Свободата днес и тук 18 Май 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Проф. Евелина Келбечева: Носталгията по комунизма е доминирана от абсурдни митове

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Евелина Келбечева

 Публикуваме есето на проф. Евелина Келбечева, което тя представи по време на дискусията "25 години по-късно" на международната конференция, посветена на прехода в България и Европа, част от поредицата събития в инициативата "25 години свободна България". Келбечева е преподавател по история в Американския университет в България и е инициатор на петиция към Министерството на образованието комунистическия режим да се изучава в училище, за която "Дневник" съобщи през февруари.


И ще влязат в църква да се кръстят, за да останат на власт...

"Когато комунистите дойдоха на власт, те първо трябваше да обогатят собствените си партизани, което си е отдавнашна практика. И затова първо ни взеxа имотите, така и Хитлер подгони евреите - за да им вземе имотите. Беше нормално да конфискуват всичко, но буржоазията не беше много богата. Затова посегнаха на хляба на хората, а на българина хляба беше земята – взеха му я.

И когато изядоха всичко и видяха, че нищо не става, започнаха да взимат заеми. Кой можеше да им ги даде - естествено капиталистите - те дори няма да питат за какво ще са им тези пари. Но когато видят, че комунистите не могат да плащат лихвите, ще си поискат и лихвите на лихвите, и главницата. И понеже няма да могат да платят, те ще трябва да си ходят. И ще видиш, ще влязат в църква да се кръстят, за да останат на власт.

А колкото до земята на българина – когато се разбере , че и там нищо не става – ще трябва да му я върнат, но няма да има на кого. Тогава ще настъпи седемгодишен глад"*.

С тези думи преди точно половин век един българин предрича ден по ден последните години на комунистическия режим. B неговите думи са пространството и времето, в което той е живял и осмислял преломите в най-новата ни история.

А в какво пространство и в какво време се разполага нашето мислене за комунизма?

Първото пространство на днешния ден е на

добре организираното невежество

което би могло бързо и ефективно да бъде преодоляно. Затова, разбира се, е необходима преди всичко политическа и интелектуална воля, която  до този момент отсъства.

Второто пространство е това на перфидното академично

"нормализиране на комунизма"

което всъщност произвежда дългосрочна и научно легитимирана фалшификация на историята.

Третото пространство съставлява света на

низкочелата партийна пропаганда

представена блестящо от агентите на 6-то управление на ДС.

Четвъртото поле е на

(без)срамните по своята лъжовност спомени за епохата

предимно на високопоставени партийни ръководители, които в едногласен хор величаят държавническите си дела "в името на народа".

Петото пространство е това на

емоционалните свидетелства за ужасите

на комунистическите престъпления от хората, изживели лагерите, затворите, изселванията и изгнаничеството.

И най-сетне - последното пространство, което почти не съществуваше допреди 10 години, е създаването на

позитивистично-обективистична историография

след т.нар. архивна революция.

Ако либералната демокрация и гражданските и човешки права и свободи са гледната точка за оценка на комунизма - тогава той изпъква като най-човеконенавистния режим и най-страшната диктатура, наложена в България. Всеки друг аксиологически разрез е престъпен релативизъм.

Приемам теорията, че един режим се проявява най-силно след неговото падане. Много от това, което е днес България, е пряко следствие от комунизма: цинизмът, арогантността и алчността се обясняват със социалните и икономическите провали, които също са "прекрасното ни наследство" от предишния период.

Кой разбира убогостта на комунизма и престъпната некадърност на неговите лидери? Кой ще прости престъпленията, които никой не наказа? 

Кой ще върне в България децата, които не искаха да живеят в страна, управлявана от децата и внуците на тези, които я съсипаха?

Така се питаме ние – малко повече от 10% от българите днес.

Но почти половината от нашите съграждани одобрявят комунизма.

Няма значение какво се е случило – важно е какво си мислиш, че се е случило...

Липсата на знание и историческа рефлексия принизява и свива спомена за комунизма до популярното, анекдотичното, битовото. Не помним ли думите на самия Тодор Живков: "Суверенитета българинът разбира да има какво да се яде", или крилатата фраза на представителя на новото поколение kомунистически функционери - Филип Боков, когато ставаше въпрос за престъпленията на БКП, че вината тя поема само с мезето... И това от трибуната на Народното събрание!

Носталгията по комунизма е доминирана от абсурдните митове, че образованието и здравеопазването са били "безплатни", че имало работа и спокойствие за всички. Не беше за всички, другари!

Разказът за комунизма беше изключително умело подменен 

от този посткомунистически елит, който доминира общественото пространство и прекъсва истинските канали за знание и оценка на най-новата история на България.

И думата "свобода" беше просто изчезнала... Но Джендема пееше: "Свободата, брат, е нещо относително."

Големият въпрос обаче е,

коя е основната причина за това масово одобрение на комунистическата диктатура в България?

Дали това са умело направляваните медийни политики, които бавно, постепенно и неотменно изоставиха темата за комунизма в България? Дали това е "първородният грях" – не само консервативната, а направо регресивна образователна политика и учебници по история? Дали това е остаряването, умората и разочарованието на генерацията, преминала през този период? Дали това е криворазбраната "българска толерантност", която отново ще погребе възможността за историческа оценка на най-новата ни история?

Соц-партийната историография, плод на политическата конюнктура, с откровен поръчков характер имаше и има огромно тиражиране. От друга страна, най-съвременната критична историография остава затворена в академичния дискурс и не може да повлияе върху масовото знание.
    
Не могат да се обвинават хората в незнание или невежество – и двете са резултат от добре промислени политики на манипулация от страна на идеолозите и официалните историци на комунизма, които трябва да легитимират исторически пост-фактум един престъпен режим, чиито главни функционери все още -- предкулисно или задкулисно  -- управляват страната ни.

Помним колко радикални и навременни бяха исканията и предложенията на някои от просветените реформатори на партийния елит, като Николай Василев, който още на първия опозиционен митинг на 18 ноември 1989 г. поиска "Нюрнбергски съд" за комунистическия елит - и колко бързо забрави за него!

И накрая, но не последно -

некомунистическите среди не успяха да създадат сериозна и кохерентна стратегия

нито за изучаването на това минало, нито за широкото обществено разпространение на знанието за него. Резултатът е, че българинът днес не вижда ясно нито икономическите, нито социалните, нито културно-психологическите последствия от комунизма.

Когато през 1919 г. колабиралата България търси причината за катастрофата, всички бичове се стоварват върху гърба на елита – политически и интелектуален. И тогава Вазов казва просто –

"Да работим!" 

Ако и ние заработим по-умно и бързо, може и да не изпуснем последния исторически шанс да променим страшното изкривяване на общественото знание за комунизма и неговите мимикрии в България.

*Из интервю със Спас Темелков, 1962  г., София, записано от Спас Стоянов.
Спас Темелков е състоятелен търговец. Изселен от Македония след Междусъюзническата война, той става основен информатор на Карнегиевата комисия за Балканите. В София развива строително-предприемаческа дейност. Репресиран е след 9 септември 1944 г.

------
Евелина Келбечева е професор по история в Американския университет в България. Има бакалавърска степен по археология и магистърска степен по история и френска литература от СУ, както и докторска степен по история и история на културата в БАН. Тя е консултант на Американския изследователски център в София, член на редакционния съвет на списание "Балканистичен форум". От 2000 до 2002 г. Келбечева е председател на Академичната лига за Югоизточна Европа (AЛЮЕ), а по-късно става титуляр на званието "Жан Моне". Понастоящем работи по исторически проекти, свързани с темата за гражданската отговорност и въздействието на комунизма и посткомунизма върху младите поколения. Нейните научни интереси включват политиката, културната памет и гражданските отговорности.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional