Днес мюсюлманите са раздвоени между две реалности - тази от VII век и днешния ХХI век, твърди Мохамед Халаф, журналист и анализатор на арабския свят
Ислямският халифат има черна история, изпъстрена с убийства и кръвопролития, коментира в "24 часа" един от най-добрите арабски анализатори Мохамед Халаф. "Днес мюсюлманите са раздвоени между две реалности - тази от VII век и днешния ХХI век. Арабско-мюсюлманският свят през Средновековието преживяваше разцвет и беше разпрострял властта си върху половината свят, докато Европа тънеше в мрак. Днес обаче все повече се засилва чувството на маргинализираност, мюсюлманите се чувстват в ролята само на консуматори на продуктите на западната християнска цивилизация."
В своя анализ Халаф посочва, че по-голямата част от мюсюлманите вярват в отвъдното, сякаш са програмирани по рождение. Това се насажда у тях от семейната среда, обществото и образователната система, като определя техния светоглед и съзнателно поведение. "Вина за това състояние има и държавата, която е изоставила възпитателната си роля в полза на верските институции, ръководени от религиозната догма и суеверията", твърди журналистът. Според него сблъсъкът между тези схващания и течения, чиито привърженици добре разбират, че са непригодни за съвременния живот, от една страна, и изискванията, които той налага, от друга, се задълбочава с развитието на глобализацията и огромния напредък на западния свят в научно-технологичната сфера, медицината, икономиката и социалните науки.
Анализаторът вижда основния проблем в сблъсъка в самото ислямско вероизповедание, който според него е далеч по-голям, отколкото този между исляма и християнството. Повечето мюсюмани отхвърлят провъзгласяването от “халифа”. "Салафитско-фундаменталисткото тълкувание на исляма не е толкова религиозна, колкото политическа доктрина, която се налага силово", твърди Мохамед Халаф и добавя: "Тази доктрина обаче е осъдена на изчезване, тъй като не отговаря на съвременните промени и на модернизацията."
По-нататък в своя коментар авторът пише, че сме свидетели на борба между исляма, от една страна, и целия останал свят, от друга, а не на верско противопоставяне ислям - Запад. Това е така, защото ислямът дели света на две - мюсюлмани и не-мюсюлмани. Самите мюсюлмани следва да си зададат въпроса: какво могат да дадат на човечеството, преди да поискат от него да ги уважава?
"Проблемът е в това, че ислямът е едновременно религия, но и държава. “Ислямската държава” не е някакво уникално арабско-ислямско явление - онези, които са ужасени от ИДИЛ и от “Ал Кайда”, както и от останалите групировки на политическия ислям, би следвало да си спомнят за немюсюлманската история и в частност европейската, чиито жители са преживели не по-малък ужас и насилия от сегашните престъпления на джихадистите. Тези ислямистки формации са резултат и на религиозните наръчници, които са изпълнени с омраза към немюсюлманите, преподавани в училищата на ученици от най-крехка възраст, както и в религиозните и шериатските факултети и колежи от типа на “Ал Азхар”. В тях се твърди, че мюсюлманите са богоизбраната нация и че избраната от Господа религия е ислямът. Следователно всички хора трябва да го възприемат."
В Пакистан има над 20 хиляди религиозни училища, в които се учат стотици хиляди млади хора, а учители са религиозни предводители, преподаващи омраза и насилие срещу другите религии и малцинствата, както и базисни познания за терористична дейност, посочва Халаф. Десетки са и религиозните сателитни телевизии, които излъчват 24 часа в денонощието програми и интервюта, призоваващи към убийството на християните, евреите и безбожниците. Освен това, те показват “правилния” начин на живот и мислене, позовавайки се на текстове от Корана и на предания за живота по времето на пророка Мохамед, пише още Халаф и дава промер с историка Ели Бернауи, автор на книгата “Религиите, които убиват”, в която твърди, че религиите, основаващи се на божествени писания, често се отличават с буквалистично придържане към оригиналния текст като към абсолютна истина. Обратното - религиите на Азия са по-близо до светските философии, а тези от гръко-римската епоха са част от инструментариума на социалните отношения.
Според същия автор при християнството фундаментализмът е преодолян в течение на векове реформи през Ренесанса и Просвещението. Освен това от самото начало в тази религия са се съдържали елементи на светското начало и принципа за разделение на духовното начало от светската власт, изиграл определяща роля за поставянето на религията извън политиката. До голяма степен това се отнася и за еврейския фундаментализъм, отслабен в резултат на създаването на ционистката държава и на ционизма като национална религия без претенции за универсализъм. Единствено ислямският фундаментализъм според този автор представлява уникална заплаха за човечеството, тъй като не различава религия от политика, заключава анализаторът.