ИЗСЕЛВАНЕТО НА ЕВРЕЙТЕ ОТ БЪЛГАРСКИТЕ ОКУПАЦИОННИ ЗОНИ В ТРАКИЯ И МАКЕДОНИЯ ПРЕЗ 1943 ГОДИНА - част 3

       Когато се разглежда злощастната участ на изселените 11 343 евреи от Беломорието и Македония в контекста на политическата и военна обстановка през последните месеци на 1942 и първите на 1943 г., трябва задължително да се потърси отговор на поне три въпроса.

1. Разполагала ли е България с възможности да предотврати изселването от окупираните земи?

2. Знаели ли са управляващите каква ще бъде съдбата на предадените на германците евреи?

3. Какво е участието на българските длъжностни лица в насилственото изселване?

      1. Инициатор на изселането не е България, а Райхът. В среща на Йоахим Рибентроп с министър Попов през ноември 1941 г., германския външен министър заявява: “Още от сега той може да му каже, че в края на войната всички евреи трябва да напуснат Европа. Това било неотменимо решение на фюрера, а също и единственият път за решаване на този проблем, които изисквал цялостно решение и частичните мерки малко помагали.”(22) Както е казано в записка на германското Външно министерство от 3 април “България се отзова на нашата инциатива за изселването на живеещите там евреи в източните райони и се съгласи с нашата помощ.”(23) На следващия ден в строго поверителна телеграма германският министър на външните работи Рибентроп съобщава на посланик Бекерле за проведените разговори с цар Борис: “Относно еврейския въпрос в България царят каза, че досега той е дал съгласие само за прехвърлянето на евреите от Македония и Тракия в Източна Европа”.(24) След края на войната, на разпит в мазетата на съветската НКВД, плененият посланик Бекерле заявява: “По указание на Химлер, което получих по телеграфа, съвместно с пълномощника на германското правителство по еврейските работи – Данекер и чрез министъра Габровски успях да изселя от Македония и Тракия евреите (14–15 000 човека), които съгласно моето искане бяха изпратени в Полша”.(25) Бекерле недвусмислено определя себе си като отговорното действащо лице за насилственото изселване. Впоследствие съдът във Франкфурт предявява обвинение срещу него и легационния съветник фон Хан за това престъпление без да включва участие на български длъжностни лица.

В резюме – инциативата е германска, а царят е дал съгласие, остава да се изясни могли ли са управляващите в София да се противопоставят. Възможностите за протвопоставяне са две – по дипломатически път или със сила. Дипломатическите възможности се основават на правата, които България получава върху тези територии. По същество тя има временно отстъпени права за ползване – окупация до края на войната. Държавата не придобива право на собственост.

Чия е в такъв случай отговорността за населението в завладяните земи? Отговорът е привидно ясен - на завоевателя, но той се усложнява от обстоятелството, когато завоевателят е предоставил право за временна окупация на част от завладяната територия. Българската държава се опитва да разшири своите правoмощия чрез споменатата Наредба за поданство в освободените през 1941 г. области и да намали по този начин правото на завоевателя да се разпорежда с населението, но среща сериозна съпротива.(26) Германската реакция е срещу чл. 4 от наредбата, определящ срок, в който гръцките граждани могат да поискат българско поданство. Под натиска на Берлин, документиран в три срещи на Морман с главния секретар Шишманов и разговор на премиера Филов с Бекерле, правителството е принудено да отстъпи и да удължи срока до 1. 11. 1943 г.

