Свободата днес и тук 24 Юли 2021  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

2014-та: повратна за Русия

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Иво Инджев, www.ivo.bg

 

 

Анализ , публикуван в Новая газета, една от малкото свободни медии в Русия (“вестникът на Политковская”, както е известен по света), заслужава вниманието на всички, които се опитват да разберат ставащото в Русия- въпреки двусмислената мъдрост на Бердяев, според която “Русия не може да бъде разбрана чрез разума”.

 

 

НОВАЯ ГАЗЕТА

5 декември 2014 г.

От соцбарока към бълбока

 

Автор: Михаил Епшейн

Превод за ivo.bg

Васил Костадинов

 

Цялата днешна геополитика, публицистика и законотворчество са пукащият се балон и последното издихание на отиващият си от историята режим

Политология на душата
Изглежда, че на 2014г. е съдено да бъде повратна точка в историята на Русия. Пост-съветската епоха, която започна през 1991г., вече наближава края си, а настъпващата все още няма име, и не е ясно дали за нея са приложими някакви социално-политически термини.

Най-голямата по територия, свръхмилитаризирана, но лишена от съюзници и ясна идеология страна се осмели да предизвика целия свят и да разпердушини системата на международното право. Опит чисто емоционален и екзистенциален. Срещу всички, въпреки всичко …

Разбира се, затова има и чисто прагматични причини: корупцията, бандитизмът, престъпността, страха от разобличения, войната безнаказано ще размие и разсее …

Но само с това не може да се обясни ентусиазма на страната в решимостта си гордо и самотно да се противопостави на утвърдения дневен ред на цивилизацията. Радост навява възможността да се отритнат всички правила, „наложени от Запада”, и най-накрая да заживеем самостоятелно, „суверенно”. За нас няма закони: нито ООН, нито международната система от договори, нито вече поетите от нас задължения. Ние сме господари на своята тайга. Политолозите се борят в опит да обяснят тази рязка, ирационална промяна в курса. Би било добре да се препрочете Достоевски, в „Записки от подземието” всичко е предсказано:

„Например, аз не бих се изненадал, ако изведнъж, ни в клин,ни в ръкав насред общото бъдещо благоразумие се появи някакъв джентълмен с неблагородна, или по-скоро, с ретроградна и подигравателна физиономия, подпре ръце на хълбоците си и каже на всички нас: е, господа, защо да не стъпчем цялото това благоразумие набързо, с крак, да го стрием на пепел, само с едничката цел – да пратим тези логаритми по дяволите и да заживеем по нашата глупава воля!”.

И така, започна ерата на „глупавата вола”, ерата на разговор около една-единствена, „най-изгодна” полза: да поживеем най-накрая по наш каприз, дори и най-глупавия и нерационален. И колкото по-лошо за нас, толкова по-голяма е сладостта на предизвикателството. Всичко това разпалва кръвта и възбужда ума. Тук не трябва да гледаме в социално-политическия, а във философския и психологически речници. Какво е екзистенциализъм? Това е голото съществуване, което не е подкрепено с никакви закони, обосновка, същност – ей така, въпреки всичко. Това е пълна антитеза на декартовия рационализъм: „Мисля, следователно съществувам”. По нашенски – точно обратното: „Съществувам, следователно, предизвиквам разума”. И още по-рязко: „Побърквам се,значи съществувам”.

„Собственото, доброволно и свободно желание, собствения, дори и най-див каприз, фантазията , понякога раздразнена дори до полуда – това е, тази същата, пропусната най-изгодна полза, която не попада под никаква класификация, и от която всички системи и теории постоянно се разпадат”.

Ето защо е трудно да се намери рационално обяснение за най-новата приумица на руската история, всичко това „изведнъж” и „въпреки”. Нужна е екзистенциална политология, за която няма научна основа. Дали е възможна? Откъде тази ярост, нажежена до бяло, насочена към целия свят, към всичко, което не е „наше”?

