КОГАТО СУДЖУКЪТ СТАНА 6 И 20 И ПРЕДИ ТОВА

Евгений Тодоров

Суджукът достигна фантастичната за времето си цена от 6 лева и 20 стотинки много преди водката да стане 4 лева бутилката.

Това се случи горе-долу по същото време, когато излетя първият космонавт Юрий Гагарин.

И двете събития отекнаха в сърцето на българина. Макар и по различен начин.

До този момент суджукът струваше почти два пъти по евтино.

Едва ли изхранването на българския строител на социализма зависеше в толкова голяма степен от този деликатес, но поскъпването му /заедно с повечето колбаси/ срути надеждата ни, че цените могат да бъдат непоклатими.

Най-хубавото на онова време беше, че знаехме кое колко струва. Ако ще на другия край на България да влезеш в някакъв магазин, всичко си струваше толкова, колкото си го знаехме. Предвидимостта на разходите създаваше социален уют.

Човек можеше да прецени, че му трябват 48 лева на месец за ток, парно, вода, вноска за апартамента, за осветление на стълбището, за асансьора, да си ги отдели и да живее спокойно.

По същия начин човек можеше да си направи сметките за храна. Да планира ако не този месец, то следващия /или когато пуснат/ една подкова горнооряховски суджук от 4 лева килото и покупката да не разбие бюджета му.

При 6 и 20 вече трябваше да се замислим. Дали да си угодим или срещу цената на две кила суджук да отидем на море.

Всички знаехме, че новата цена на суджука е резултат от международното положение и от заговора на световния империализъм, но някак си обидно беше, че новите цени се пазеха в тайна от народа. Отваряш сутрин вестника, прочиташ спорта и когато вече си готов да го хвърлиш, мяркаш някакво заглавие за „привеждане на цените в съответствие…” и т.н.

Повечето българи тогава тайно си обещаха - повече няма да посегнем към суджука.

По същия начин си обещавахме, че повече няма да караме кола, след като бензинът стана 25 стотинки, че няма да ползваме градския транспорт, след като билетчето го вдигнаха от 4 на 6 стотинки, че повече няма да се качваме на такси и т.н.

През 1968 аз специално се заклех да не кусна повече кебапче, след като му вдигнаха цената от 22 на 28 стотинки.

И все пак тези драми се случваха не повече от веднъж на няколко години. Може би защото бяха толкова редки, затова и така ни вълнуваха.

Едва ли можеше да си представим какво ще ни се случи през 96-а, когато цените се вдигаха по три пъти на ден.

Аз специално съм запомнил историята с новата цена на суджука и по друг повод. Точно в момента на увеличението футболният отбор на „Ботев” Пловдив гостува на „Локомотив” Горна Оряховица и загуби с 6 на 2. И тогава се пусна лафът, че „Ботев” „отнесе един горнооряховски суджук от 6 и 20”.

Класически виц от онова време пък разказва как се събрало Политбюро и започнало да мисли какво още да увеличи, за да напълни хазната. Тодор Живков предложил да си изрежда на ум буквите от азбуката и някой да го спира. След което ще увеличат цената на стоката, чието име започва със съответната буква.

Цола Драгойчева го спряла на „С”, ама бай Тошо се сетил, че Суджукът и Сиренето вече били увеличени. Това се повторило няколко пъти, докато Тано Цолов, примерно, спрял броенето на „Ф”.

Тогава бай Тошо най-после се усмихнал:

- Точно така. Ще увеличим Фсичко!

Колкото обаче и да увеличаваха, то си беше една грижовна корекция на цените, която понасяхме като детска милувка в сравнение с ударите от сатъра на пазарната икономика, които ни удариха тогава, когато другарят Живков вече не бдеше над нас.

Но да продължим с колбасите. Първо да се върнем още малко назад.

Знам много истории за класическите пловдивски колбаси на Путик и братя Матеви, но това е друга тема от друго време. Сега разказваме само за времето на Тодор Живков.

Старите търговски номера – да си поръчаш „мешано” и да ти добавят две кръгли дървени кутийки с горчица, още се употребяваха тук там, но бяха на доизживяване.

Не мога да се сетя да съм виждал как колбаси се разкарват с каруца, но самата каруца я помня – стоеше пред къщата на един момче от махала, чиито баща беше каруцар. Макар преди Девети да е бил богат човек.

Смътно си спомнят празните мазни сандъци, в които са се слагали колбасите.

Съвсем ясно обаче помня времето, когато каруцата стана камион, макар и не хладилен, а сандъците – телени каси.

