Свободата днес и тук 02 Юли 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Берлинале 2015: Социалистически реализъм по ислямски

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Доротея Радева и Милен Радев, http://de-zorata.de/blog

Какво прави човек, на когото режимът в страната му е забранил за 20 години да работи като режисьор? Човек, който в не едно интервю е казвал „Живея само когато мога да правя филми“ – и при него това не е поза, а звучи достоверно и безкрайно тъжно. Човек като иранският режисьор Джафар Панаи.

Взима камерата, събира пет – шест приятели, затваря се в къщи и снима само вътре. Така както го направи в предпоследния си филм „Перде“, който бе изнесен нелегално зад граница и спечели Сребърна мечка в Берлин през 2013.

Или, както е постъпил сега: преквалифицира се в таксиметров шофьор, монтира една камера на арматурното табло, обслужва ръчно втора в купето и върти волана цял ден по техеранските улици, а от разказите, караниците, майтапите и жалбите на качващите се и слизащи пътници прави филм-панорама на живота в ислямската република.

Така затвореното пространство на таксито се превръща в оазис на свободата посред гнета на ислямистката диктатура отвън. Особено се запомня епизодът с малката племенничка, която режисьорът взема от училище и която по пътя за в къщи му разказва за домашното, зададено им от учителката: да измислят и заснемат късометражен филм. С езика на детето тя изрежда наставленията и условията, които им е продиктувала учителката като необходими качества на „филм достоен за излъчване“ в Иран.



По-точно повторение на добре познатите ни принципи на „социалистическия реализъм“ (в случая – „ислямски“) трудно можем да си представим. А Джафар Панаи слуша всичко това с мъдра, разбираща, иронична усмивка. Въобще, неговата рядко проронваща по някоя дума фигура е най-впечатляващата във филма – въпреки присъдите, забраните, ограничаването на свободата му той не прави впечатление на озлобен, потиснат или отчаян човек – напротив, излъчва ведрост, увереност. Спокойствието на свободния човек.
Нашият филм-фаворит досега.

Решение, което не е кой знае колко трудно след като за повечето филми от конкурса и то филми зад които стоят имена на гръмки режисьори и на звездни актьори май повече приляга баналното изречение „добре изпипан, безупречно изигран и заснет, но какво от това?“

Дотук почти всички конкуриращи се за мечките филми на Берлинале  2015, които видяхме, като че ли се надпреварват по неангажирано съзерцание, неизяснено лутане на героите и търсене на нещо, за което има дълбоки съмнения дали и на тях самите им е ясно какво трябва да е то.

Констатация, особено болезнена на фона на пълното отсъствие от фестивала – и това важи не само за конкурсната програма, но и за другите секции – на украинската тема, от революцията преди година до агресията на Русия срещу нейния западен съсед днес. На 65-тото Берлинале вечер след вечер се разстилат червени килими, фучат черни лимузини с четирите олимпийски кръга на радиаторната решетка, пред обективите се кипрят звезди и звездички, пени се шампанско, докато нито в програмата, нито в някое слово на лауреат или във въпрос на журналист на пресконференция не се проронва и дума за войната, бушуваща на 1800 км на Изток.

И това едва ли учудва кой знае колко след като се знае, че през годините на властване на директора на Берлинале Кослик и предварителната селекция, и призовете се структурират по внимателно очертани дипломатически и културно-политически схеми по възможност без рискове от големи катаклизми и международни усложнения.

Къде, къде по-безопасно и носещо еднозначни гръмки похвали за проявения кураж е да подразниш техеранските блюстители на единствено правата вяра, отколкото да провокираш гнева на Руския колос и да си навлечеш хулите на неговите апологети в Германия чрез включването в програмата на някой от потресаващите документални филми за героизма и трагедията на Майдан или на защитата на Източна Украина, заснети, но така и непоказани на Берлинале.

Впрочем точно в този дух се вписва и трагикомичната история с американския филм The Interview, който по една случайност излезе по кината в Берлин точно в деня на началото на фестивала. Дебилните севернокорейски журналисти от телеграфната агенция КЦНА направили от този факт заключението, че сатирата срещу режима на Ким Чен Ун в Пхенян е част от официалната програма на фестивала. Незабавно корейският външен министър направи официално заявление, че ръководството на Берлинале щяло да бъде „безмилостно наказано“ за тази провокация.

