"Погнусата"

Европа е осведомена в какво енергийно менгеме сме (само)хванати. Проявява разбиране. Затова ние ще продължим да си изпълняваме задълженията по мъртвородения „Южен поток”, докато Русия не ни уведоми официално за прекратяването му. На колко пъти да се обзаложим дали ще го направи или на николко. Продължава наливането на пари в черна дупка или в каца без дъно. В никакъв случай не трябва да сме виновни за спирането на „потока”. Ами не сме, въпреки, че вече ни обвиниха. Те – самите инициатори вече не разполагат със средства да го осъществят, въпреки полегналата българска държавна снага, която още го очаква. Въпреки всичко, защото двустранните споразумения са важни и ще се наложи да плащаме като за „Белене”. Обявил ли е някой някъде, че вече сме изгубили арбитража за „Белене” или то по презумпция се подразбира. Та ако не изпълняваме двустранните споразумения за „Южен поток”, страната ни може да бъде осъдена.

Но ако продължим съвестно работата по двустранните спогодби около потока, подлежим на санкции и от Европейския съюз, тъй като те са в разрез с неговото право. В разрез с правото на съюза, към който се числим. Трябва да са били твърде добронамерени съюзниците, за да ни разберат проблема. След като им показахме как се мятаме между тях и някъде къмто изток.

Дори правителството на Орешарски, след като нагази в тинята, упълномощи ЕК да преговаря от негово име с Русия за преразглеждане на проекта.

Но сегашното правителство се чувства длъжно да продължи подготовка за морското трасе на потока, за да не ни обвинява Русия, че спираме проекта. Като крепостен пред помешчика му.

Защо се чувстваме по-длъжни да спазваме тези двустранни спогодби, водещи към нищото, в момент, когато Европа обмисля стратегията си към Русия. На срещата на външните министри от ЕС на 19 декември т.г. се казва, че „Европейският съвет е готов да предприеме допълнителни мерки, ако това е необходима.” Мерки в смисъл на санкции.

Българската позиция била, че подкрепяме санкциите от солидарност със съюзниците. Ама  вътрешно сме против тях, понеже ни излизат скъпо. Как ли съюзниците ни наистина възприемат синхронните ни геополитически болки и сърбежи. И чудно ли ще е, ако по лицето на Доналд Туск се появи изражение, сходно със заглавието на едноименния роман на Сартр.

Да го оставим Доналд Туск, защото неговата Полша в такъв шпагат едва ли някога ще се озове.

Русия е на път да изгуби и Куба. Изобщо Русия е на път да изгуби всичко, докато дрънка оръжие все по-силно. Без да го дрънка, светът само се сплотява в мерки да се противопостави на агресията й. Русия все по-отчетливо не може без враг.

А днешното правителство на България - в лицето на мандатоносителя, демонстрира, че не може без практики, характерни за предишното правителство.

Ако продължава така, присъствието на реформаторите – поне на част от тях, става напълно безпредметно. За съучастието им в бъдещи подобни практики – осведомени или не, но преглътнали ги, няма повече да дам своята подкрепа. Няма нищо трагично в това, че биха изпаднали като евентуален политически субект. Очевидно е, че нещата в България се пренареждат и наместват, независимо от КОЙотите. Те, нещата, ще се подреждат като в калейдоскоп под дай боже засилващ се граждански надзор и нетърпимост към безобразията.