“Назначават търсачи на безработни младежи по паркове и кафенета”, писа 24 часа. От информацията става ясно, че държавата ще назначи специални екипи, които да издирват безработни младежи по паркове, кафенета и клубове. Задачата им е да убедят неработещите младежи да се регистрират в бюрата по труда. Там пък ще им правят психопрофили, за да им се търси работа. 

Две неща правят впечатление в тази новина: първото е самата идея, че безработните трябва да бъдат търсени, намирани и забележете, убеждавани да се регистрират. Дори погледнат чисто граматически текстът е показателен - безработните са обект, а не субект на действието. Те са пасивната, не активната страна. Другото е очакването тези хора да бъдат намерени в кафенетата и клубовете – а не в библиотеките, например. На първо четене ми хрумва въпросът дали е правен анализ на причините за това младите хора да не работят, а да са по пейките в парка. Първосигналният отговор, който ще чуете от всяка телевизионна анкета по темата е „няма работа”. После обаче идват други въпроси – като няма работа, откъде има пари за кафенета и клубове? Може би съществуват други източници на доходи, които не налагат търсенето на работа?

Когато за първи път заведох съпруга си в родния си град в „този пусти Северозапад”, той ме попита: като има толкова безработни, защо всички кафенета са пълни? После се заговорихме с младеж, който се оплакваше от липсата на работа. Имал възможност да почне, „ама 250 лева пари ли са?!”. Попитах го къде живее и стана ясно, че живее при родителите си, които са поели изцяло разходите на домакинството за храна, ток, отопление и пр. Значи, казах му, тези 250 лева са ти джобни – аз живея в София и след като си покрия разходите, не ми остават толкова джобни на месец. Ама нашите и без това ми дават по 10 лева на ден – къде ми е далаверата да работя, отговори младежът. Разбира се, това е само частен случай, но знам още много подобни истории.  

Или пък, образованието – интересно е какво образование имат безработните младежи и съпоставката с търсенето на пазара на труда? Може би някои са недостатъчно образовани, други – свръхквалифицирани, а всички със сигурност са жертва на проблемите в образованието и разминаването между образователния продукт и нуждите на бизнеса (такива данни поне съществуват). Фактът, че програмата се финансира с европейски, а не национални средства (нали знаете, това са едни пари, дето „ни ги дават”), не ми носи облекчение. Дори и наистина тези пари да идваха, спуснати с чували от небето, няма оправдание да бъдат похарчени по подобен очевидно нелеп начин.

В последните години се нагледахме на примери за неефективността на т.нар. субсидирана заетост. Веселина Седларска разказа в Редута.бг историята на село Тополчане: „Всяка сутрин пред кметството застават с метли в ръцете 314 души (този месец са толкова по списък, в други месеци са стигали до 400). Това са подпомаганите по програмата за временна заетост. Кметицата трябва да им намери работа. Работата е да метат селото. 314 души могат за 14 дни да излъскат тополчанските улици като шведска болница, само че какъв е смисълът? Кметицата се чуди как да им намери работа, те се чудят как да се измъкнат. Срещу тази имитация на трудова заетост 314 души този месец ще бъдат здравно и социално осигурени и ще получат по 40 лева.”

Имаме си и популярна приказка за това – кипи безсмислен труд. А ако се върнем още по-назад, към годините на социализма, ще открием и още една популярна народна мъдрост – ние лъжем държавата, че работим, тя ни лъже, че ни плаща. Пак тогава се роди и максимата „учи, за да не работиш”. Не искам да кажа, че ученето е нещо лошо, а че поуката в случая е избягването на труда – образованието не е средство за постигане на някакви цели, не е път към желаната професия, а просто начин да се постигне сравнително лесно, безтрудово съществуване. Като дете, когато ме вдигаше в пет сутринта и ме водеше да копаем лозето, баща ми на шега казваше: трудът е песен, но да я пее друг (макар че самият той още „пее” песента на труда).

Подобно отношение към труда можем да открием в древността, където трудът се е приемал като низша дейност или като форма на наказание. В модерността обаче се налага съвсем друга концепция за труда. Хана Аренд го определя като част от живота, като фундаментална човешка дейност, която не просто е условие за оцеляване, но и възможност за себеизява и самоутвърждаване. За Макс Вебер, от гледна точка на протестантството трудът е добродетел, свързана с умереността, дисциплината и дълга пред близките и обществото. А Джон Лок смята, че макар всички хора да са равни по природа, всичко, което постигат в живота си зависи от усилията, които полагат. Още Бенджамин Франклин нарича човека homo faber – човекът ковач (на собствения си живот), трудещият се човек. Карл Маркс споделя тази идея и вижда в труда основната спойка на обществото и същевременно - източник на заробването на човека, затова смята, че освобождаването на труда е път към освобождаване на човечеството. Разбира се, помним и зловещата ирония в надписа „Arbeit macht frei” („Трудът освобождава”), поставян на входа на нацистките концентрационни лагери.

Ние, българите, обаче, изглежда не искаме да сме хора ковачи. Може би причината е, както смятат някои, в петвековното османско робство, от което сме запазили спомена за „робския труд”. Може би е в социализма, който национализира ковачниците и прати ковачите в заводите, за да създаде пролетариат, прекъсвайки същностната връзка между човешкия труд и резултатът от него. Човекът не получава нито плодовете от труда си, а заплата, която някой - „държавата” - е определил, нито удовлетворение и чувство за себеутвърждаване, защото разбира, че животът му не зависи от положените усилия. Съвременният фолклор упорито ни натяква, че „никой не е успял с честен труд”. Примерите за това от последните 25 години са толкова натрапчиви, че изглежда трудно да се обори подобно мислене. Друга неразбиваема соцмантра е „от всеки според възможностите, всекиму според потребностите” – тоест работи колкото можеш (искаш), получавай колкото ти трябва. 

Водени от тази логика и привлечени от европейските заплати и социални блага, станахме член на Европейския съюз. Обаче стана като във вица за онзи, който ходил да гледа „Лебедово езеро” и после разказал: езеро нема, а лебеди не пущиа. Освен принципно погрешната мисловна нагласа, лоша шега ни изигра и кризата – богатата и щедра Европа се оказа, не толкова богата и в много случаи неразумно щедра. Опитът да се намалят социалните разходи на държавите с големи дългове и дефицити предизвика силен вой за смъртта на европейския социален модел, за опасността от икономическо неравенство и социално изключване. Междувременно милиарди евро от бюджета на ЕС се изливат в мерки за социално подпомагане и субсидирана заетост, от които няма видим ефект и това не е изненада за никого. Но това е цената за поддържането на идеята за безрисковото общество – в което хората са напълно осигурени и защитени. До степен, че не чувстват нужда да бъдат инициативни и да поемат рискове за своя сметка, но за сметка на това са убедени, че държавата (или съюзът направо) е длъжна да ги обгрижва. Разбира се, не навсякъде е така, нито пък всички хора разсъждават по този начин.   Проблемът е другаде – хората не са си измислили сами тази легенда, измислиха я политиците. В годините на социално благоденствие най-лесният начин политическият елит да си осигури спокойствие и продължително управление беше като поддържа висок стандарт на живот на всяка цена. И днес, когато грешките вече са очевидни, отново политическият елит, притиснат от една страна от недоволните граждани, а от друга – от популистите, не може да си позволи да каже истината – няма безрисково общество, няма безрискова икономика, няма безрисков просперитет: който иска да успее, трябва да положи усилия и да поеме риска да се провали. Социалните системи са подкрепа в труден момент, а не издръжка (освен пенсиите, но това е отделна тема). Никой, който иска да управлява, не може да си позволи да каже, че не е работа на държавата да раздава всичко по равно - работата на държавата е да гарантира единствено равенство пред закона, а всичко останало (по Лок) е дело на самите трудещи се.     

Така по един парадоксален начин кризата, която Европа преживя, вместо да разруши една заблуда, я направи по-силна. Във Великобритания Найджъл Фараж обещава безрисково (от чужденци) общество като затвори границите. Във Франция Марин Ле Пен обещава безрискова (от глобализацията) икономика, като излезе от еврозоната и направо от ЕС. В България Волен Сидеров обещава безрисково (във всякакъв смисъл) съществуване като направи заплатите 1000 лева и присъедини страната към Евразийския съюз. Идеи като тази за безусловния базов доход (ББД), според която всеки получава необходимата му за живот сума без да полага никакви усилия – просто, защото съществува – са новата мода в Европа. Традиционните партии не виждат друг начин да върнат избирателите си, освен да пригласят на популистите и така единственото, което драгият избирател чува е, не се тревожи, ние ще се погрижим за теб.

С всичко казано не се опитвам да избегна, нито да отрека важността на въпросите за грешките (нашите и европейските) в икономическите модели или по-скоро, в приложението им; за зависимостта на политическите от корпоративните елити; за връзката между обострящото се икономическо неравенство и демокрацията – все теми, широко дискутирани по света и по-малко у нас. Не ги засягам, защото са обект на отделни пространни анализи, с които умни хора отдавна се занимават, а моята скромна цел е друга.

Примерът с мерките срещу младежката безработица е показателен, че имаме не просто проблем с работните места, а проблем с мотивацията за труд. Трудът не като „ходене на работа”, а като начин на себеизразяване и себедоказване. Трудът не като тежест, а като възможност. Трудът като морал. Струва ми се, че това е все по-малко икономически проблем и все повече проблем на възпитанието, образованието и манталитета. Струва ми се, че докато държавата търси начини да стимулира икономиката, ние, хората, трябва да потърсим мотивацията и отговорността за живота си у самите себе си. Да положим усилие. Да станем хора ковачи.