Грешките на Запада с Източна Европа

Годишнините са чудесно оправдание за мързелива журналистика.

Вместо трудната работа да се съобщават истински новини, редакторите могат просто да помолят някои поизветрели хора, на които могат да разчитат, да изтрият праха от тетрадките си,

да излъскат анекдотите и да възстановят славните си дни

25-ата годишнина от колапса на комунизма в Европа предизвика много такова писане. В минали години самият аз съм произвеждал немалко количество от него. Имах късмета да изкарам късните 80-те, учейки в Полша и покривайки Югославия, пишейки от Берлин и като единствения западен вестникар, живеещ в комунистическа Прага.

Спомените ми включват кураж и приказни обрати на съдбата, както и арести, боеве и предателства.

Много малко, независимо дали сладко или горчиво, може да се каже сега, което не е казано по предишни годишнини. Загадките (особено за ролята на КГБ и за изчезването на комунистическите тайни фондове) си остават загадки.

Излязоха някои добри книги - за отбелязване е подробната биография на Вацлав Хавел от Михаел Жантовски (негов бивш близък сътрудник, сега посланик на Чехия в Лондон). Но докато събитията от 1989 г. се плъзгат в историята, те се превръщат в

холивудски версии на истинските неща

Страхът и безпорядъкът на тези времена са затъмнени от вездесъщия блясък на хепиенда, когато лошите губят, драматургът става президент и Европа е единна и свободна.

Само че този край сега изглежда облачен. Европа е слаба, сърдита и разделена; Америка е все по-отсъстваща. Ценностите от 1989-а изглеждат крехки. Така че годишнината е добро време да не изпадаме в сантименти, а да огледаме какво тръгна зле и защо.

Може би най-сериозното обвинение - наскоро направено от Михаил Горбачов в Берлин, е, че Западът е бил тържествуващ.

Съгласен съм с това, макар и не в смисъла, който последният съветски лидер имаше предвид. Ние бяхме прави, не беше грешка разширяването на ЕС и НАТО и приемането на държави, които отчаяно искаха да са част от Запада и с право се бояха, че техният източен съсед пак ще направи нещо лошо един ден.

Истинският провал бе, че надценихме силата на нашата собствена система и не забелязахме нейните пукнатини.

Политическото състезание и капитализмът на благоденствието вършеха наистина по-добра работа, отколкото еднопартийната държава и плановата икономика. Но когато състезанието с Изтока приключи, победата се оказа крехка основа за бъдещето.

Стана ясно, че парите са ахилесовата пета на западната политика, така както субсидираната от държавата финансова безразсъдност бе голямата слабост на нашите икономики.

Друга голяма грешка след 1989 г. бе да гледаме от високо на хората от Изтока

Високомерни западняци обиждаха техните дрехи (мърляви или безвкусни), зъби (занемарени и жълти), техния английски език (сакат и груб), хранителни навици (тежки и мазни), пътища (изровени и опасни), жилища (тесни и рушащи се) и политика (ексцентрична и антисемитска).

Малцина в богатия свят осъзнаваха кошмарите, които хората от поробените нации изтърпяха.

Те се отнасяха с тях по-скоро като странни, назадничави аутсайдери, отколкото като членове на семейството, които са били отвлечени. Това забави нещата.

И все още го прави. “Източноевропеец” се употребява с отрицателен нюанс от онези, които реват за расизъм, ако някой използва “африканец” в пренебрежителен смисъл. Подценяването и игнорирането на украинците в разгара на най-лошата европейска криза на сигурността за последните 30 години са особено шокиращи.

Но най-голямата грешка включва Кремъл.

Да бъдем замаяни от благодарност и оптимизъм, след като Горбачов мирно се оттегли от завоеванията на Сталин, бе разбираемо - но в ретроспекция това пося семената на проблемите, пред които се изправяме сега. Русия заряза империята си, но не и империалистическия си манталитет.

Тя не изтръгна КГБ от корен и не посочи престъпленията на комунизма. Сега всички плащаме за това - независимо дали го осъзнаваме, или не.