Карай да върви, ама не е блус

Днес вероятно Андерс Брейвик изпитва някакво удовлетворение, ако не и тържество. Когато през 2011 г. лиши от живот 77 души, за да демонстрира колко лесно би било за ислямски терористи да направят нещо подобно, ето че в началото на 2015 дочака потвърждение на теорията си. 17 е по-малко от 77, но това не прави раната по-лесно излечима. Нито пък болката по-поносима. Рана има и това е очевидно. Още незараснала, и върху нея се отваря нова. Това изобщо не превръща Брейвик в пророк или в нещо дишащо, достойно за уважение или възхита. Той е там, където му е мястото, след като е имал порива, който съумя да реализира. Клиничен случай от другата страна срещу ислямизма, избиващ свои. Би могъл да претендира за авторско право пред сродните му от другата страна, които избиват главно и само „неверници”. От тази друга страна никой още не се е затичал да избива свои, за да ги убеди в уязвимостта им от изповядващите християнство.

Едностранният терор от 2001 опитва да внуши, че противната религия и цивилизация страда от хемофилия. Че всяко стимулирано кръвопускане от нейна страна я обезсилва все повече. Че е неспособна да се справи с „правата” вяра. Тази „права” вяра днес живее в средновековния и по-ранен устрем на кръстоносните походи на християнството в съответното време. Претенция, която то вече няма. Тя е в синхрон с руските опричници, всяващи ужас у населението с безпричинния си терор над него. Безпричинен на пръв поглед.

Когато в което и да е време от развитието на човечеството не разполагаш с убедителни доводи срещу различните от теб, които те превъзхождат технологично, като стандарт на живот в собствените им страни, като свобода и възможност за развитие в каквато посока изберат, в гарантирането на права за различните по произход, вероизповедание и следване на собствен път хора, а не в гневно едноблейно стадо, недопускащо друго мнение, или когато просто си решил да ги смажеш – сблъсъкът е неизбежен. Цивилизованият свят напредва и се развива. Заплаха за него по принцип не е мислещият различно от него. Но ако последният си даде сметка, че е безнадеждно изпреварен, не може да отговори иначе, освен с враждебност и агресия. С тероризъм и варварство.

Много са обидчиви и злопаметни. Нямат никакво чувство за хумор. Такива хора трябва да са и много нещастни в злобата и агресията си, независимо от възторга, с който ще отпразнуват поредния терористичен акт. Несъзнаващо нещастни са и тези, които злорадстват и твърдят, че пострадалите си го заслужават, защото си го били търсили. Дали тези хора имат други поводи за щастие. Не си ли най-нещастното и презряно същество, ако щастието ти изригва от чуждото страдание. Деструктивно съществувание.

Някои просто не търпят различно мнение и подигравки с тях. Част от християнството е приключила с това. Вече няма кръстоносни походи. Единствен панславизмът не се предава. Прави каквото може. Днес в Крим и Украйна. Утре – другаде, ако успее. И ако му окажат съдействие на съответната територия.

Още нещо. Може да участваш във всеобщия марш на протест срещу терора. Похвално е. Но да напомниш на посланика на държава, преживяваща национален траур, забележките му за състоянието на съдебната система в собствената ти страна тъкмо в този момент, е знак, че трудно си се сдържал известно време, когато бяха направени тези забележки. Не искам да си мисля, че несъгласието с тези забележки са намерение всичко да продължи както досега. Включително и с хора, които ще се справят с това, с което не са справили при предишното правителство.