Освен на коментираната вече среща, когато Морман съобщава становището на Райха “че е въпрос, дали България има право да урежда поданството в новоосвободените земи преди да има един договор за мир, засягащ съдбата на тия земи”, дипломатът е достатъчно ясен пред Шишманов и на 9 декември 1942 г. : “В Берлин се смята, а също се смята и от страна на командващия “Зюд-Ост” и на германския представител в Атина, че е наложително българското правителство да измени чл. 4 от наредбата за поданството в освободените земи като продължи предвидения в него срок с още една година. …Г-н Морман отбеляза, че според него е за предпочитане още сега да продължим срока и то доброволно, отколкото да бъдем принудени да го продължим по-късно поради невъзможността да изселим оптиралите в полза на старото си поданство гърци. А тая невъзможност ще настъпи неминуемо по простата причина, че германското командване “Зюд-Ост” ще откаже да пусне изселващите се в областта Солун-Егея.”(27)

Тези дипломатически разговори не касаят евреите - гръцки поданици, защото те са изключени от Наредбата, но категорично показват кой диктува там, където е преминал Вермахтът дори когато се дискутира единствено поданството на етнически гърци. Необходимо е да се поясни, че изразяващият германската позиция Морман е дипломат от кариерата, който винаги подбира думите си, не е злонамерен към България, не е националсоциалист, не се е замесвал във военни престъпления, а след войната става посланик на ФРГ в Колумбия. Германската настойчивост по-късно е ясно изразена и в писмо на началника на СД - група Инланд II до заместника на Химлер Ернст Калтенбрунер: “Централната служба на сигурността на Райха е внушила на няколко пъти на Министерството на външните работи да увеличи натиска върху българското правителство относно еврейския въпрос, за да добием едно решение колкото бързо толкова и възможно, в смисъл на евакуация на тези евреи към териториите на изток.”(28)

Към това време българската политика, водена от цар Борис е да продължава да поддържа дипломатически отношения със СССР въпреки многократното настояване на Берлин за тяхното прекратяване, да запази армията от участие в бойни действия и не показва готовност да предаде българските евреи на Хитлер. Всичко това предизвиква недоволство и подозрения в нацистката върхушка. На 25 януари 1942 г. райхсминистърът на пропагандата Йозеф Гьобелс записва в своя дневник: „Няколко доклада показват, че антигерманските настроения в българските управляващи кръгове се увеличават.

Специално за цар Борис се казва, че е започнал да играе някаква (двойна) двулична игра. Той е хитър и потаен човек, който, очевидно впечатлен от тежките отбранителни битки на Източния фронт, търси някаква задна врата, през която би могъл евентуално да избяга.(29) През пролетта на 1943 г. в Берлин получават ново основание за подозрения. Германското разузнаване засича контакти на пътуващия с дипломатически паспорт търговец Любен Пулев със специално пристигналия бивш американски посланик Ърл. Пулев изпълнява поръчение на царя, сондирайки възможностите за излизане от войната и монархът е принуден да омаловажава случая, когато въпросът му е поставен директно от Рибентроп.(30)

        След демонстрирания натиск по въпроса за гражданството на гърците и съществуващите подозрения на Берлин, логично е да се предположи как биха реагирали в Райха по свръхважния за тях “еврейски въпрос”, в случай че България реши да отмени ЗЗН и се опита да даде поданство на евреите с гръцко и югославско гражданство в зоните, които са й дадени за временна окупация по германско благоволение. Би ли допуснал някой здравомислещ, че нацистите биха признали и приели даването на такова гражданство при съществуващите обстоятелства. Изводът, че царят и правителството се опитват да изселят гърците от окупираните земи, а евреите да направят български поданици и да ги оставят там, вероятно би предизвикало нещо повече от нервна криза у параноичния фюрер. Чашата на търпението му е преливала и при по-незначителни прояви на своеволно противопоставяне. Ответната реакция на Берлин едва ли би се ограничила само с отнемане на предоставените територии, когато танковите колони на Вермахта могат да изминат разстоянието от западната граница до София за малко повече от час, а самолетите на Луфтвафе за 15 минути. В столицата без съмнение би се намерил необходимият брой привърженици на националсоциализма готови да поемат властта в служба на Хитлер. Българските управляващи очевидно са си давали сметка за собствените си възможности. При съществуващото съотношение на силите воененният отпор би бил самоубийствен.

          Няма нито един основателен аргумент, поради който да се смята, че ако частите от Тракия и Македония бяха завзети обратно от Вермахта или изобщо непредоставени за окупация от България, там евреите щяха да бъдат съхранени и нацистите нямаше да ги изселят. Напротив, те недвусмислено показват какво се извършва в европейските страни под тяхно господство.  В този контeкст даденото от царя съгласие е един формален акт за нещо, което така или иначе не е в състояние да предотврати. Той предпочита да стимулира въвеждането на антиеврейско законодателство, чиято тежест остава предимно на хартия и да запази българските евреи в страната, отколкото да влезе в директен сблъсък с Хитлер и да предизвика ново откъсване на територии или национална катастрофа.

И в двата случая съдбата на евреите би останала изцяло в германски ръце с всички известни последствия. Борис III споделя с царица Йоанна, Иван и Марион Станчови: „Ще ви кажа какви бяха тези нещастни хора, за които не бях в състояние да сторя нищо. Това бяха бивши гръцки поданици от Солунско, върху които нямам никаква юридическа власт и затова ръцете ми бяха вързани. Но знайте, никой от нашите няма да бъде откаран. Боях се, че това може да се случи, затова взех мерки: нашите евреи са разпръснати навсякъде в България, и то в най-отдалечените райони, в които ще бъдат на сигурно, вероятно ще им се наложи да поживеят известно време с ограничения и лишения. Но друг изход нямаше!“ (31)

       Аналогията с Италия и нейната въздържана политика към евреите е неуместна, защото Италия е основоположник на Тристранния пакт, считана по тогавашните критерии за Велика сила, завзела с война окупационни зони в Гърция и Сърбия. Италианските войски се сражават заедно с германските по всички фронтове и нейната дума има коренно различна тежест в сравнение с тази на България, която е присъединена насила в пакта, и не е участвала дори с един войник в завладяването на земи от своите съседи.

22. Akten zur deutschen auswartigen Politik 1918-1945. Gottingen Bonn - 

      Frankfurt/M., Serie D, Bd. XIII-2, 686-689.

23. PA. A A,  Bestand:  inland IIg.  Bd. 183,  Bl. 486304 - 486305

24. PA.AA, RAM, F1, Bl. 0161-0159

25. Тайны дипломатии Третьего рейха. 1944–1955. М., Международный 

      фонд „Демократия”, 2011. Стр. 46–54.ЦА ФСБ России. Н–20808. л. 34–

      44. Подлинник. Машинопис. Автограф.

26. Държавен вестник бр. 124/10. VI. 1942 г. и бр. 59/17. III. 1943 г.

27. Дипломатически документи по участието на България във Втората 

      световна война, Билярски Ц., Гезенко И., ИК “Синева”, София, 2006. 

      С. 326, 337-338, 349-350, 352 ; ЦДА, ф. 176 к, оп. 1 ш, а.е. 385, л. 

      1-243 .

28. Документът е публикуван на сайта http://holocaustteaching.eu/  

      Вероятно искането е изпратено от генералът от СС Ото Олендорф 

      ръководител на Отдел II/III на СД-Инланд към Министерството за 

      сигурност на Райха и на Айнзатцгрупа “Д” ; Weale, A. Army of Evil: A 

      History of the SS, New York, 2010. P. 135.

      Инланд II е струкурата на SD с която Айхман  разработва 

      “Окончателно решение”. Самият Олендорф е осъден и екзекутиран 

      от Нюрнбергския трибунал за избиването на повече от 90 000 души, 

      предимно евреи, в Украйна.

29. Тhe Goebbels Diaries 1942–1943. Doubleday & Co. New York, 1948. P. 47.

30. PA.AA, RAM, F1, Bl. 0161-0159

        31. Станчов, И. Д. Дипломат и градинар. Мемоари. С., 2000. с. 153