НАРОД, КОЙТО НЕ УМЕЕ ДА НАИМЕНУВА СВОЕТО… pametnik

Това, което ме накара напоследък сериозно да се замисля за недостатъците на българското съзнание, са купищата английски филми за Първата световна война, стогодишнината от чието избухване отбелязваме тази година. В тях нежни чувствителни юноши с плоски като войнишки тарелки каски на главите притичват в калните траншеи, прогизват под непрестанни дъждове, хвърлят се в устремни атаки, биват застигани от куршуми и шрапнели, остават на бойното поле без ръце и крака, лежат в лазарета сред стенещи окървавени другари, очакват писма от оставени в един далечен свят любими момичета с меки бакърени коси, умират, преди да ги видят отново и пр., и пр.

Питам се: нима българските момци са страдали по-малко от английските през Първата световна война и нима по-малко и по-мирно са умирали? Нима останалите живи след тях са били по-малко съкрушени от загубата им? Нима за нас, българите, тази война е по-малко съдбоносна? Защо ние нямаме толкова филми за нашите войничета, колкото имат чужденците? Защо нямаме толкова разтърсващи романи, драми, стихотворения? Защо в публичното ни пространство – дори през тази възпоменателна година – Първата световна война се споменава толкова рядко, че се съмнявам дали младите поколения у нас знаят за българското участие в нея и за неговото въздействие върху националната съдба? Слава богу, накрай време Националната телевизия с опора върху Йовков пусна филм на тази тема – но, както казват французите, една лястовица пролет не прави.

Защо предаваме без бой дори и малкото, което имаме? Защо например допуснахме внушителните мемориални стени с имената на загинали през тази война български войници и офицери в градината на НДК да изчезнат и да бъдат заместени с мегаломанския соцмонумент, чийто нецензурен прякор – за разлика от официалното му название – всички отдавна знаем, така че с облекчение мога да се въздържа да го цитирам? И защо е това мъчително дълго колебание дали да разчистим руините на железобетонната грамада и да възстановим първоначалния вид на това съкровено място в сърцето на София?

Никой паметник не бива да се унищожава, ни учат просветените умове, защото всеки паметник – добър или лош, желан или нежелан – е знак и свидетелство за нашата действителна история. Аз обаче не съм нито толкова просветен, нито толкова великодушен и си мисля, че не всички паметници са еднакви, че всички те не свидетелстват еднакво истински за историята на България и че следователно нашето отношение към тях не може да бъде еднакво. Особено когато едните са по-агресивни от другите и безпардонно ги изместват, засенчват, избутват в ъгъла или просто ги събарят, за да заемат най-централната възможна позиция.

Имаме от време оно паметници, които наистина носят през годините и вековете паметта на българския народ за неговото потекло. Те са действителните паметници, защото самата дума „паметник” произлиза от „памет”, както една друга славянска дума, полската „помник” произлиза от „помня”. Това са преди всичко пръснатите по всички градове и села скромни войнишки паметници, обикновено изобразяващи човек с шинел и пушка с натъкнат щик при нозе и представящи поменик на загиналите местни хора върху постамента – такива са те из цяла Европа. Наскоро попаднах и на една фигура, поставена над чешма, пред която минувачите се навеждат, за да подложат шепа и отпият вода, и така, без да осъзнаят, се покланят на вкаменената от чакане майка или невяста – скръбно сведена забрадена женска глава. Такъв е и надгробният паметник на Димчо Дебелянов, на който майката на поета-войник все още в кротък унес седи пред портата, за да посрещне своето дете. Такъв е паметникът на Васил Левски на мястото на неговото бесило, а и кичурът на Дякона, съхранен в притвора на Света София. Такива са и паметниците на Свободата в Русе и на Незнайния воин в столицата.

Но имаме и паметници, които не носят памет, а гръмогласно прогласяват привременни политически тези. Затова те и не могат да се наричат паметници в истинския смисъл на думата. Те са просто бетонни плакати или лозунги, абстрактни монументи, в които не бие сърцето на народа. Такъв е и този пред НДК, и онзи в Княжеската градина срещу Университета, и другият над Шумен, за който Тончо Жечев писа, че е смачкал цяла планина, и още немалко подобни. От тези монументи България би се лишила, без да изгуби нищо от историята и същността си. И на гърдите й би станало по-леко – стига да може да изрине от тях толкова тона железобетон. Фалшът, колкото и да е наперен, рано или късно трябва да отстъпи място на истината. Но тази истина няма да се съхрани от само себе си. Тя зависи от нашата памет, а паметта живее не само в преданията, но най-вече – за цивилизования свят – в писаното слово.

И тъй, въпросите остават. Защо събитията на нашия народностен живот се размиват почти без следа в неясното минало, вместо да се подредят в градежа на една смислена национална история? Защо имаме от предишните векове толкова малко хроники, та се налага да черпим сведения за случилото се с нас главно от аналите на враговете си? Чувал съм, че в стари времена лукавите византийци унищожавали българските летописи, за да могат по-лесно да ни асимилират. Но не вярвам това да е основната причина. Струва ми се, че истинското обяснение се крие в една престъпна нашенска немарливост към онова, което ни предхожда. Същата тази немарливост, която е позволила да се заличат завинаги гробовете на всичките ни славни царе и герои, та дори и на родовите предци на всекиго от нас, докато се разпилее безвъзвратно паметта за тях и се открие простор за бездушни ерзаци.

Наложи ми се наскоро да прегледам едно от ранните български периодични издания – списанието „Духовни книжки” на Райчо Илиев Блъсков, издавано в Браила от 1864 до 1868 г. с героична самоотверженост и чувство за народополезна мисия. В него е поместен първият наш превод на Милтън – дело на Димитър Блъсков. Бях прелиствал течението преди трийсетина години, но вече не си спомнях къде точно. Оказа се, че нито в Народната, нито в Университетската библиотека то не се съхранява. Слава богу, открих го в библиотеката на БАН, но за тези три десетилетия видът му беше станал плачевен. Това, което успяха да ми изровят в Литературния институт, бяха отделни бройки, неподвързани, с липсващи страници и с безнадеждно потъмняла и разпадаща се като старческа кожа хартия. Страхувам се, че за читателите след мен това списание – знак за жилавостта на някогашния български дух – вече няма да съществува.

Тези дни една от телевизиите надникна в националния филмов архив и ни показа отчайващото състояние, в което е зарязан той от вече кажи-речи безпомощната държава. Безброй ленти, на които е записан в образи и слово животът на България от последните стотина години, са складирани в просмукани от влага помещения, чиято мазилка се лющи и рони и в които все по-властно се настанява мухълът-унищожител. С колко леко сърце оставяме миналото си да изтича като пясък между пръстите ни!

Пътувахме веднъж с ферибота през Йонийско море и докато се промъквахме между стотиците пръснати из него острови и островчета, една позната журналистка от Родос ми довери, че след Втората световна война неин колега и приятел съставил и издал каталог на всички острови в това море с имената, площта и релефа им. Включил дори единични голи канари, щръкнали над водите, и сам дал име на онези, които дотогава били безименни. Така той ги запазил за Гърция, а Турция от ориенталски немукаятлък ги изгубила навярно завинаги, въпреки че някои се намират до сами нейния бряг. Запазил ги гъркът, защото ги наименувал. Както Адам някога наименувал животните, за да стане техен пълновластен господар. За да имаш нещо в човешкия свят, трябва да го наименуваш. Народ, който не умее да наименува своето, остава нищ и безпомощен пред ветровете на бъдещето.

Това е. Нека само за миг се върнем накрая пак към Англия. Сетих се да добавя, че през Първата световна война на всеки британски войник била зачислена от правителството по една тетрадка-дневник, в която всяка вечер трябвало да опише преживяното. Тези десетки хиляди войнишки дневници били събрани и след войната ги комплектували в специален архив, който е на разположение на историците-изследователи, а в момента дори се дигитализира. Сега ще се съгласите ли с мен, че едва ли византийците са ни виновни?

Проф. Александър Шурбанов (1941) е завършил английска филология в СУ, където преподава от 1972 г. Бил е лектор в Лондонския университет, в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, в университета в Олбани, щата Ню Йорк, и в много други университети. Крупен изследовател на английската литература. Автор е на книгите: Ренесансовият хуманизъм и лириката на Шекспир (София, 1980), Между патоса и иронията: Кристофър Марлоу и зараждането на ренесансовата драма (София, 1992), Преводна рецепция на европейската литература в България: Английска литература (съсъставител и автор) (София, 2000), Painting Shakespeare Red: An East-European Appropriation (в съавторство) (Ню Йорк & Лондон, 2001), Поетика на Английския ренесанс (София, 2002). Александър Шурбанов е автор на осем стихосбирки и на четири тома с художествена проза. Той е един от най-крупните български преводачи. Сред най-важните му преводи са четирите велики трагедии на Шекспир, Кентърбърийски разкази на Чосър, Изгубеният рай на Милтън, Гертруда и Клавдий на Ъпдайк. В негова чест и по случай седемдесетата му годишнина бе издаден сборникът Reading, Translation, Rewriting. Essays in Honour of Alexander Shurbanov (София, 2013).