Свободата днес и тук 03 Декември 2024  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Путин, Варуфакис и рационалността на лудия

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Даниел Смилов, http://kultura.bg

 

 

Новият финансов министър на Гърция – харизматичният Янис Варуфакис – е професор по теория на игрите, за който понятия като „правдоподобна заплаха” (credible threat), например, са до болка познати. Президентът на Русия – Владимир Путин – без да е специализирал рационален избор, е успешен практик на правдоподобната заплаха. Ангела Меркел – канцлерът на Германия – е основен опонент и на двамата в игри на сплашване и сдържане, доколкото тя е решаващ фактор в определянето на политиката на ЕС. Как изглежда това противопоставяне от гледна точка на теория на игрите и казва ли ни този вид анализ нещо важно за реалността?

В голямата картина на нещата и Русия, и Гърция не са в добра изходна позиция за изгодно за тях решение. Теорията на рационалния избор предполага, че политическите лидери трябва да правят това, което е най-добро за техните страни: да увеличават богатството им или поне да минимизират разходите и трудностите за своите граждани. И Русия, и Гърция са влезли в конфликт с икономически много по-силни от тях субекти, престъпили са свои обещания и задължения и сега се опитват да договорят „компромиси” в своя полза, без да имат зад гърба си санкцията на международни правила или договорености. Напротив, и в двата случая международните договорености са срещу двете държави.

Сиртаки на ръба на пропастта

Нека започнем с Гърция. От рационална гледна точка предпочитанията на гръцкото правителство би трябвало да изглеждат така (започвайки от най-благоприятното развитие):

1)      ЕС опрощава голяма част от дълга;

2)      ЕС опрощава някаква част от дълга;

3)      ЕС не прави сериозни компромиси;

4)      Гърция излиза от еврозоната.

Рационално е Варуфакис да се стреми да избегне на всяка цена вариант 4, който е най-тежък и води до катастрофални последици за страната. След това, Варуфакис трябва да се стреми към 1 или поне 2. Проблемът е, обаче, че ако ЕС знае или предполага тази стратегия, то той ще настоява на вариант 3, защото единствената „заплаха”, с която Варуфакис разполага, е излизането на Гърция от еврозоната, което би причинило непредвидими неприятности и за ЕС. Да, ЕС е различен спрямо 2012 г. – беше приет постоянно действащ стабилизационен финансов механизъм, както и ЕЦБ де факто си присвои правото да действа като кредитор от последна инстанция в критични моменти. Но въпреки тези институционални подобрения едно излизане на Гърция (придружено със съмнения за подобно развитие в други държави) е достатъчно главоболие за ЕС, за да се стреми той да го избегне.

И тук идваме до парадокса: за да постигне по-оптимален резултат, Варуфакис трябва да убеди партньорите си (ЕС), че неговата най-ирационална опция – №4 – далеч не е изключена и той би могъл да се възползва от нея. Ирационалността (възможност за избор на най-лошото в случая) – става рационална. Лудостта става рационална стратегия.

Този парадокс – парадоксът на безумеца („мадман”) – е изследван на много места в литературата по рационален избор. Нобеловият лауреат Томас Шелинг (2005 г.), например, разглежда този парадокс в контекста на ядрените заплахи по време на Студената война.[1] Ключът на сдържането е бил да убедиш противника, че наистина ще предприемеш ответен удар, дори ако си станал жертава на изпреварващ такъв. От чисто рационална гледна точка ответният удар е безсмислен вече – ако страната ти е унищожена, какво ще спечелиш, ако унищожиш и другия? Но пък ако другият е убеден, че ще го направиш, той няма да опитва изпреварващи удари.

В анализа на подобни дилеми Шелинг стига до идеята за рационалността на лудостта (като стратегия). Представете си, че сте завързан за глезените с друг човек на ръба на скала и трябва да стоите там, докато един от вас се откаже. При отказ на единия, другият получава голяма парична награда. Как да убедите другия да се откаже, когато единствената заплаха, с която разполагате, е да го бутнете в пропастта. Но пък той знае, че и вие ще паднете. В такива ситуации, казва Шелинг, рационално е да инсценирате лудост – да танцувате (сиртаки е много подходящо) на ръба на пропастта. Това ще даде кредибилитет на заплахата ви.

Поведението на Варуфакис следва тази логика. На първо място, Сириза не случайно искаше да се обвърже на изборите с ясен мандат за твърдо поведение спрямо ЕС, стигащо до отказ да се изпълняват подписани задължения. Второ, Сириза не случайно се коалира с т.нар. „Независими гърци” – идеята отново беше да се покаже решимост и твърдост за предоговаряне. Трето, Варуфакис отказа да получава помощи по досега подписаните споразумения, изигравайки отново етюд на безразсъдство. Четвърто, няма особена реакция от страна на правителството след спирането на изкупуването на гръцки облигации от ЕЦБ – друг „безумен” акт. Сигурно ще има още стъпки в това сиртаки – със сигурност финансовият министър си е направил детайлна табличка със стратегии и контрастратегии, докато ЕЦБ се убеди, че си има работа с луд човек, който като нищо ще обърка стъпките и ще се метне в пропастта.

