Лувър по нашенски, или "Шанел" на неизмит врат

Бъдещият Национален музеен комплекс, станал известен като "Българския Лувър", ще погълне Националния музей на българското изобразително изкуство /преди Национална художествена галерия/ и Националната галерия за чуждестранно изкуство. По този повод "Дневник" потърси Mариела Маламатенова - уредник в отдел "Декоративни изкуства" и председател на синдикалната организация в Националната галерия и член на СБХ. Редакцията е готова да публикува и други мнения по темата

Музеят се свързва с добронамерени и изискващи огромна енергия действия, с богати и духовно хора и с техните колекции, от които възникват галериите, с часовете на съсредоточеност на реставраторите, с апаратурата, с педантичността на уредниците при документиране на фактите, с идеите им за изложби, с лекциите, с децата, насядали по стълбите, с любопитните очи, с въпросите, но и с разбирането за значението, с едно просветено управление, с размаха на благоденстваща държава, в която всички ние искаме да живеем, в един свят загрижен все повече за своя произход, за своите ценности.

Музеят е уважение, щафета на знанието, непрекъснатост, отношение на обществото към историята и към самото себе си.

Музеят е постижение на човечеството и държавата е задължена да го съхрани. Музеят, който ние всички обичаме, пред който се нареждаме на дълги опашки да видим Микеланджело, Фрида Кало, Роден или Майстора.

Музеят също е сграда, ремонти, зали, депа, витрини, постаменти, табели, осветление, рамки.

Голямо събитие?

Защо обаче сега, когато новата сграда на квадрат 500 (т. нар. Български Лувър) в София е готова, радостта е толкова малка. Толкова малка радост се нуждае от лупа и е толкова рядко срещана, че трябва да бъде изложена наред с яйцата на Фаберже.

Такова голямо събитие, измеримо със строеж на храм, би трябвало да въвлече всички участници в една игра на предложения, очакване, изисквания, които да ескалират в обществена дискусия. Темата й - "Какво искаме да имаме като музей, ние публиката, ние художниците и какво ще получим срещу парите си ние данъкоплатците". Но НЕ!

Построяването на сградата беше по-важно от всякаква концепция за това, какво ще има в нея. Планът беше добре пазена тайна. Имахме чудесната възможност да имаме сграда по всички съвременни изисквания. С базирано на проучвания съотношение между депа, работни помещения и зали. С ясни комуникации за работещите и публиката. Всеки архитектурен проект се предшества от задание и там поръчващият казва какво иска. В този случай поръчващи сме ние музейните работници и вие музейната публика. Нашето мнение е важно на етапа на заданието. Но НЕ!

Мнение и задание не бе поискано

Музеят "Гугенхайм" в Ню Йорк е построен от Франк Лойд Райт. Музеят "Гугенхайм" в Билбао - от Франк Гери. Музеят в София е проектиран от "Янко Апостолов Архитекти" като е пренебрегнат както първоначалния проект за Държавна печатница на виенския архитект Фридрих Шванберг, така и следващия, характерен с единството на двете симетрични части на сградата.

Като се примирим с безличната и разнобойна визия на сградата, може би ще поискаме да ни е удобно в нея. Но НЕ.

Не е удобно нито за експонатите, нито за работещите. Липсват депа, реставрационните са малки, липсва гардероб за посетителите, специализирана библиотека, място за продажба на копия, сувенири и книги - все неща, които сме свикнали да виждаме в един музей.

Проблемите за специфично осветление, височина на помещенията и съотношение на големина на залите спрямо колекциите, съобразяване с тематичен план и други такива особености говорят малко на широката публика, но специалистите държат на тях.

Сливания и едно изчезване

Да погледнем двете институции които ще "напълнят със съдържание новия музей". Националната галерия за чуждестранно изкуство и Националната художествена галерия са роднини със странно поведение. Чуждестранната произлиза от Националната през 1985 г. и и е дъщеря по произход, а през 2015 г. по заповед на министър Вежди Рашидов се слива с майка си в една смущаваща незаконна връзка. Още по-смущаващо е поведението на Галерията за декоративни изкуства, която през 1976 г. също произлиза от Националната, през 2003 г. се връща като отдел на майка си, а през 2015 г. с новия устройствен правилник направо изчезва, сякаш никога не е съществувала.

За правилника също е интересно - вече е демокрация, работещите ще участват в изработването на този важен документ. Какви ще са отделите спрямо мащаба на колекциите, кой на кого ще бъде подчинен. Дали няма да е добре да има борд, който да следи за изпълнение на програмата на Директора и да помага с финансирането? Дали автономията не е най-важното за една културна институция? Защо смяната на правителството означава смяна на директора на музея? Кому са нужни толкова скъпи ремонти, а за поддържане на депата и за заплати все няма пари? Може би правилникът ще промени нещо? Но НЕ.

Директорката на Музейния комплекс предоставя на синдикалната организация проект за обсъждане и определя срок за предложения. Уредниците събират мисли, разглеждат добрите чуждестранни практики и в кратък срок представят вариант, като очакват преговори и обсъждане. Но НЕ.

Датата на обсъждането е датата на публикуване на архаичния вариант в "Държавен вестник". Отново никой не е смятал да се съобрази.

Всичко това се случва на фона на ниски заплати, близки до минималните, условия на работа, близки до първобитните, слаба техническа екипираност на дейностите, липса на информационна база, липса на регистър на произведенията и дейностите, остър недостиг на депа, огромна диспропорция между експозиционна площ и хранилища, лошо оборудване както на депата, така и на работните помещения.

В едно време на безбрежни комуникации връзките ни със сродни институции по света са ниво лични контакти, нямаме достъп до специализираните регистри на световните музеи. За взаимодействие с Министерството на културата можем да говорим само в моментите, когато с намаление на бюджета за култура следват съкращения и когато получаваме входящи номера (вече цяла камара) на исканията си за повишаване на заплатите.

И пак съкращения на екипите

С приемане на бюджет 2015 съкращенията пак надвиснаха над националните институции. Екипите за подготовка на изложбите се състоят обикновено от един единствен много многофункционален специалист, който е фондохранител, т.е. знае къде са картините и ги измъква от депото, знае авторите, намира хронологични и стилови данни, пише текстове, поставя етикети и информационни табели, подрежда витрините, наглася осветлението, има костюм и открива изложбата, докато дава интервю на журналистите. Вместо да му се даде възможност за усъвършенстване, да предаде знанията си и да обучи млади колеги, този човек ще бъде съкратен. Този човек не е бил на специализация, контактува с колегите си по света чрез интернет и често ходи на работа пеша. Старите коне се измориха, пенсионираха се, средното поколение се запиля по света или бе съкратено, а младите макар амбицирани и любопитни да работят в Музей, изкарват стаж и отиват другаде.

При всички тези проблеми, създадени след поредица недалновидни и алчни решения радостта е твърде малка. Ще успеем ли да се зарадваме на новата експозиция, правена по концепция, която също е тайна за нас, на един музей, който се нарича комплекс, и с името си предизвиква анималистични асоциации. Ще си сложим ли "Шанел", без да сме си измили врата, за да посрещнем важните гости?