Борис Христов

Пак ще живея – една ръка ако имам,

и ще се радвам, че тъкмо тя е останала.

Пак ще се топля с листото през зимата

и от листа ще си правя сандалите…

Бяхме тръгнали да разбием стената

и на площада да изгорим като слама,

но в една дупка изгубих моя приятел,

а след него и другите – двама по двама.

Без да мисля тогава, че дойдох да живея,

аз затворих очи, за да нямам свидетели –

и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея,

докато не покапа кръв от ръцете ми.

И припаднал накрая в дивия бурен,

плаках тайно от гняв и обида –

извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,

каквото напишеш – няма кой да го види.

Последната моя надежда тогава издишах

и сам си отрязах крилата наболи –

какво е човекът, щом малката мишка

може спокойно да мине отдолу!..

Но свършва живота, ще прекипи като сода –

всичко друго е вятър и стихове.

И ако трябва сега да извикам свободно,

извикал бих само: „Аз викам.”

Ако имах и малко сили в ръката

и трябваше да напиша някоя дума,

написал бих смело върху стената:

„Това е стена!” И нищо друго.