободата. За тях изборът е бил един – „за“ или „против“ този режим, или примирение с тази несвобода, поклон пред съзнанието, че си част от стадото или не – опит да разпознаеш кой е Джорж и кой е Джон в песента „Таксман“ на Бийтълс и да живееш в страх. Уви, не всичко е било дълги коси и туист. Слонът все пак е бил изяден от боата. Но важното е нещо друго – да си различен, лудостта, е вид култура, а от културата идва и езикът. Това различие, тази маргиналост е подкопавала режима до самия му край, защото е отказвала да признае „шапката“. По думите на Калин Янакиев:

„Маргиналността беше добродетел; политически добродетел, антикомунистически добродетел. „Искам да бъда маргинален, не искам вашите постове, не искам вашата кариера, не искаме вашето „правилно изкуство“, не искам вашите „правилни вкусове“, не искам дори подредения семеен живот“ – всичко това, което идваше от ’68-ма година нататък, като така наречената „хипария“. Нищо от това в днешно време го няма“.

Защо го няма? Защото, за разлика от комунизма, пост-комунизмът не е основаващ принцип на обществото или движеща сила за неговата промяна. За разлика от комунизма, когато е имало едно малцинство, което се е борило да запази личността си, парадоксално поддържайки различието под похлупака на тоталитаризма, и е имало ясно разединение между „ние“ – другарите и другарките, и „тях“ – „хипарите“ в по-добрия случай и „враговете на народа“ в най-лошия, то днес този дуализъм не съществува. Губи се смисълът, защото вече лудостта не е лудост, а просто налудничавост. Няма „ние“ и „те“, защото не съществуват различните езици да съзрат рисунката на шапката/слона през противоречащи призми. Съществува една пустиня, която по-възрастните от нас успяват да оприличат чрез сравнение с това „какво е било“. Това е пост-социализмът или, както сподели художничката на присъстващите в този текст илюстрации: Нещо, което е разрушено от самото начало!

Не е случайно тогава, че няма позитивно определение на нашата свобода и нищо чудно, че Георги Господинов оприличи последните 25 години на хронична, с отделни периоди на рецесия, екзистенциална криза. Няма значение дали виждаме шапка или погълнат от боа слон, защото нищо няма значение в пустинята.

Според Калин Янакиев тук пост-социалистическото поколение играе важна роля:

„Това не означава напълно да скръстим ръце и да кажем: „Абе, край. Нищо не можем да направим“. Аз лично имам по-голямо доверие в това, че събуждането на младите хора може да стане не чрез преки политически послания, а чрез достигане до присъщата на младия човек жажда за vita maxima – жажда за максимален живот, жажда за задълбочаване. “Скучно ми е с този глупав делник, който представлява просто избутване на нек’во висше образование и реализация в джунглата на живота. Аз не искам просто това, аз бих искал нещо друго и търся хора, които да ми кажат нещо по-дълбоко, които да ме запалят за нещо по-дълбоко“.

Тази свобода е моя и вече мога да я споделя

Какво ли е това „нещо по-дълбоко“ – със сигурност не е метафизика или религия. В това съм сигурен. А и защо трябва да е vita maxima точно – не е ли много крайно? Единствената разлика между „нас“ и „тях“ – поколението на Калин и родителите ни, на „маргиналните“ – е, че те са се уповавали на езика на отрицанието. Не искам такъв живот! Не съм съгласен. От нас, тъй като имаме възможността, свободата дори, се изисква повече – да не се примиряваме с нихилизъм. Да напуснем зоната си на комфорт, като направим може би по-трудната заявка за свобода – да кажем какво е тя, къде се намира, как се постига.

Колко правилен е този съвет? Отговорът е: доста. Защото независимо колко ни е калпава демокрацията, колко са нецивилизовани държавниците ни, тук не става дума за политическа свобода – върху това може би нямаме много дума. Става дума за културна свобода.

Хубаво е да си припомним, че големите промени, трайните промени не са основно постижими чрез политически протести и революция. Това, че дадено поколение не притежава жизнения хоризонт да направи съпоставка с миналото не означава, че не желае да узнае предхождащото го с цел да повлияе на настоящето. Бийт поколението в Щатите през ’50-те години се заражда от нежеланието на група писатели от университета Колумбия да се примирят с литературното статукво. От Керуак през Гинсбърг просъществуват Боб Дилан и Бийтълс (иметo The Beatles нарочно е изписано така, за да олицетворява значението на Beat генерацията. Beetle е оригиналната дума.)

Те самостоятелно изменят езикът и значението на своето поколение – Американската мечта спира да означава съвкупност от притежания, кариера, семейство; напротив, мечтата е освобождаване от имущество и богатсво, способност да пътуваш безцелно и да усещаш. Това усещане се пренася и на листа хартия, в книгите и стиховете им – освободени от синтакс, цензура, форма. Тяхното недоволство, нежелание да се примирят със статуквото се превръща в най-великата муза, която докосва и нашето поколение. Кой не е слушал Боб Дилън и чел “По пътя”?

Нашето поколение, даже и да не притежава обща идентичност, притежава споделена биография и спомени. Въпросът е как, по какъв начин и на кого да се опитаме да разкажем за тях? До голяма степен зависи от нас как ще подходим към осмислянето и изговарянето на пост-социализма. Защо не опитаме да извъртим разговора за ‘харесва ли ви тази свобода?’, разбран като несбъднатата мечта на демокрацията и политическата свобода и не кажем „Знаеш ли, да, харесва ми тази свобода“, защото тя е моята свобода и вече мога да я споделя. 

*Всички илюстрации към този текст са дело на Симона Бунарджиева/www.simoneone.com

За създаването на култура, запълваща зеещата дупка на пост-социалистическата реалност, до този момент търсила утеха в носталгия към комунизма и дълбок възрожденски патриотизъм. В този смисъл дълбочината е налице. Защото постепенно би трябвало слоновете да надделеят над шапките и постсоциализмът да придобие смисъл и идентичност не чрез своята връзка с миналото, а чрез своята съвременна огледалност и бъдеща перспектива.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional