Свободата днес и тук 03 Юли 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

За прехода, без край

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Владимир Шопов, http://reduta.bg

 

Отминалите чествания, дискусии, припомняния и прочее дейности около 25-годишнината от падането на Берлинската стена и началото на прехода оставят усещане за безсмислие в продължаването на подобни усилия. Или поне в тази им форма. Сякаш с предусещане за последно „завъртане на темата“ всички участници се втурнаха с мощни опити да наложат своята интерпретация върху отминалия четвърт век. И наистина тази годишнина маркира някаква разделителна линия, макар и според мен обратната на очакваната. Отвъд четвъртинката век би следвало да започва акумулирания, по-обобщен, дори структурен поглед към отминалото време. Вместо това дори чистата фактология е вече пусната да се лута из пространства с криви огледала. Post hoc си сменяме реалността.

Имаше и други времена. В тях си говорихме, че българският преход е най-контролирания от всичките в централна и източна Европа, с „най-постепенно“ трансформиране на политическа в икономическа и социална власт. Преход дори не договорен, а по-скоро инсцениран, непрестанно преобличан и насищан от всевъзможни типажи и сюжети. Разместване с най-организираните социални мрежи и синтез на власт и престъпност, на практика заченат по време на самия комунизъм и плъзнат в по-отворените времена след падането на Берлинската стена. Имаше разговор за институции, за времевите рамки на процеса, за правилата на демократичната игра и как те се създават и вдълбават в нагласи, рутина и ежедневие. Но имаше най-вече разкази и истории, дълго потискани и неразказани публично. Имаше опит да съградим публично картината на тежкото и мъчително безвремие, от което излязохме.

Преди обаче да успеем да се справим с тази задача изпаднахме в програмирания „плавен преход“, в който пост-комунистическите мрежи заплетоха страната. Психологическата война, проведена срещу колективната психика на нацията и инсталирания ужас от „шоковата терапия“ напъхаха целия процес в лепкав и мъчителен лабиринт, а нежеланието за смислени реформи създадоха стряскащото ежедневие на разпаднати и отвлечени институции, публични системи и социална реалност. Освен необходимо безвремие за трансфера на политическа в икономическа и социална власт, този период бе натоварен и с друга задача. Да вгорчи максимално избора на свободата, желанието за промяна и разграждане на тоталитарната държава, да поднесе с ехидна усмивка нарочно изкривения образ на търсената демокрация и свободна икономика. Да ужаси колкото се може повече хора, да ги плаши с бъдещето, за да гледат умилено и безпомощно към миналото. Да потънат толкова в създадения ужас на ежедневието, че да забравят и малкото научено, осмислено след падането на стените. В недоволството от провалените надежди да осребрят терора и безобразията на предходния режим.

Тази култивирана слабост на паметта, и без това едва оформена като свързана и пъстра топография от индивидуални съдби и истории, започна да се разпада още преди да сме направили каквито и да било опити за осмисляне и поука. Да не говорим за някаква институционализация на тази крехка памет или систематична рефлексия. Затова и не е изненада бързото връщане на парчета соц реалност, през припомнени уж нелепи практики, през рекламната естетизация, които удобно изместват погледа с подканващо облекчение от края на „големите въпроси“, с които трябва да се занимаем. Историите за „онази система“ съвсем отпаднаха, станаха частни занимания в най-добрия случай затворени в специализирани миниобщности. Материалните радости в началото на новия век бяха с охота приети като заслужени, като достатъчно основание за окончателно разделяне с историята, с епохата „преди“. Те приглушиха сякаш окончателно гласовете, които твърдяха, че ние още нямаме картината на близкото минало, губим и малкото релефни истории от него, не сме успели още да го уплътним, осмислим и институционализираме.

През последните години в отношението към (и близкото) минало се случи и още нещо. Темата за прехода се оказа сред най-удобните платформи, от които всеки да разтовари недоволството си, постепенно се превърна в онова обобщено виновно, което може да понесе и още една отговорност за неслучили се неща или несбъднати очаквания. Ежегодният разговор за годишнина стана нещо като дата в календара, на която всеки може легитимно да се освободи от тях и продължи напред, вид терапевтично упражнение, което все по-малко има общо с осмисляне и повече с оправдание. Това отношение към годините зад нас ни отдалечава още повече от необходимата плътност, цвят и фактология и все повече ги превръща в размазан фон, върху които се хвърлят оправдателни интерпретации. Затова и хората, които познават най-добре тази епоха все по-малко са в състояние да я познаят.

Затова и начина, по който в момента си говорим за прехода става все по-безсмислен, не просто не носи познание, припомняне и избистряне на миналото, а създава все повече криви огледала, сред които се губят очевидците и объркват новодошлите. На този фон може би най-доброто решение е да се върнем към началото на 90-те години на миналия век и към усилието да покажем трагедията на индивидуалната съдба, абсурда на ежедневния компромис и унижение, непосредствените контури на несвободата, в най-простите нейни измерения. Дори да не успеем да направим история от тези истории, поне ще ограничим комичната терапия, в която все повече хора обърнаха мрънкането по несбъднатото, твърде често и поради тяхната собствена безотговорност. 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional