От Георги Кожухаров, Георги Тотев, Донецк, в. ДневникБел. ред. - Текстът е писан преди срещата и договореностите в четвъртък в Минск.
В Донецк има вечерен час. След 22:00 широките булеварди на едномилионния град опустяват. Заведенията отдавна не работят. Изключение прави бар скрит така, че са необходими поне няколко опита, за да разбереш коя е правилната врата. Още слизайки по стълбите към подземието се чуват приветствия на руски. Въпреки че е събота заведението е почти празно. Двамата бармани шумно спорят с двама очевидно подпийнали мъже, обвити в тютюнев дим. Навсякъде се усеща специфичният аромат на застояла бира. Подканят ни да се присъединим.
Сядайки на бара пред нас веднага са поставени
шотове домашна водка
Радват се, защото ние сме единствените клиенти. Оказва се, че един от другите двама е собственикът на мястото. А другият, Виктор, наскоро пристигнал от Москва, за да работи в министерството на комуникациите на новосъздадената Донецка народна република.
По стара традиция след като сме скрепили дружбата с няколко бързи буркана местна бира и след като сме изяснили на дълго и на широко, че ние сме "братя българи", а не някакви си "диверсанти" шегите отстъпват място на сериозната международна политиката.
"Какво по дяволите правите тук?" пита собственикът опитвайки да надвика шумната смесица от френски, английски, български и руски. Единият от барманите обаче се оказва по-гръмогласен: "Тази страна трябва да е Новорусия и ако може след това да стане част от Русия".
"Fuck Русия" изкрещява другият барман
но с нисък глас накланяйки се към нас добавя, че ако дойдат украинците ще се включи в опълчението. "Наздраве!"
"Ние винаги сме били свързани с Русия, винаги Западът е идвал тук за своя изгода. Погледни историята! Не ни трябва нито Европа, нито САЩ!" превъзбудено обяснява гръмогласният барман. Другият се подсмихва, на моменти, изказвайки несъгласие. И пак: "България - Слънчев бряг! Наздраве!".
"Какво правите тук?" отново се опитва да се включи собственикът, прегръщайки ни след поредния буркан. Не е ли интересно как барът свързва хората по начин, по който нищо друго не може? Непознатите стават близки. Езиците се смесват. Английският преминава в руски, липсващите думи са заместват с български под звуците на американското кънтри, което озвучава заведението.
Врата се отваря и възрастен мъж сяда на бара до нашата колоритна компания. Предстая се като учен физик - Константин от института в Донецк. Говори добър английски и сме му интересни. Обяснява, че ситуацията не е толкова проста, колкото си мислим. И е напълно прав.
В Донецката народна република нищо не е просто
"Кажете ми, моля, какво правите тук?". За пореден път обясняваме, че сме журналисти в търсене на истината или по-скоро, че просто искаме да видим възможно най-много, за да си изградим представа, за това което се случва. "Няма прав тук, няма истина. Преди барът беше пълен. Сега всичко е празно. Всичко е разрушено! Няма прав и няма крив, единственото сигурно е, че сме хора! Това е истината!" крещи той.
След поредната наздравица Виктор ни подканя да тръгваме. Но къде можем да отидем след вечерния час? Той обяснява, че ще ни покаже най-хубавата гледка в града. Не чакаме втора покана.
Часът е едва 11, но улиците са пусти. Няма нито автомобили, нито хора. Единствено някое друго бездомно куче, което притичва през широките булеварди. И звукът на артилерийския обстрел, идващ от крайните квартали, на който всички са спрели да обръщат внимание. Вървим бързо, защото февруарският студ е смразяващ. Обясняват ни, че всичко наоколо е било ремонтирано за Европейското първенство по футбол през 2012. Имало е много живот. Безсънни нощи с красиви жени, концерти из парковете. Виктор разказва, че е дошъл от Москва, защото родът му бил от Украйна и той още от малък мечтаел някой ден да живее тук. Неусетно стигаме до високата стъклена сграда на Министерството на комуникациите.
Тя се извисява над всички останали. Късно вечерта е потънала в мрак с изключение на два прозореца на високите етажи. На входа на недовърешната постройка ни посрещат два въоръжени силуета - сънени рускоговорящи военни по джапанки. Две бронежилетки висят на рецепцията в тъмното фоайе. Без излишни приказки само след минута вече сме в асансьора изкачвайки се нагоре.
Излизайки от асансьора на 19-ия етаж срещу нас се появяват
редом на стената руското и новоруското знаме
Попадаме в широко офис пространство с един отделен все още светещ офис. Сякаш в първият момент Виктор се стряска, че не сме сами, но уверено влиза и само след секунда ни кани за се запознаем с министъра на комуникациите на Донецката народна република. Нашият нов приятел физикът Константин, който очевидно се вълнува от срещата любезно ни предлага своята помощ в новото си амплоа на преводач.
32-годишният министър ни приема с усмивка. Представя се просто като Виктор. Разказва ни, че е от Херсон, понаучил английски във Великобритания. В родния си град се записал като доброволец в опълчението, но там бързо видели, че освен да държи автомат има и други способности.
Министърът на комуникациите, който се представя просто като Виктор
Фотограф: Георги Кожухаров
Назначили го да се занимава с криптирането на военните информационни канали. Сега, вече като министър, работи най-вече върху изграждане на независима от Киев комуникационна инфраструктура. Отговаря и за разпространението на републиканския телевизионен канал "Новароссия",
заглушаването на всичко украинско на територията на ДНР, както и за блокирането на някои "вражески" уебсайтове
"Стараем се да не използваме нищо, което идва от САЩ, защото осъзнаваме, че се намираме в глобална конфронтация и информационна война и то не с Киев." Докато слушам тези думи забелязвам двете кутийки с кока кола на бюрото, и американският филм, който върви по телевизора в офиса. Очевидно някои западни неща са по-трудни за спиране.
Разговорът ни продължава дълго. Той разказва, че в днешно време мечтае за едно единствено нещо - Новорусия да бъде независима държава с тясна икономическа интеграция с Русия. Говорейки за всичко това, като изключим нелепия факт, че минава 11 часа, намираме се в държавна институция и всички освен министъра сме пили много, оставаме с впечатлението, че хората в ДНР съвсем не на шега са се захванали да градят държава - с институции, символи, история... И въпреки, че младият министър изглежда неопитен, може би дори на моменти леко наивен, той е част от стройна организация от хора, които знаят какво вършат.
Интервюто ни приключва. Отново с усмивка министърът ни изпраща до вратата. Благодарим му и се разделяме, а Виктор ни напомня, че все още не сме видели най-хубавата гледката в Донецк. Да! Гледката! За това сме тук!
Илизаме на тераса високо над всики останали сгради. Целият град свети под нас, но изглежда призрачен, празен. Гледаме в далечината, докато палим по цигара. Там е летището. Битката за него продължава. Десетки ракети летят над хоризонта. Воюващите си разменят залпове ГРАД като смъртоносни фойерверки...
Гледката над Донецк
Фотограф: Георги Кожухаров
Време е да тръгваме, за да минем през денонощния магазин, предназначен само за сепаратисти, да купим още пиене и да продължим тази така особена вечер. В този особен град, в тези особени времена.
Фоторепортерът Георги Кожухаров и журналистът Георги Тотев в момента са в Украйна. Следете техните репортажи в "Дневник". Видеорепортажи може да гледате на btvnovinite.bg.