Светомразие
На първо място, да не се бърка светомразие и мизантропия. Мизантропът (човеконенавистник) е необщителен, избягва обществото, с твърде ниско мнение за хората, включително и за себе си; това е лошо, но пасивно, страдалческо отношение към света, съзнаващо неговите пороци и слабости. Светомразието е, напротив, емоционално агресивно отношение към света, злорадо за неговите беди и нещастия. Светомразецът изпитва обида и желание за отмъщение, и подземният човек на Достоевски е един от първите и най-ярките представители на този вид.

Слушайки телевизионният водещ, който заплашва да превърне Америка в радиоактивен прах, и геополитикът, който призовава руската армия да окупира Европа и да установи над нея власта на руския цар, може да се заключи, че в света има нещо по-опасно, отколкото дори фашизма или комунизма. Тази идеология съпоставена с фашизма е като сравнението на ядрените оръжия с конвенционалните. Става дума за Панфобия- тотална омраза не към други класи, нации или раси, а към света като цяло.

Това е жажда за абсолютна хегемония над света и желание да му диктуваш своята воля или да го унищожиш. Това е луда, ирационална идея за всемогъществото на една банда, допряла ядреното дуло до слепоочието на човечеството.

Константин Леонтиев веднъж изрече: „Русия ще роди Антихриста”. Преди се е смятало, че той е имал видение за комунизма и опасността вече е приключила. Но може би комунизма беше само пролог към тази отчаяна панфобия, която, според един от лидерите си, планира „есхатологичен захват на планетарната власт. Хитър и жесток захват”. В катехизиса на Евразийския младежки съюз се казва: „Ние сме строители на империя от нов тип и не сме съгласни с нищо по-малко от световно господство. Защото ние сме богове на земята, ние сме децата и внуците на боговете на земята. На нас се кланяха народи и държави”…

Изборът е прост: ако човечеството не е съгласно да бъде кастово разделено и „евразийско”, тогава е по-добре да гори в ядрен пъкъл. Преди това, изглеждаше, че това са книжни, романтични празнословия. Междувременно главният теоретик на евразийството, професор в Академията на Генералния щаб, отдавна инструктира в този дух своите „студенти”. Така ядрените оръжия и възпаленото съзнание на психаря могат да се съединят и наистина да превърнат света в радиоактивен прах.

Връзката между екзистенциализма и злобата е дълбоко залегнала и отразена при Достоевски. Ето как започват „Записки от подземието”: „Аз съм болен човек…Аз съм зъл човек. Противен съм. Не, аз не искам да се лекувам от злобата. Това, най-вероятно, няма да разберете, … Знам по-добре от всеки друг, че с всичко това само на себе си ще навредя и на никой друг. И все пак, ако аз не се лекувам,това е от злоба.”.

Подземният човек не иска да се лекува, защото всяко разумно, рационално, конструктивно действие предизвиква у него отвращение, гняв и обида. Ако говорим за един болен обществен организъм, то той се противопоставя на всякакво лечение, защото злобата му го поддържа жизнеспособен. Да се стреми към връщане към живота, за жизнена икономика, стабилна държава, умен парламент, свободни избори – това е да се признае за победен. Е, ако аз умирам, смъртта е правилна. „Да пропадне земята или да не пия чай? Ще кажа само – да пропада , аз винаги ще пия чай.”. Подземният човек е наясно, че и той самият, с чайника и чашата си, ще пропадне заедно със земята, но предпочита пиенето на чай пред спасението на света.

Пари в огъня
Тази година имаше кратка пауза между празничното закриването на Олимпиадата (23 февруари) и обявяването на референдума в Крим (27 февруари). Само за четири дни се пренасочи вектора на руската история. За това изведнъж започнаха да говорят моите студенти в курса по Достоевски. „Това е невероятно! – Каза Марк. – Толкова много пари са инвестирани в олимпийските игри. Толкова години се готвихме да се покажем пред света. Постигнахме толкова много. И изведнъж – с един замах прахосахме целият морален и политически капитал, с който можехме да живеем в продължение на много години. Изплашихме всички, отблъснахме ги.”.