И вместо Берлинале да промени регламента си и незабавно да включи The Interview във фестивала напук на пхенянските терористи, директорът на фестивала се вдигна и отиде на крак да се обяснява на пхенянския посланик за да предотврати сайбър-атаки или дори нещо по-лошо срещу повереното му Берлинале. За жалост (или за щастие) така и не можехме да научим дали не е бил напълнил и гащите по пътя си към севернокорейското посолство.

Но стига мърморене по адрес на организацията, нека се върнем към същинската фестивална програма. В самото начало на Берлинале бе показан като копродукция на Испания, Франция и България Nadie quiere la noche (Никой не желае нощта) с Жюлиет Бинош в главната роля и режисьор Исабел Коаксе. Полярната драма от началото на миналия век е поставена зрелищно, всред ледовете и снеговете на Гренландия.

Там се е залутала една непреклонна американска дама, в копринена пола и със сребърните си прибори в багажа, твърдо решила да настигне своя съпруг, отправил се преди години на експедиция в търсене на Северния полюс. След многобройни изпитания в непрогледната полярна нощ героинята на Жюлиет Бинош намира спасение в ледената колиба на местна ескимоска, увита в пресни кожи и похапваща сурова риба. На всичкото отгоре ескимоската е и бременна от преминалия по-рано по тези места полярен изследовател. Материал за драматични сблъсъци всред вечния лед (любопитното е, че всички вътрешни „полярни“ снимки са направени във впечатляващо пресъздадените интериори на Ню Бояна Студио).

За друга решителна, смела и дори със значителна роля в световната история жена става дума във филма на големия стар майстор на германското кино Вернер Херцог Queen of the Desert (Кралицата на пустинята) на Вернер Херцог с Никол Кидман в главната роля на британската историчка, археоложка, писателка и сътрудничка на Сикрет сървис Гъртруд Бел (Gertrude Bell).

От началото на ХХ век тази аристократична млада дама пътешества из арабските пустини и печели със смелостта и находчивостта си уважението на бедуински шейхове и емири, които иначе не допускат никой чужденец на своите територии. Гъртруд Бел, която днес е забравена дори в научните среди, играе особено важна роля след началото на Първата световна война, когато изпълнява важни мисии в полза на Британската империя като през 1920 г. на нейния личен принос се дължи прокарването на границите между новите държави Ирак и Йордания, както и подбирането и коронясването на двамата братя-монарси Файсал и Абдула.

Вернер Херцог е разбира се перфектен в режисурата, в улавянето неповторимостта на пустинните пейзажи, в противопоставянето на природата и човека в техните екстремни измерения. Но в развитието на образа на Гъртруд Белл – една уникална и всестранно развита жена, както може да се убеди всеки заинтересуван с помощта и на днешните електронни справочни средства – Херцог, както ни се струва, се плъзга по чисто романтичната плоскост.

Той грижливо и сърцераздирателно следва двете големи романтични истории на Гъртруд Белл (първата дори издържана в стила на Ромео и Жулиета с катерене по дървена стълба в озвучена от славееви надпявания техеранска нощ и с жарки сцени на ориенталската тераса) но така и не обосновава политическото й развитие и активния й ангажимент в политиката на Близкия Изток по онова време.

Гъртруд Белл е въведена като готов, дори някак шаблонен образ, снабдена с превъзходни и неподлежащи на колебание качества, докато на нейния фон всички мъжки фигури са нищожни и суетни. Дори такива герои като митичният Лорънс Арабски (Lawrence of Arabia) или Уинстън Чърчил изглеждат комично, гротескно, нелепо. И още нещо, което не може да не озадачи по-внимателния зрител.

Въпреки че периодът около 1915 г. е в центъра на повествованието, заедно с нейните тогавашни

пътувания из граничните региони на Османската империя, филмът на Вернер Херцог не обелва и дума за една от големите заслуги на британската изследователка: тя става свидетелка на геноцида на Арменците от страна на турци и кюрди и е една от първите, които изпращат сведения за това в Европа. Описанията на Гъртруд Белл за зверствата край Алепо, които тя вижда отблизо, са сред най-убедителните доказателства за това първо масово престъпление на XX век.

Нищо подобно не се случва във филма на Херцог. Арменската трагична съдба е просто премълчана. Защо? Неизвестно. Един иначе вълнуващ и запомнящ се филм ни оставя в това отношение озадачени и недоволни.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional