Ни меда, ни жилото?

Февруари 2015 напомня все повече за края на август 1939. Независимо от това, че Русия не желае война – по думите на нейния президент. И все пак – не украински войски са на руска територия, а тъкмо обратното.” Излиза, че „нежеланието” за война я подклажда все повече. Заради него продължават да загиват хора.

Срещата на президентите Путин и Оланд и канцлера Меркел в Москва завърши с очакван резултат. Т.е. – без резултат. Беше ли необходима тогава изобщо. След нея френският президент заяви, че ако не се постигне дълготрайно решение на кризата в Украйна, „сценарият ни е добре известен – казва се война”.

Поне не сподели илюзията на Даладие и Чембърлейн в навечерието на Втората световна война, че са постигнали мир с приклекналия за скок хищник. Това желано уж от всички дълготрайно решение изглежда все по-невъзможно. Москва се държи така, все едно защитава Сталинград. Тя наистина защитава „правото” си да живее според своите представи за нещата и света. Представи, трайно акостирали в миналия век и още по-далече. Докато предишният украински президент систематично изтребваше протестиращите срещу него свои сънародници, Москва нямаше нищо против. Днес влиза в ролята на негов заместител и твърди, че светът води война срещу нея.

Ако водене на война означава да уважаваш желанието на някой да се развива и да живее както намери за добре, а не както е решил могъщият му съсед, тогава – да. Срещу Русия се води повсеместна война. Несекващата помощ за сепаратистите, наричани от нея опълченци, изразена във военна техника и в жива сила, е нейният отговор срещу световната „агресия”.

Как да се разбере 19-и с 21-ви век. Един не може да се раздели с миналото. То му е защита от настояще и бъдеще, където други живеят уютно и в разбирателство. Развиват се научно и технологично не само във военно отношение. Като не разчитат само на природните си ресурси и не виждат в тях средство за икономическо и политическо влияние в други страни. Зачитат правата на гражданите си и техния избор на всичко отгоре. Как се понася такова нещо.

Ами не се понася.

Късогледо е да се разчита, че тази непоносимост ще остане само в границите на Украйна. Че щом сме миролюбив народ, няма да ни пламне чергата.

Дюнерите на всеки ъгъл не предотвратиха атентата в Сарафово.

Ето че при нас в рамките на седмица дойдоха коскуджамити: американски държавен секретар, британски външен министър и шеф на НАТО. Да демонстрират, че ще ни защитят от това, от което ние самите не щем да се защитим. А защитаваме ревностно правото му да ни обвинява в каквото му хрумне.

Лидерът на най-голямата опозиционна партия заяви, че сме против България да воюва срещу Русия. Други оплаквачи и обвинители не спират да говорят за мобилизация и подготовка на война срещу Русия. Скъпи другари, защитници на руския интерес в собствената ни държава, вероятно ще го защитавате дори тогава, ако бъдем нападнати от покровителя ви. Без буквално да го е предприел още, той е достатъчно агресивен към България.

Не заслужавате, другари, толкова толерантен министър-председател, който да ви уверява, че не е дал указания на военния си министър да поема каквито и да било ангажименти към съюзниците си от НАТО в ущърб на свещената за вас Русия. Свещена за сметка на България.

Ако ви слушаме, вероятно трябва чинопочтително да стоим по бели гащи или съвсем без гащи. „Рука поднята – держит граната.”, както се казваше в един виц.

И да ни е руката поднята, ние совсем не держим граната. Виж, китки може. Хляб и сол - тоже. Може и водка. Нищо, че в Русия тя поевтиня. Никога не е излишно.

А някога Захари Стоянов писа, че не щем нито меда, нито жилото на тая „рука”.