Протестостерон след Декамерон

Едва ли и моето скромно мнение има кой знае какво значение, за да го добавям към основателното възмущение на протестиращите срещу назначаването на Слави Бинев за парламентарен шеф на комисията по медии и култура. Това „нещо” най-после събуди „някакви” съпротивителни сили в средите на хората, които мълчаливо позволиха на абсурдите, като назначението на Бинев, да се случват безнаказано през това хилядолетие.

Да, именно за това хилядолетие говорим. През последните 10 години на 20-ти век в България имаше гражданско общество, което реагираше изключително болезнено на опитите управляващите да му се подиграват. Беше несъвършено и наивно, но го имаше.

Ситуацията днес у нас е описана в едно световно известното стихотворение за катарзиса, преживян от човек, подкрепил първоначално националсоциализма : Мартин Фридрих Густав Емил Нимьолер, протестантски богослов в Германия XX век, пастор в протестантската евангелска църква, един от най-известните в Германия противници на нацизма, президент на Вселенския съвет на църквите ( Починал през 1984 г.- нищо общо с Оруел).

„Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах; не бях комунист.

Когато дойдоха за социалдемократите, аз мълчах; не бях социалдемократ.

Когато дойдоха за тези от профсъюзите, аз мълчах; не членувах в профсъюз.

Когато дойдоха за евреите, аз мълчах; не бях евреин.

Когато дойдоха за мен – вече нямаше кой да говори”.

Неприятно е, но трябва да направя разширен превод не само от немски, но и от български, описващ причинно-следствената връзка за явлението „Слави Бинев- парламентарен шеф на културата и медиите” .

Една декада търпение роди днешното подобие на „Декамерон”, преди най-после да изригне нещо като съпротива. Ето защо бих нарекъл следващите редове, написани по аналогия на катарзиса на германския пастор, по следния начин:

ПРОТЕСТОСТЕРОН СЛЕД ДЕКАМЕРОН

„Когато ни доведоха Сакскобургготски, аз мълчах; не бях антимонархист.

Когато Сакскобургготски се оказа монархосоциалист, аз мълчах; не бях и антикомунист.

Когато телохранителят му беше изваян като лицето на борбата с престъпността и бе произведен в генерал, аз мълчах; не бях генерално засегнат.

Когато това лице ми стана столичен кмет, аз мълчах; имах сливи ( в устата) за кмет.

Когато той възседна държавата и се размножи, като назначи един главен мултак ( и побойник също) да управляват културата, аз мълчах; беше некултурно да се меся дори когато мултакът ни се подигра жизнерадостно със своя музей на Социалистическото изкуство.

Когато мултакът за втори път бе обявен за шеф на културата, аз пак премълчах; мултикултурното ми възпитание не ми позволяваше друго, а и вторичното ми изнасилване вече ми се водеше за секс по желание, след като не съм протестирал досега.

Когато след досегашното ми мълчаливо съгласие ми назначиха следващия, подобен на телохранителя и на мултака шеф на културата ( и медиите), телохранителят и мултакът млъкнаха; аз реших да протестирам”.