Струваше ми се, че от тези идеи могат да бъдат извлечени педагогически ползи. Аз попитах: „Това не ви ли напомня с нещо на Достоевски?”.

Марк бързо съобрази: „Настася Филиповна! Хвърля сто хиляди рубли в огъня. За какво? Гордостта и е такава. За нищо не съжалява. Кураж преди всичко.”.

После се включи студентката Анна: „Това е като Грушенка. Толкова добра,толкова нагиздена – да се влюбиш в нея! И тя казва, че в един момент всичко ще захвърли, ще проси по улиците. Тази истерия, като при Настася ли е?”.

Замислих се. Повечето експерти са съгласни, че печелейки Крим, Русия губи много повече . Губи Украйна. Губи инвестиции, доверие, икономическа стабилност. Губи своето място в световната общност. Потенциално губи и себе си, създавайки прецедент, по който от нея ще се отделят територии, жадуващи суверенитет. За какво е тази неизгодна размяна?

Може печалбата да не е в придобиването на Крим, а във величието на своеволието, което се измерва с величието на загубите?

Защо Настася хвърля цяло състояние в огъня? Защо се отказва от аристократичния си кръг, от княз Мишкин с неговата възвишена любов и милион и половина? Наистина ли в името на дивака Рогожин? Не и е нужен Рогожин – иска да се покаже, да отхвърли всички условности, да прекрачи всички граници.

Не трябва да печелиш, а да губиш – с показен жест да запратиш в лицето на света всичко постигнато, включително олимпийската слава – тури му пепел.

… Не, икономисти и политолози тук няма да помогнат,трябва ни Достоевски.

Изкореняването на средата


В историята на страната вече е имало такова екзистенциално предизвикателство към целия свят и законите на цивилизацията. Но тогава, тази фантазия, възбудена „дори до лудост”, беше под формата на псевдорационално и псевдонаучно: материален базис , класова борба, социалистическа революция, диктатура на пролетариата … Отне десетилетия за да се докаже цялата фантасмагория на този проект, зад който стоеше само една упорита воля за власт – да не живееш като всички останали, да отритнеш диктатурата на здравия разум и икономическата логика, като сложиш на тяхно място диктатурата на своеволието. Но халюцинациите от тези закони на „историческия и диалектическия материализъм” бяха толкова правдоподобни, че успяха да пленят почти половината от човечеството по пътя на изграждането на „научния комунизъм”. Тогава все още се вярваше в идеалите на интернационализма, братството, свободата, равенството – и им принасяха големи жертви. Но ставаше все по-ясно, че големият исторически прелом се движи не от идеали, а от злобата и омразата на едните, и от страха и малодушието на другите. Очевидецът на тази епоха Михаил Пришвин пише в своя „Дневник на 1930г.”:

„24 януари. Всеки съвестен човек потръпва при мисълта, която му се налага всекидневно:

най-невероятното престъпление, лъжата, измамата, системното насилие над човешката личност – всичко това, не само може да остане ненаказано, но дори и да бъде лост на историята и на бъдещето.”.

Омразата като лост на историята … При това, по наблюдение на Пришвин, най-лютата омраза предизвикват тези, които от рационална гледна точка са най-полезни за развитието на обществото.

„6 февруари. Кулаци. Дълго не разбирах значението на ожесточеното преследването на „кулаците” и омразата към тях по времето, когато държавната власт, може да се каже, изпепели всичките им постижения. Едва сега ясно разбрах причината за гнева: Те всички са надарени хора и единствените организатори на предишното производството, от което до сега, 12 години по-късно, ние все още живеем.”.

Поставяме на мястото на кулаците „креативната класа” и получаваме точна картина на онази ирационална омраза, която се разпалва от пропагандата срещу сегашната „средна класа”. Не обичат средното в Русия.

Богатите и силните задължително ги уважават, от бедните и слабите какво да вземеш …Вечната омраза на поляризираното общество към всеки центризъм.