Не знам как ще приключи тази игра, но като цяло (и въпреки „научността” й) тя изглежда доста дебилна. Тук е може би редно да припомним една от историите за хитроумния Одисей, който искал да се спаси от мобилизация в казармата (подобно на Волен Сидеров и много други). Когато пратениците на Агамемнон дошли с повиквателните за Троянската война, той се направил на луд и започнал да засява нивите си със сол и да ги оре. Отначало пратениците се подвели, но някой се сетил да постави бебето Телемах – синът на Одисей – на браздата пред ралото. Лудостта на героя тук приключила, каквато най-вероятно ще е и съдбата на лудостта на Варуфакис.

Казачок върху ядрени глави

Ако приложим този анализ върху поведението на Владимир Путин, веднага става ясно, че тук става дума за сериозен практик и професионалист, а не за академичен импровизатор. Путин вече на няколко пъти даде да се разбере, че е готов да танцува и отвъд ръба на скалата, а защо не и върху ядрени глави. Намесата в Донбас, анексията на Крим, ескалацията на военните действия в настоящия момент са ясни сигнали, че Путин е решен да „откаже” НАТО и ЕС от „наградата” Украйна. В редица авторитетни западни издания вече се появиха материали, че нещо не е наред с Путин – едни писаха, че е аутист, други, че е „на друга планета” и пр. Путин пари трябва да дава за разпространението на такава информация – точно това е, от което той има нужда в играта на правдоподобно сплашване. Но не мислете, че той разчита само на подобни публикации.

Всъщност, най-голямото „доказателство” за правдоподобността на „лудостта” на режима са масовите медии и настроенията, които те генерират в Русия. Ако се потопите за миг в тази атмосфера, ще останете с впечтлението, че сте в Отечествената война малко след битката при Сталинград: това което следва и се очаква от всички, е мощно настъпление на Червената армия по всички фронтове. Този фактор не трябва да се подценява – тук не става дума само за ефективна пропаганда, но и за генериране на такива настроения, които правят смяна на курса по принцип невъзможна. Ако отново използваме антична метафора, Путин се е самозавързал като Одисей за мачтата на своя кораб: и при двамата курсът не може да бъде сменен, дори и ако кормчията междувременно размисли. Ако пък ви писна от антични метафори, Глеб Павловски наскоро заяви в едно свое интервю, че Путин вече е жертва на собствената си пропаганда и трудно може да излезе извън нейните коловози.

Неговата калкулация е, че ЕС и НАТО винаги ще се изплашват от казачока на ръба на пропастта и ще отстъпват. Той сигурно и правилно преценява, че и ЕС, и НАТО не възприемат така или иначе Украйна като награда, по начина по който самият той е склонен да го прави. Да, безспорно и Германия и САЩ и други държави имат интереси в Украйна, но да не забравяме, че водещото за тях беше изборът на самите украинци – огромното мнозинство – да тръгнат към ЕС. Солидарността към усилията на украинците едва ли, обаче, ще е достатъчна мотивация за ЕС да отговори на ескалацията на военните действия от страна на Путин с „правдоподобна”, адекватна, реципрочна заплаха. А, уви, според теорията на рационалния избор точно такава „правдоподобна, кредибилна заплаха” единствено може да доведе до сдържане на агресивен опонент. В този смисъл, въпросът е могат ли ЕС и НАТО да играят достатъчно убедително роля на „madman” – на безумец?

Всички са по-скоро скептични по този въпрос. Затова, за разлика от случая с Гърция, по отношение на Русия аз очаквам продължаване на временните успехи на Путин в играта на изнудване. Да, НАТО (заедно с ЕС) трябва да вземе всички мерки по отношение на страните членки и по отношение на тях да е напълно еднозначен в посланията си към Путин. Тук местните „пети колони”, които вече започнаха да създават настроения срещу каквито и да е мерки, просто трябва да бъдат игнорирани. Хората у нас съзнават, че НАТО е нашата колективна система за сигурност, и одобряват по-тясна евроатлантическа интеграция (последните данни бяха изнесени тази седмица в „Референдум” по БНТ – над 60% подкрепа за по-тясно сътрудничество в НАТО). Да, ако Украйна е склонна да се защитава от продължаваща и ескалираща въоръжена агресия, ЕС и НАТО би трябвало да й помогнат с ресурси, може би оръжие и т.н. Но в крайна сметка, повече от това не може да се очаква и Путин, за съжаление, добре знае това.

Останалата част от стратегията на ЕС минава през икономически санкции, чийто ефект е по-скоро дългосрочен, и в този план чудеса не могат да се очакват. Русия страда от тези санкции, но не бива да се смята, че самите те ще доведат до обръщане на ситуацията. Особено в краткосрочен план. Което не означава в никакъв случай, че санкците са безсмислени – напротив, те са ясна и категорична оценка на Путиновата политика и нейната неприемливост за ЕС. Цената на петрола е друг фактор в тази посока, но пак като че ли Путин би могъл да продължи с досегашната си политика поне година-две.

В този времеви интервал се пригответе да се нагледате на ескалация на стратегически целена ирационалност и лудост. В близост до границите ни ще се развиват действия, които Европа днес смята за безумна отживелица. Допълнителен проблем е, че когато духът се изпусне от бутилката, далеч не всичко е под контрол. Нито Путин контролира напълно събитията в Донбас, нито пък той може да контролира една Русия, която нарочно е поставил на авариен автопилот.

Да заповядат психиатрите и душеведите. (Това последното е шега.)

 


[1] Thomas Schelling, The Strategy of Conflict, (1960)


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional