Говори Пловдив: СВЕТЪТ КАТО ДОМ ЗА ОБРАТНИ НЕЩА ИЛИ НЯКОИ ПАРИЖКИ УРОЦИ ПО НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ

 специално за kafene.net

Докато в неделя в Париж се провежда шествие на демократичната солидарност, много въпроси и твърдения около случилото се там през миналата седмица продължават да висят във въздуха или срамежливо да се промъкват оттук-оттам.
       Известна част от тях обаче идват от хора и общности, които сами по себе си са нещо като метастази, макар в уж по-мек вариант, на онова мислене, на онзи морал, на онази политическа и обществена визия, която изпрати своите убийци в редакцията на „Шарли ебдо”. Също както по-рано изпрати атентаторите си в Сидни. В Бургас. В Лондон. В Мадрид. Срещу кулите в Ню Йорк…..
       Не, нямам предвид „исляма”. Нито „войната на мюсюлманската цивилизация срещу християнската”. Имам предвид онази нагласа, която съществува и сред мюсюлмани, и сред християни, и сред будисти, и сред атеисти – нагласата за противопоставяне срещу свободата и всички други базисни принципи, залегнали в основата на демократичната общност.
       Това е нагласата за истинска и дълбока омраза срещу чуждото добро, което искаш да разрушиш, тъй като знаеш, че си некадърен да го съградиш за себе си. Това е омразата на наглата простотия срещу скромния разум, на фанатизма, независимо от неговата форма и сфера на проявление, срещу комбинацията от мислене плюс чувство за хумор, омраза е на яките демони на лудостта срещу крехката феичка на нормалното.
       Тази омраза изобщо не е мюсюлмански патент. Виждали сме я да струи от Сталин и приятеля му Хитлер. От „Червените кхмери” в Камбоджа и „Червените бригади” в Италия, от „Баадер-Майнхоф” в Германия и ООП на Ясер Арафат в Светите земи, от взрива в църквата „Света Неделя” в България, до взрива и стрелбата на убиеца Брайвик в Норвегия. Виждаме я и сега да струи от Москва. От Пхенян и Техеран. От „Хизбула”, Ал Каида и ИДИЛ.
        Засега от метастазните клетки, за които споменах, още не съм чул версия, че самите френски служби са си подготвили и извършили атентата. Вероятно и това няма да ни се размине.
Руският патриот и български умник Волен Сидеров обаче онзи ден еднозначно заяви, че надали убитите терористи са истинските терористи, а че всъщност ЦРУ и израелските служби са виновни за станалото, защото „муджахидините бяха финансирани от тях”.
       Това няма да го коментирам. То е толкова тъпо, че няма смисъл. Пък и просто повтаря старите руски опорни точки от 2001, когато излезе, че гадните американци, като едни адски изпечени дезинформатори, сами са си спретнали въздушните атаки в Ню Йорк и Вашингтон, за да изкарат политически ползи от това.
       В подобни случаи винаги и до болка си повтарям старата максима, че на глупавия не можеш да обясниш, че е глупав, защото е глупав.
       Другият гений на българския разум се казва Валери Симеонов. Той постави еднозначно въпроса – защо френската полиция уби терористите, а не ги обезвреди по някакъв друг начин. „Не, изтрепаха ги като кучета, за да прикрият собствените си пропуски и некадърност, така си обяснявам нещата” – заяви той, кадърният.
       Дали изобщо е можело да бъдат обезвредени тези терористи и масови убийци по друг начин, не е ясно, защото те самите през цялото време се държаха като бесни кучета – а това не предполага използването срещу тях на стрелички с упойка. Ветеринарната медицина еднозначно казва, че „бесът не се поддава на лекуване”, тоест – бясното куче не се приспива, за да се излекува, а се застрелва, за да не се мъчи и да не причинява вреди на околните. Съжалявам, но войната на наглата простотия срещу разума и демокрацията ни докара до етап, в който всички подобни полицейски операции вероятно вече ще завършват по същия начин. Без лиготии.
      Аз например си дадох сметка, че точно така и трябва да бъде, че това е важен елемент от самозащитните механизми на демокрацията, когато преди време норвежкият масов убиец Брайвик, обезвреден „по друг начин”, останал жив и най-демократично осъден, нагло се жалва, че са му нарушени правата – в затвора нямал изходящ достъп до Интернет. Очевидно – за да продължи и оттам да разпространява заразата си.
      Това наистина ми преля чашата – предполагам, че същото отдавна се е случило вече и с чашите на всички политици и специални служби в нормалния свят. Пък и това е доста демократичен акт – да дадеш възможност на хората, които казват, че искат да умрат като мъченици, да умрат като мъченици. Иначе означава, че с мекото си отношение ние всъщност ще ги измъчваме до края на жалкия им живот.
Третото мнение, което се опитва да ни забие в съвършено неочаквана посока, дойде от Димитър Йончев, политик от БСП, който от години насам се представя за „експерт по национална сигурност”. Какъв експерт е той и кой напусто си харчи парите за неговите експертни услуги, не мога да кажа. Факт е обаче, че онзи ден Йончев се опита да ни увери в две напълно фалшиви неща. Първо, в парижкия терористичен акт той видя наличието на някакъв си „нов почерк”. Така експертът нарече проявата на обикновена тъпота от страна на убийците – да забравят една лична карта в жабката на колата си.
Той обаче не обясни логиката на този „нов почерк”. И напълно разбираемо – защото такава логика няма. Както и такъв почерк. Оставената лична карта очевидно не означава появата на цяла нова терористична група, защото досега тя щеше да се обади и да поеме отговорност за атентата. Не означава също че двамата убийци наистина са искали да умрат като мъченици и така нарочно са насочили полицията по следите си. От практическа гледна точка това е твърде сложна и напълно безсмислена комбинация, дори за тяхната изкривена логика. Далеч по-лесно би било те просто да не бяха тръгвали да бягат из цял Париж и околностите, а само да си останат и да загинат геройски на място, в редакцията на вестника. Не се сещам за възможна трета причина за откриването на този „нов почерк”, освен че по този начин Йончев хвърля в ПР-пространството една малка бомбичка, за да поддържа славата си на голям експерт, който вижда важни неща дори там, където другите не виждат нищо.
        Второто му „откритие” обаче е далеч по-опасно като внушение и то е насочено конкретно към българското общество. Димитър Йончев казва, че България също е заплашена от подобни терористични прояви – което си е истина. Истина е също и намекът му, че един от основните проблеми, свързани с това, е състоянието, в което се намира нашето „разузнаване”, разбирай, нашите специални служби.
Но тук вече идва и откровената, груба и изключително тъпа манипулация от негова страна.
„Проблемът у нас е, че през последните 25 години родното разузнаване е заклеймено като функция на тоталитарната власт” – твърди експертът Йончев. Според него това, заедно с липсата на достатъчно средства, са отслабили неговата дейност.
        С други думи – по време на тоталитаризма разузнаването ни беше перфектно, имаше достатъчно средства и затова всички знаем чутовните подвизи на Авакум Захов и Емил Боев срещу гадните империалисти. Пък и сигурно сме чували за героичния подвиг на същото това „разузнаване” да изнесе навън или направо вътре да прикрие откраднатите от българската хазна милиарди, превърнали комунистите и ченгетата в нео-бизнесмени и нео-владетели на тази нещастна страна.
        Е-е-ех, Йончев, Йончев, май не експерт, а експонат трябва да напишеш във визитката си.
Истинският проблем у нас е – и Йончев, заедно с нему подобните комунистически троглодити прекрасно го знаят – че родното разузнаване дори не беше заклеймено както трябва като функция на тоталитарната власт. Тоест, 25 години след промените същото това „разузнаване”, плъзнало като тумор из плътта и душата на българското общество, изобщо не позволи политиците дори да направят нов закон, по който да се реализира неговата дейност. То изобщо не беше реформирано досега, така че да стане адекватно на новите условия и да се научи да се справя с новите предизвикателства пред България и света.
        Цялата система на специалните служби тук на практика си е същата като по тоталитарно време – и именно затова е некадърна да опази страната от каквито и да било заплахи. Нещо повече, с некадърността си тя самата отдавна се е превърнала в заплаха за всеки от нас поотделно и за общото ни демократично и евро-атлантическо развитие.
        Наред с повдигането на тези тъпи въпроси обаче, случаят с терористичния акт в Париж доведе и до поставянето на две изключително важни теми пред демократичните общества в целия свят. Те и досега са споменавани, но дано сега по тях наистина да започне далеч по-интензивен диалог и да има наистина бърза реакция, без да чакаме решения на някакво върховно ниво.
        Първо, това е необходимостта мюсюлманските общности навсякъде по света, които в огромната си част са мирни, толерантни и осъждат тероризма, защото страдат най-много от него, да започнат сами да му се противопоставят – било пряко вътре в редиците си, чрез проповеди и поведение, било като много по-активно сътрудничат с държавите и службите, които се борят срещу проявленията на тази модерна чума. Да, тези общности и досега излизат с декларации всеки път, щом нещо стане, но това е реакция постфактум – а през останалото време се държат така, сякаш ножът все още не е опрял до кокала. А той е опрял.
         Второ – в някои среди се заговори за необходимостта от духовно обновяване и сплотяване на Европа. Не може общият ни континент и общите ни принципи да се състоят, както съвършено вярно написа някой, само от правилата на брюкселската бюрокрация. Необходимо е да се вдъхне истински живот на идеята за обединена Европа.
        Това очевидно обаче не е и не може да бъде християнството. Но да си спомним – когато в края на VІІІ век Карл Велики за първи път вижда вечния град, Рим, макар още тогава доста разрушен от времето и варварите, „той разбра, казва хрониката, че образованието и културата създават величието на една империя”. Така че да се върнем към корените си, за да намерим отново основата на общия ни европейски дух, на стимула ни за живот – това могат да бъдат именно образованието и културата, развити като нова епоха на Просвещение, последвана от нов Ренесанс.
        Да, във вече реализираната история редът на тези две епохи е обратен, но такова си е нашето време – дом за обратни неща.

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com