Но има огромна разлика. Тогава тази магма от общонародна злоба се канализираше по специално положено за целта русло. Имитираше се научен мироглед, „напредничави идеали” – така злобата се разпалваше в името на висшите цели за освобождение на трудовото човечество и създаването на царство на изобилието. Сега, като цяло вече няма нужда от мотивация – достатъчни са само емоции. Злобата изчиства всички рационални примеси и се насочва към най-близкия, братски народ. Това, наистина е радикален експеримент за постигане на висша злоба: тя приема нов аромат – сладострастие, опиянение от състоянието на ненавист.

От соцбарока към бълбока
В един известен разказ на Достоевски изпаднал в запой герой се скита из гробището и чува разговорите на мъртвите. Съзнанието им не ги напуска изведнъж, а постепенно, в продължение на няколко седмици или месеци, отпуснати им за осмисляне на живота , за разкаяние. Но за тях това е един щастлив момент на пълно освобождение от всички догми на морала.

„Дявол да го вземе, какво пък означава гробът! Всички ние ще разказваме нашите истории на глас и вече няма от какво да се срамуваме … Всичко там горе беше вързано с гнили въжета. Долу въжетата, ще прекараме тези два месеца в най-безсрамната истина!Ще се съблечем и разголим!

– Ще се разголим, ще се разголим! – крещяха всички гласове.”.

Над гробището се надигат смрадливи изпарения – не телесни, защото процесът на гниене е преминал вече върху душите. И в разгара на „празника на мъртвите” се дочува странна и безсмислена дума „бълбок.”.

„Не като глас, а като стон : „Бълбок, бълбок, бълбок!” Какъв само бълбок?”.

Точното значение на тази дума в цялата статия не е ясно , въпреки че тя се нарича точно така – „Бълбок”. Тя дори не е дума, а „лафче”, някакво мрънкане, междуметие – звукът на умиращата, но все още неугаснала душа.
„ Тук например, има накакъв, който почти напълно се е разложил, но веднъж седмично той все още мънка една думичка, безсмислена разбира се, за някакъв бълбок: „Бълбок, бълбок…”

И така, думата „бълбок” може да послужи като символ на настъпилата епоха и да запълни празнината в социално-политическата терминология. Цялата тази журналистика, геополитика, законотворчество, които връхлетяха страната, причинявайки пристъпи на ентусиазъм, е всъщност, точно този „бълбок”. Пукащият се мехур на последното издихание на отиващият си исторически организъм.

Бълбок” – духът на времето, като упадъка в края на XIXв. или авангарда на 1910-1920-те години. Това е дума-вик, звукът на последното безсрамие, когато всичко е позволено, защото смъртта ще отмие всичко. За фонетиката и семантиката на тази тайнствена дума може да напише цял трактат. При Хлебников имаме звукови метафори. При Манделщам неопределими, но изразителни глаголи.При Бродски има мистериозни стихове с думи незначещи нищо.

Достоевски се е гордеел,че е въвел в руския език глагола „да се смъглиш”, т.е. тихомълком да изчезнеш, да се разтвориш в мъглата. Но „бълбок”- днес е по-важна за Русия дума, това е знак за гръмко изчезване, гръмогласно предсмъртно издихание.

Страната замря, всичко вътре в нея продължава само по инерция, а в дълбочина тя е изключително напрегната и озлобена по периферията си. „… Страната е заобиколена от врагове” (Дмитрий Медведев). Това е ненадмитат исторически рекорд: само за няколко месеца най-голямата държава в света, успя да се обгради с врагове – това е проекцията на тоталната омраза. Това, което се възпроизвежда днес в знак на солидарност със „злобата на годината” е точно този „бълбок”. Бълбок-пропаганда, бълбок-журналистика, бълбок-литература, бълбок-метафизика … „Бълбок”-а има много професионални образи и маниери. Бълбок-политикът иска да заграби от съседната страна уж преди окупирани територии и за целта да изпрати милиони в отвъдното, следвайки първата „небесна сотня”. Професорът-бълбок се изразява още по директно, извеждайки формулата: „Убивай, убивай и убивай. Без повече приказки. Като професор, аз мисля така.”.

Пътят, изминат през последния четвърт век може да се обрисува така: от соцбарока – към бълбока. Разликата не е никак малка.

Соцът беше арогантен и груб, но и клепоух и глуповат. В ушите му все още звучеще ехото на добрите увещания и обещания за равенство, братство и светло бъдеще.

Някои исторически, философски, морални абстракции отекваха в подсъзнанието му и му придаваха малко добродушие и спокойствие, дори в ожесточената борба за жизнени интереси. Той не беше готов, така безусловно да „отнема” от другите и да „мачка” своите. Той беше по-спокоен и балансиран, и плътно до 2014г. смяташе, че в живота винаги има втори шанс.

Бълбокът е лишен от илюзии и исторически перспективи. В него остана само едно право, което в „Бесове” Пьотр Верховенски казва на Ставрогин: „В действителност, нашето учение е отрицание на честта, и откровеното право на безчестие още по-лесно увлича руския народ след нас.”. Ставрогин отговаря: „Заради правото на безчестие всички ще се присъединят към нас, никой няма да остане там.”. И бълбокът от това право се възползва безкористно. Незабравима е сцената на парада на военопленниците в Донецк. Сърцераздирателен мъжки вик от тълпата: „На колене! На колене!”. След приведените пленници, преминават водоноски. Репортер изпада във възторг: „Това е върховно! Браво! Браво! След тях дори пътищата се мият , за да не остане мръсотията им по земята ни!”. Страната се изправя на крака, но само когато постави някой друг на колене.

Соцът наивно вярваше, че Вселената майчински трябва да го обича и да се грижи за него, възхищавайки се дори от грубостта му като израз на детинска игривост и спонтанност. Бълбокът – това е разочарован соц, които изведнъж осъзна сиротата си. Вселената никога няма да му даде тази любов, на която той има право.

Бълбокът – агресивно-депресивен соц, не чака нищо добро от света. Затова е готов първи да нокаутира врага – и, разлагайки се в гроба си, заплашва с „бълбокалипсис”…

Разбира се, в ерата на Бълбока не всичко е бълбок. Ако се приложат термините на фонетиката, не само към езика, а и към обществото, то се е дели на три категории: гласни; звучни и глухи съгласни. Звучните съгласни, винаги и за всичко са съгласни с властта, най-силно викат „Ура” и насърчават и другите крещят същото. Те отдават гласа си в подкрепа на всичко, което вече господства и, с което те от сърце са съгласни. Това е „агресивно-послушно мнозинство” (Юрий Афанасиев, 1989). „Глухите съгласни” – тези, които подкрепят властите с мълчание, безразличие и търпение. Това е депресивно-послушно мнозинство.

И накрая, има гласни. И в езика, и в обществото, те са винаги по-малко от съгласните. В тях свободния дух на мисълта и словото не се сблъскат с вътрешни пречки и прегради. В ерата на соца ги наричаха дисиденти, олицетворение на които бяха Сахаров, Солженицин, Синявски … Това CCC – и стотици солидарни с тях хора – придаваха различно звучене на това, което се наричаше „СССР”. Това са хора с мека душа и непреклонен дух. Днес ги наричат „пета колона”, но те най-малко от всички се строяват в колона. Те – писатели, музиканти, художници, журналисти, историци, политици, доброволци – са също и граждани. Едва ли могат да се нарекат „инакомислещи”, доколкото те не се противопоставят на някаква система на мислене, идеология, идеокрация. Те се противопоставят на безсмислието, така че може просто да ги смятаме за мислещи. И те в типично руски стил, хвърлят ръкавица в лицето на епохата на абсурда: сам – срещу огромното мнозинство. Трудно е да се повярва, че ще спечелят. Но много отдавна, първият християнски екзистенциалист Тертулиан е казал: „Вярвам, защото е абсурдно.”.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional