ЪГЪЛЧЕ САМОТНОСТ

Цанко Серафимов

          „Не Бог, Болката има предимството да е въздесъща.”

                                                                  Емил-Мишел ЧОРАН

 

1.

От своето мъчително раждане

човек цял живот

с лекота

произвежда минало.

Кълбото от недъзи,

в което е омотан животът ни,

планините от беди,

които сме причинили на другите,

хилядите маски,

зад които сме се крили

без да имаме лица,

дългите зимни вечери,

наситени с мълчание,

подозрението защо сме живи,

а не сме умрели от глад –

всичко това е смляното време

на миналото,

тайната, че сме живели и ще умрем

за нищо...

 

Не е ли извратено,

че все още дишаме?...

 

 

 

 

 

2.

Отказвам се

от избавлението от болката,

за да съществувам.

Блажеството подарявам

на дявола.

Продължавам напред

към неразрушимия замък

на собствените заблуди.

Нали не ме корите,

че съм съучастник на времето?

Аз съм родственик с Бога,

просто го чувствам близък –

предан съм му

до безумие,

защото ми е подарил

ъгълче

от своята самотност,

искра от своята вечност.

И най-будни са миговете,

Когато си мисля

за пищността на смъртта –

другото е хитруване,

измама, подлост...

 

 

 

 

3.

От кулата

на новосъздадената викалня

аз крещя.

Крещя, че мразя все по-малко,

а омразата е признак на жизненост

/тъжен съм,

че моето време изтича,

че цикълът любов-омраза

завършва/.

А осъденият на смърт

мълчи,

отдаден на философски размисъл

/той знае,

че в навечерието на екзекуцията

ще преживее

поне една спокойна нощ/.

И двамата сме потънали в блян

за всеобщо одобрение

на нескопосаните ни дела –

това не е метафора

и няма нищо общо

с трона на поезията –

поезията е

недовършеност, предчувствие,

бездна...

 

И поетът непременно

е понесен от ангелите...

 

 

 

 

4.

Затварям очи,

за да се прибера в себе си.

Само този уют

ме спасява от истината,

която ме плаши.

Истината е робство

и в него царства тъгата –

не мога да се издигна

над радостта на тълпата,

защото тъгата тегне

в кръвта ми.

Вече натрупах опит –

провали се напълно

и последната моя кауза;

заченах в гнева си

още един отявлен враг...

Набедиха ме в лудост

и аз побягнах от свидетелите си.

 

Не ме съжалявайте,

че и моята душа

е изгубила крилете си...

 

 

 

5.

Девствена светлина

ще ни събуди щастливи –

като след Сътворението.

Ще сме забравили

страданията,

чиито извор

е съмнението;

всеки от нас

ще тежи на мястото си,

защото продавачите на илюзии

ще са останали без сергии;

разрухата ще е мит,

защото колективното отчаяние

ще е непознато понятие;

истината ще е ръководителят –

враговете ще са излишни,

за да ни я поднасят;

съкровището

ще е достъпно до всички

и ще сме освободени

от тайните си...

 

Смъртта няма да ни плаши,

защото унижението

ще е в изгнание!

 

 

 

 

6.

Потърсих завет

в развалините на гордостта си

и тук останах насаме

с тъгата.

Не, не съм във плен

на ленивото смирение,

макар че се събуждам натрошен,

замаян, оглупял,

без спомен и предчувствия,

забравил кой съм.

Кой съм?

Не приличам ли на бог

без нито един последовател?...

И кой със мен ще тръгне,

като ме ужасява близостта

със другия?

Отдавна ми е чужд смехът,

от усмивката изстиват зъбите ми...

Тъгата

е моят дом уютен,

където диша

поривът ми за живот.

Другото е разточителство на думи,

потъващи във пясъка

на безнадеждността...

 

 

 

 

7.

Дяволът се забавлява с нас,

затуй са празни храмовете.

Сълзите ни са пресъхнали

и ние се гушим

в покрайнините на мълчанието,

побягнали

от позора на дните ни.

Всеки своята тайна е скътал –

съкровище ценно,

където низките чувства

дишат учестено.

 

Господи милостиви,

подари ми глухота,

за да не чувам ужаса

на света;

Възкреси враговете ми,

че няма кой да мисли за мен,

да бди

над моите намерения!...

 

Боже,

жадувам за мига,

в който ще остана насаме

със Тебе

и ще затрепти пред очите Ти

болката на изцелението ми.

И моята душа

ще възвърне

крилете си...

 

 

8.

Това бученето на реката ли е

или монолог на смъртта,

в който Тя умува

върху определеното ми време?...

Този, със слушалките

не е доктор –

той не размишлява върху моята драма.

Аз бях откровен

в обяснението си за моята болка –

бях се видял

през очите на другите

и изпаднах във паника;

все още съм с ума си

и не пониква в душата ми радост;

и сега мисля за Бъдещето,

затуй се плаша от думата

смърт...

Смърт –

аз бягам от нея,

но за по-сигурно бързам

делата си земни

да довърша...

Сляп съм

за самокритиката на природата,

сиреч за старостта.

Изпитвам страх

да не стана светец –

затова ще откриете по лицето ми

следи от амбиция,

когато кръвта престане да тупти

във моите слепоочия...

9.

Той беше заприличал

на удивителен знак –

възторгваше се даже,

ако някой мърда уши,

ако направи „зайче” със пръсти.

Обичаше всеки,

който щедро повтаря:

„Ти винаги си прав!

Ти винаги си прав!”

Бе загърбил болката

и животът му

беше лишен от събития...

Той беше

оздравелият болен,

който изпадаше в паника

от страшния поглед

на ридаещия отрицател

на измамата,

подлостта,

алчността...

Запушваше уши

при отчаяния вой

на губещия...

Той дори не осъзнаваше,

че добротата му всъщност

е суетност,

самохвалство,

нарцис повяхнал...

И не разбираше хумора

на победените,

а от усмивката му

вееше хлад...

 

 

 

10.

Каин основа първия град

не за прослава,

а да заглуши

натрапчивите пристъпи

на угризението.

Но тогава към него се спуснаха

децата

и лудите

и техните откровения

го попариха

с горещия си дъжд.

Попаднал в пипалата

на унинието,

той отправи молитви

към небето –

но бе се развихрила

небесната буря

и отнесе незнайно къде

охлузените от умора и гузност

думи...

Градът беше заплашен

от разруха –

безнадеждност

беше превзела душите

на каиновите последователи.

И те се предадоха

на тайнството на водата,

но тя не отми

чернилките в умовете...

 

После се залюляха в хамака

на един

продължителен

няколко космически ери

сън...

 

Сега ги видях отново

на площада

на този възкръснал град,

над който ехтеше

пеещата тишина,

под чието небе побелелият Каин

плачеше...