«ЗАПЛАХА ЗА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ»

  През февруари 1994 година културното аташе на посолството на  Република България в САЩ Боян Папазов посещава госпожа Ан Ван Девантър Таунсенд, президент на Тръста за Музейни Изложби във Вашингтон, и я поканва да посети България като гост на българския президент. Тя приема поканата и така започва пътуването й през страната в компанията на небезизвестния Иван Маразов и фотографа Иво Хаджимишев. Ето какво пише тя за това пътуване: «Това беше фантастично въведение в страна, в която се влюбих. Иво караше малката си руска кола и ни развличаше с остроумието си; Иван, смачкан на задната седалка, ни водеше по забележителни места, а аз на предната седалка седях и се опивах от девствената хубост на земята на траките...»

Така започва организирането на първото голямо събитие,  свързано с древната история на България, в Съединените Американски Щати – пътуващата изложба под името «Древно злато – богатството на тракийците».  Древна история, идваща от «терра инкогнита Булгарика», е нещо без съмнение любопитно за Америка,  но това е събитие  и за българските историци, които  цели  четири години след падането на комунизма  са се решили да свалят желязната завеса, издигната от Съветска Русия между България и САЩ. Някой в България беше преценил, че в 1994 година това вече можеше да стане без някой да си изпати. Самото присъствие на  Иван Маразов, придружаващ госпожа Таунсенд, показва че в главите на нашите мастити исторически величия от живковско време са се въртели луди мечти за достъп до Америка; те са знаели много добре, че без нея шансовете им за каквато и да е публичност за древната история на България  извън границите й са били доста мизерни, въпреки изложбите на тракийското злато, организирани в други страни в предишните години. Това се отнася особено за Европа, където на комунистическа България се гледа винаги с едно на ум.  

Вавилонският свят на Америка е доста по-различен от европейския: Америка е щедра и непредубедена към историята и археологията. Тя не носи със себе си националистичен багаж от миналото или предразсъдъци от остарели теории, запазвайки напълно свободата за теоретична интерпретация – характеристики подкрепени от могъщи и традиционно благотворителни фондации и неограничени технически методи за изследване.

В изложбата Иван Маразов успява да се намести  като гост-уредник, а Иво Хаджимишев като фотограф. За Маразов това трябва да е бил върха на неговата кариера, манна небесна, най-невероятния начин да посети най-големите градове на фантастична Америка. Да не забравяме, че Маразовци и Фоловци за десетки години са червените историци-номенклатурчици, изпълняващи главните идеологически насоки на БКП в интерпретирането на историята. Те са хората, които са получавали наставления как да разглеждат един или друг исторически обект, какво да крият от обикновения  български гражданин и какво да говорят пред никога ненадзираваните си западни колеги. Но те са също така и хората, които са получавали директна информация за идеологическите наставления на Съветския съюз. Като придворни историци на Тодор Живков, позициите на Фоловци и Маразовци са били в неизбежна услуга със  специализирана информация  за  ограбването на  древни обекти когато Държавна Сигурност е прибавила към многото си превъплъщения още едно   –  мутри-колекционери.  

За цяла година изложбата посещава главните градове на Съединените щати. В организирането й участват с приноси  17 регионални български музеи  и безброй американски специалисти и доброволци. Да спомена също и щедрата подкрепа на  Федералния Съвет за Изкуство  и Хуманитарни науки с допълнителна помощ от Тръста за Взаимно Разбирателство и фондацията Самюел Крест.

Каталогът на изложбата, който е по-скоро това, което в Америка се нарича «coffee-table book”, са публикувани четири статии от Александър Фол, Иван Маразов, Иван Венедиков и Маргарита Тачева. И четиримата  попадат под категорията «феодалните старчета» на българската древна история. Това особено важи за първите двама, за които ако искате да прозрете мисълта зад академичните  напъни в книгите им е същото ако се опитате да видите какво се крие зад мъглявината Андромеда. Във всеки случай, главната характеристика на  усилията им през цялото им съществуване на служба на комунизма е стремежа им да пробутват България като център на тракийската древност и да сравняват величието на древна Тракия с древна Гърция. Такива са и статиите им в каталога на изложбата. И четирите статии изобилстват с фукарлък и регионализъм, определено заобикаляйки общобалканската и транснационална база на историята на траките.

В изложбата е показано също така и Варненското злато, макар че то принадлежи към много по-стара и далеч по-неизвестна култура. Ето тук трябва да спомена и за друго, този път сегашно събитие. Това е току-що  откритата в Ню Йорк  на 11 ноември 2009 година изложба под името «Забравеният свят на Стара Европа – Дунавската равнина от 5,000 до 3,500 година преди новата ера».  Тя ще продължи до април следващата година. Организирането на изложбата беше осъществено от Института за изучаване на Древния свят към Ню Йоркския университет в сътрудничество с Националния Исторически Музей на Румъния и с участието на Варненския Исторически музей и Националния Музей за Археология и История на Молдавия.

Може би ви е направило впечатление, че в основата на това събитие е Румъния, а България и Молдавия са приносители. За това си има и съответното обяснение. Първо, когато споменем Дунавската равнина се налага неизбежна корекция в мисленето на съвременния българин – това са териториите на долния Дунав и Молдавия, които в древни времена не са познавали сегашните граници, а регионалните музеи в тези страни са пълни с находки от една обща култура, далеч още непозната в много отношения. Към тая култура принадлежи и Варненското злато. В тоя смисъл напъните за национална гордост са неуместни и излишни, тъй като тази неизвестна култура надхвърля далече националните граници и налага голямо международно участие за влиянието й върху целия континент.

Тук на сцената, като по сценарий на приключенски филм, се появява американския професор Дъглас Бейли от университета в Кардиф, Уелс. Дъглас Байли не е случаен човек, напротив, той е светило от международен мащаб, или да кажем направо един от водещите археолози в света. Неговата връзка с българската древна история не е случайна – професорската му дисертация от 1991 в Кеймбридж е «Обществена среда на статуетките  от халколита в североизточна България». Там той учи при Сър Колин Ренфрю, един от боговете на съвременната археология. Преди да поеме отдела по археология и консервация в Университета в Кардиф той е бил и аспирант към Археологическия институт на Българската Академия на науките. Не е преувеличение ако кажа, че появяването му в България е невероятен шанс за излизането на българската древност от рамките на нейната тоталитарна академична стагнация, свързвана за десетки години със съветски възгледи за историята, да не говорим за идеологическата й обвързаност по целия път на комунистическото й съществуване.

Професор Бейли прави и нещо голямо за България – той, заедно с Иван Панайотов, успява в 1995 да събере приносите на колектив от български специалисти в първата представителна книга за западния читател под името «Праисторическа България», не без огромни усилия и разочарования от опърничавите и несговорчиви български историци. За западния специалист стойността на книгата се измерва в злато и покрива един напълно неизвестен район от най-древната история на Европа. Попитайте се, драги читателю, защо такава книга не е издавана за целия комунистически режим?

Към  Добруджанския район, където Дъглас Бейли вижда невероятно обещаващи археологически обекти от най-старата известна досега социално-икономическа формация на континента (включително Румъния и Молдавия), са го насочили Сър Колин Ренфрю и Варненското златно съкровище.

Ето  тук, драги читатели, свършва сценария за приключенски филм,  споменат по-горе, и започва българския цирк.  На 6 септември 1995 година (по времето на Виденов)  в «24 часа» излиза следното мътно съобщение: «Американско-български шпионски скандал избухна вчера. Американецът Дъглас Бейли, лектор в Университета в Кардиф, Уейлс, беше депортиран от България. Самият г-н Бейли казва, че е бил обвинен във военен шпионаж».  

Взето е решение г-н Бейли да бъде освободен с обвинение в «лов на съкровища». В съобщението на вътрешното министерство от предишния ден се говори за неговото изгонване от страната понеже като ръководител на археологическа експедиция «той е нарушавал неколкократно митническите правила и е провеждал незаконни географски и магнитни измервания, които са заплаха за сигурността и интересите на България».

На 14 септември обаче външното министерство се опитва да намали ефекта от простащината си, като заявява, че «господин Бейли е обвинен в криминални действия, но това не са обвинения в шпионаж.»

«Географски и магнитни измервания...»? Това прилича на случая с един американски електротехник по времето на Борис  Йелцин – един от многото специалисти изпратени в Москва да модернизират нейната  отчайващо допотопна  електрическа мрежа. Човекът използвал ръчен GPS (Geo-Positioning System), не по-голям от сегашен безжичен телефон за прецизно определяне на мястото на електрическите стълбове. Такава сателитна електроника още тогава се продаваше свободно в магазините на запад. Електротехникът беше обвинен в шпионаж, преди руските власти да разберат конфузното положение, в което са се оплели.                    

«Географски и магнитни измервания...»? В подробната автобиография на Дъглас Бейли изрично е посочено: «Ние съчетаваме най-съвършени технически методи във всеки специфичен обект на изследване, заедно с традиционна археологическа информация и интерпретация...»

Кой, как и кога е разбрал, че професор Бейли е шпионин, «заплашващ сигурността и интересите на България» и кой е взел решението за неговото изгонване? Изкушението е това да се припише на ДеСарските  олигофрени на Жан Виденов и БКП, на тяхната сталинска простащина и инстинктивни антиамерикански  методи на действие. Някой все пак би могъл да се позаинтересува по-подробно от апаратурата на професора. Някой би могъл също така да даде подробности за това какво е правил професора. Такова нещо никога не става. От тук идва и другото изкушение – че решението за изгонването му е станало с помощта и съветите на българския археологически елит, за който завистта и страха от демонополизиране на изследванията на българската история във всичките й аспекти са равносилни на  смъртна заплаха.

Междувременно, докато трае тая мизерна сталинска афера, българския цирк продължава. Какво мислите прави професор Бейли? Той просто отива в съседна Румъния, където в румънска Добруджа (Делиорман на румънски е Телеорман) е пълно с неизследвани селищни могили от същата култура както и в България. За румънците той е манна небесна и те го прегръщат с широко отворени ръце. Дълбоко разочарован от отношението на българските власти, той отправя недвусмислен апел към всички западни специалисти да преразгледат отношенията си с българските историци и техните методи на действие. Нещо много по-лошо, в 1998 година излизат и неговите статии «Археологията като обществена политика: практика и идеология в България» и «Атака срещу археологията: национализъм, политика и наследство в Източното Средиземноморие и Средния Изток».

Това е безпардонен шамар за политизирания български исторически каймак, чиито съмнителни изследователски добродетели за пръв път са подложени на международен анализ. Не става дума за смехотворните булдозерни разкопки на известния Георги Китов, нито за ежбите, злобицата и жадуващия за международна славица каймак, а за връзката между касапническата природа на системата, на която са служели, и международния статут на нацията, тоест нейното  достойнство.

Днес  професор Бейли, заедно със свой румънски колега,  ръководи многонационални изследователски разкопки (50-70 участници) в южна Румъния от 1998. Проектът  цели да изследва произхода и последствията на заседнал живот от 8,000 до 2,000 година преди новата ера в поречието на река Телеорман, приток на Дунав.  Да споменавам ли, че това можеше да е български проект? Но не е. Да споменавам ли, че той и румънските му колеги работят със същите «незаконни» географски и магнитни измервания?

Професорът ръководи и един изключително интересен общоевропейски проект в сегашното село Магура (познахте, това е румънско село със същото име). Сегашната изложба в Ню Йорк съдържа едно несравнимо въведение, съставено от Дъглас Бейли, Джон Чапман, Корнелия-Магда Лазаровичи, Йоан Оприс, Каталин Бем, Ернст Перницка, Драгомир Николае Поповичи, Мишел Сефериадес  и... Владимир Славчев.

 Да споменавам ли, че България можеше да е в центъра на тази изложба? Но не е. За България остава саркастичната оценка на Дойче Веле: «Фактът, че сега има книжарници с богат асортимент... е пример за успешното сътрудничество между престъпност и култура, наречено пране на пари...»   И още нещо: «Ако Васил Божков не беше страстен колекционер, всички тракийски, римски и ранно-християнски находки щяха да са извън България... Дори фактът, че можем да четем за всичко това, българите дължат на загрижените мафиоти...»

Чули ли сте историческите величия на България да заемат някаква обществена позиция по тия въпроси? Няма и да чуете: тяхната пасивност е техния обществен портрет. Така както никога не сте чули никакво лично мнение и не сте видели нито един опонент  за цялото управление на техния културен меценат – Тодор Живков. Това, което може да чуете обаче, повече от десет години след Виденов, е че президента Гоце, по стара ченгесарска щампа, да ви избръщолеви същите думи: «...Заплаха за сигурността и интересите на България!»