Владимир Стойчев От 07.11. 2014 г. България има ново правителство. Коментарите около парламентарната коалиция, излъчила това правителство, и нейната управленска (реформаторска) програма не секват. Нещо на пръв поглед необичайно се случи, за да се стигне до коалиционно споразумение между две партии, не разполагащи с мнозинство в НС да съставят правителство, в което има отреден висок пост на представител на трета партия и което разчита на парламентарна подкрепа, освен от трите участващи в правителството партии, и от четвърта партия, подписала общата Програмна декларация за приоритетите в законодателната и управленската дейност на този екзотичен за нашите географски и културни ширини политически съюз. Странно е наистина коалиционното споразумение за съставяне на правителство да е подписано от две партии, в правителството да участва и трета партия, не подписала това споразумение, а парламентарното мнозинство да се гради върху Програмна декларация, подписана – освен от трите управляващи партии – и от четвърта партия, споделяща прокламираните в декларацията законодателни и управленски приоритети.
Преобладаващият рефрен в коментарите за този нов политически феномен у нас има две тоналности: „така се прави в много от страните с утвърдени демократични политически традиции“ или „това е единствената смислена национално отговорна политика, която днес може да извади България от кризата“.
Но какво всъщност се случи и защо се случи именно така? И защо аз твърдя, че случилото се е само на пръв поглед необичайно или странно?
Без да хиперболизирам (като граждански феномен и като значение) протестите от 2013 г., те като че ли белязаха началото на края на „прехода“, както неговите протагонисти гальовно наричат 25-годишния период на грабеж и беззаконие, докарал хората до ръба на тяхната търпимост. „Казусът Пеевски“ беше само фитилът, който взриви дълго трупаното негодувание. Хората се събраха на площада, огледаха се един друг, взаимно си дариха доверие и подкрепа, сдобиха се с нова увереност в себе си – че не са сами, че са много, че споделят общи чувства и желания и, че една справедлива кауза наистина е в състояние (никой не вярваше в първите дни на протеста) да трансформира иначе резигнираните в себе си обезверени граждани в сила, способна да наложи своята воля на управляващите. Аз бях там (и съм благодарен на съдбата, че ми поднесе този дар) и видях, и почувствах всичко, което току-що описах. Но не съм бил единственият, който е почувствал и осмислил непреклонността и силата на протеста, и най-вече неговия бъдещ потенциал. Освен другите протестиращи, които вероятно са изпитали същото като мен, конструкторите на „прехода“ и привилегированите участници в грабежа на държавата много ясно са си дали сметка, че оттук нататък правилата на играта вече не могат да бъдат същите. И тъй като те, както и техните жертви, много добре съзнават какво са извършили (едно престъпление спрямо народ и държава, без аналог в историята), страхът от възмездие (съчетан с ненаситната им жажда за още и още грабежи) задейства техния инстинкт за самосъхранение и те начаса прибегнаха към реализацията, доколкото всички лостове на властта са в техни ръце, на един вече готов план (етап от ешалонираната схема на грабеж и последващо дегизиране на крадците като неизбежни спасители на ограбените) за подобаващо на ситуацията преформатиране на политическото пространство в страната.
Тезата, която искам да защитя – че настоящата конфигурация на партийното представителство в НС и необичайният на пръв поглед състав на парламентарното мнозинство и правителството са следствия от едно добре премислено и умело реализирано политическо инженерство – струва ми се, може да хвърли повече светлина върху процесите, протичащи през последната година в българското политическо пространство.
Поддръжниците на политическото (икономическо, културно, обществено, управленско) статукво у нас могат да имат само една цел: запазване на властта. Тази цел неизбежно (след 25 години престъпно управление и осезаеми признаци, че гражданско недоволство тепърва ще набира сила) е съставена от две компоненти: 1) преформатиране на политическото пространство чрез създаване на нови партии и коалиции от стари и нови партии (респективно отслабване влиянието на „старите“ партии на „прехода“), създаващи впечатление в електората, че нямат връзка със или са скъсали връзката си с „обичайните заподозрени“, дирижирали политическите и икономическите процеси у нас през последните две десетилетия и 2) провокиране на такава икономическа ситуация (срив на енергетиката, икономиката, финансите и бюджета) в страната, която да предполага загърбване на политическите противопоставяния в името на „спасението на клета майка България“, като крайната цел на този съглашателски процес е партиите, участващи в него, както и зрителите на този спектакъл, да преглътнат с цената на морален компромис този политически инцест като неизбежност и така въпросът за вината (за съсипаната и ограбена държава) да стане контекстуално неуместен.
Тази обяснителна схема до голяма степен прояснява 1) защо Реформаторският блок е тромава и неработеща компилация от биографично и идеологически-ценностно противоречащи си партии и 2) защо сега имаме правителство, в което има представители на взаимно изключващи се като идеология и като управленска философия партии и защо тези партии подписаха една Програмна декларация, прокламирайки с това своята парламентарна подкрепа на правителството.
Естествено надеждата умира последна (все още се надявам, че тезата, която лансирам тук, е само една хипотеза) и аз ще продължа – поне в следващите няколко месеца – да подкрепям Реформаторския блок, неговата парламентарна група и правителството, от което той е неразделна част. Но тази моя подкрепа ще е функция на критическата ми оценка на всичко направено и ненаправено от тях (РБ, ПГ на РБ и правителството). Чадърът и свирката все още висят на закачалката и при необходимост ще ги приведа в действие.