Пред кварталния магазин „Месо и колбаси” опашката се оформяше още в ранния следобед. Някъде към 4-5 часа следобед идваше колата с пресните колбаси. Не помня дали бяха всичките топли, но леберкезът със сигурност още пареше.

В Халите топли и ароматни колбаси можеха да се купят чак до вечерта. Не че бяха винаги пресни - просто ги подгряваха на парна баня. Тази търговска хитрост я научих съвсем скоро от бившия управител на Халите бай Деян Начев.

Какво още можеше да се купи тогава?

Основните колбаси са се запазили и до днес.

От т.н.малотрайни основни марки си бяха „Камчия”, „Хамбургски” и „Телешки”.

Камчията беше невероятно вкусна. В къщи купувахме не повече от веднъж на седмица и то по стотина грама. Гризках от парчето с неземен аромат буквално по трохичка и така удоволствието можеше да продължи с часове.

Кренвиршите си бяха кренвирши, имаше сарфалади и по-рядко дебърцини.

Най-евтина май беше Паприката, след това идваше Македонската, не помня дали нямаше и „Народна наденица”. Като студенти употребявахме колбаси главно от този ценови клас, наричахме го „Кучешка радост”.

Много по-късно се появиха фрикаделите.

С неповторим вкус беше Лебервурстът. Тогава други пастети нямаше, фабриката в село Красен още не беше построена, с бъдещия й директор Румен Марулата играехме джамини по къси панталонки и не бяхме чували за Пастет”Апетит” и „Русенско варено”.

Колкото и да се спазваше Българския държавен стандарт, известни отклонения във вкусовете имаше. Особено при Пачата и Кървавицата. Някой път бяха божествени, друг път си бяха направо гадни.

Шунката беше не на калъпи, а на истински бутове и зависеше от продавача дали ще ти резне по-крехко или по-тлъсто. Затова гледахме на човека с големия нож с всеотдаен поглед и мечтаехме да му станем приятели.

Продавачът даваше знаци /ишмари/ на най-близките си, коя стока не трябва да се купува.

Искаш 150 грама пресен шпек примерно, а приятелят ти –продавач деликатно бърчи нос – което означава, че колбасът вече понамирсва.

Тогава нямаше хладилници навсякъде и много често храните човек можеше да си купи стока, която вече беше тръгнала. Но затова пък още нямаше консерванти.

Ако тогава беше излязла рекламата „Кренвирши от месо”, хората просто щяха да погледнат учудено и да попита: „Че от какво друго?”.

След години чак тръгна слухът, че в кренвиршите слагали тоалетна хартия. Това трябва да е било през 80-те години, когато вече знаехме какво означава тоалетна хартия.

Вакуумирането се появи чак през 94- а година. Дотогава всичко се режеше на место.

Включително саздърмата. И тя, и всичко друго, беше в естествена опаковка, а не в гадни найлони.

Шпековите салами не бяха сто вида, както сега, и си миришеха на шпек.

Скоро една баба ми се оплака как й се доял салам, едва изчакала да вземе пенсията, платила тока и с няколкото лева, които й останали, влязла в магазина и помолила младата продавачка:

- Отрежи ми, моето момиче, едно парченце салам, ама такъв, че да мирише на салам.

А момичето троснало отговорило:

- Ще ти отрежа, бабо, ама не съм си взела дезодоранта, дето мирише на салам, че да ти го пръсна парчето. Иначе всичката ми стока на нищо не мирише.

Върхът беше салам „България” – класически луканков салам, беше най-скъпият, но си струваше човек да вземе една щафета на цената и на френски парфюм, заради уникалния му аромат. Такъв салам вече няма никъде.

Доста по-късно се появи „Амбарица”, отначало беше мечта да се намери, после обаче го развалиха, а днес някакви бледи негови подобия се въргалят из кварталните бакалници и само развалят легендарната марка.

Не помня „Деликатесният” кога се появи или си го имаше по принцип.

Луканката и тогава струваше скъпо, но въпреки това рядко се намираше по магазините.

Бяха ми казали, че луканка имало на Мотела на Правец, родното село на Тодор Живков, където зареждането било специално, веднъж бих път до там, но се оказа, че луканката вече е изядена, но затова пък имаше суджук на подкови.

Никога не бях виждал толкова много суджук на едно място – и да се продава свободно.

Дълго му се радвах, но устоях и не си купих – нали 20 години преди това се бях заклел да не пипам суджук никога повече.
Това беше и моят протест срещу тоталитарната държава.

Блогът на Евтений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/