Сваленият балон

"Никое друго изкуство не е създавало на партийната власт по-големи ядове от българското кино." Есето на Георги Марков е прочетено по "Дойче веле" през 70-те години на ХХ в., много преди 100-годишнината на българското кино, която честваме днес. Публикува се за първи път. "Дневник" препечатва текста от портал "Култура".

На небето се е появил балон, дошъл кой знае откъде. Отвързал се от баражната защита на някой военен обект, той лети свободно, тласкан от поривите на ветровете, напълно независим от ничия земна воля. Но долу по земята, след сянката на балона търчи възбудената тълпа. Тя се опитва да хване балона и стреля, за да го смъкне долу, защото тия хора не могат да понесат нищо, което е свободно. И го смъкват.

Мисля, че българското кино може да се отъждестви с балона от филма на Бинка Желязкова по новелата на Йордан Радичков – балона, който плаваше по небето като жив спомен на свободата, и отдолу партийната бюрокрация търчеше злобно и отмъстително, за да го свали.

Миналата година на Московския филмов фестивал за първи път от много години насам името на България не бе споменато в състезанието за художествени игрални филми. Просто българската кинематография нямаше филм, с който да се представи. Почетната представителна роля бе възложена на мултипликационните филми, някои от които, нека подчертая, са на възхитително ниво. Но колкото и забележителни да са качествата на мултфилмите, които Тодор Динов, Христо Топузанов, Доньо Донев и техните колеги правят, те не дават облика на националната кинематография и не могат да запълнят празното място на игралния филм. Това е само един от фактите, които потвърждават, че българският игрален филм сега е в най-бедственото положение, което някога е имал. А всеки, който познава потенциалните възможности на българските кинотворци, не може да не бъде загрижен за онова, което сега се разиграва в безкрайните коридори на киноцентъра между Бояна и Драгалевци.

За нещастие на българското кино преди около 50 години Ленин каза, че киното било най-важното от всички изкуства. Българският опит потвърждава напълно мисълта на Ленин. На киното в днешна България се обръща огромно внимание от страна на комунистическата партия и ръководните институции. Нещо повече, фактически това кино, с всичките му модерни технически съоръжения, с цялата огромна подготовка на кадрите, бе създадено от комунистическата партия като важно звено в мощната машина на партийната пропаганда. С други думи, на киното се възлагаха надежди, както е прието да се казва, на "верен помощник" на партията в нейната идеологическа политика. В Московския държавен киноинститут бяха изпратени да следват и да завършат като утрешни режисьори, сценаристи и оператори най-верни партийни хора. Почти всички от тях бяха комунисти. Христо Ганев дойде с партизанския си ореол, Анжел Вагенщайн със смъртната си присъда, Борислав Шаралиев с дългогодишната си преданост на партията, Дучо Мундров с раните си от полицията, Валери Петров с антифашисткото си минало, Бинка Желязкова с ремсовите си идеали и колцина други. За щастие на българското кино и за нещастие на идеологическите партийни планове голям брой от тия хора бяха талантливи и интересни личности. Те създадоха бойко, ентусиазирано ядро в българското кино и техните дебюти съвпадаха със затоплянето след дългата Сталинова зима. Силата им идваше не само от ярките партийни биографии, но преди всичко от гражданското им убеждение да служат честно на идеите си, от решимостта им да не правят компромиси. Макар че бяха съветски възпитаници, те донесоха в България не само любов и преклонение към онова, което световната кинокултура бе създала дотогава, но и ненавистта си към Сталиновите образци на филмовото изкуство като "Падането на Берлин" или "Кубанските казаци", към цялата евтина бакалска партийна продукция, която склеротични философи наричаха социалистически реализъм.

И затова те не се втурнаха да произвеждат елейни филмови химни за медения живот на звеноводки и трактористи, нито се опитваха да гипсират екраните с "образа на партийния секретар" или просто да екранизират уводните статии на "Работническо дело". Затова още в първите си филми, макар и по замисъл партийни, те се опитваха да разчистят тресавището на плакати и лозунги и да се промъкнат при човека. Точно "човекът", а не "партиецът" беше темата на първия значителен филм в българското кино "На малкия остров" на Валери Петров и Рангел Вълчанов. Известно е как партийната критика посрещна този филм, който получи признанието си извън границите на България и стана настолна книга на режисьорите от бъдещото "чешко чудо". За първи път Христо Ганев се опита да разкаже жестоката истина за партизаните не като нечовешки чучела от близката история, а като хора. ЦК на БКП забрани прожектирането на филма "Партизани", може би защото основната мисъл във филма, че героизмът престава да бъде героизъм, когато бъде заплатено, че героят на власт вече не е герой, а нещо друго – засягаше мнозина от преуспелите комунистически герои и псевдогерои. Анжел Вагенщайн създаде сценария на най-голямото постижение в българското кино – немско-българския филм "Звезди". За мен това е един от най-силните и честно направени филми за човешкото страдание, който няма нищо общо с класово-партийните дефиниции. Нека само припомня, че докато в София се чудеха как да осакатят филма, същият получи в Кан специалната награда. Чудесният поетически филм на Бинка Желязкова и Христо Ганев "А бяхме млади" взе голямата награда на Московския филмов фестивал и пак около това време филмът на Валери Петров и Рангел Вълчанов "Слънцето и сянката" получи наградата Кенеди…

Началото на шестдесетте години беше пълно с надежди. Мнозина вярваха, че идва времето, когато ще могат да казват открито какво мислят, нещо съвсем естествено за всеки нормален човек. Никой не може да обвини тия български кинотворци в антикомунистическа дейност, нито дори в антипартийност, те просто обичаха киноизкуството и му принадлежаха. И ето го едно от най-драматичните противоречия в съвременния комунистически свят – между талантливия интелектуалец и редовия партиен войник. Сблъскването беше неизбежно. Бих искал да отъждествя измислените, неестествени партийно-доктринерски понятия като ракова тъкан, която се опитва да изземе функциите на живото човешко тяло, но неспособна да живее живота му, го умъртвява.

По-голямата част от изброените първи сили на българското кино трябваше скъпо да платят за двете си илюзии – първата, че комунистическият идеал може да се отъждестви с делото на партията, и втората – че тази партия се нуждае от изкуство. Но те, като комунисти, нямаха друг изход освен да продължават да вярват и да опитват да се борят с донкихотовска настойчивост. Като идеалисти те се надяваха на промяна на отношението на партийното ръководство към изкуството. А промяна нямаше. Във всички исторически времена това партийно отношение беше едно и също. Сталин, Червенков, Хрушчов, Брежнев, Тодор Живков преповтаряха с различни думи едно и също нещо. Спомням си един куриозен случай, че речта на Хрушчов в началото на 1963 г., в която той атакува демократичните тенденции в съветското изкуство, съдържаше почти всички мисли от речта на Лаврентий Павлович Берия за изкуството, произнесена пред избирателите му през 1946 г. Сталин създаде един партиен критерий, който хората, които дойдоха след него, отхвърлиха, за да предявят скоро след това точно същия критерий. Това прилича на игра на думи, ако човек не знае основния неоткрит нито от Маркс, нито от Ленин всеобемащ закон на съвременния комунистически свят – че всички промени там стават, за да няма промяна. Сталин–Червенков смятаха за върховно постижение на социалистическото изкуство филма "Кубанските казаци". Техните наследници искат точно такива филми.

Скандализирана още от първите проявления на кинодейците, партията зорко бдеше над всеки филм. Не е място да се разказват перипетиите, през които трябваше да мине един творец от идеята си до реализирането й. Имаше времена, когато филмът се приемаше лично от първия човек на страната, такава чест не се оказваше на друго изкуство. Понякога изискванията, които се предявяваха, водеха до истински трагикомедии. Българските кинодейци помнят приемането на един филм на стария режисьор Антон Маринович от Вълко Червенков. Във филма имало един кадър, където един партиен секретар пие чашка ракия със свой приятел. На това място "любимият вожд на българския народ" скочил и извикал: "Как може във филм да се показва партиен секретар, наш другар, че пие ракия!". На което разтрепераният Антон Маринович едва успял да отговори: "Има и с локум, другарю Червенков, има и с локум!". Оказало се, че предвидливият режисьор снел същия кадър два пъти, в едната версия партийният секретар пие ракия, а в другата – яде локум. Случай, достоен да се запише в историята на киното. Трябва да призная, че сега у нас има известна революция – партийните секретари във филмите могат да пият ракия. Локумът е предоставен на зрителите.

Никое друго изкуство в България не е създавало на партийната власт по-големи ядове от българското кино. Погледнато в мащаба дори на целия съветски блок, българското кино сигурно държи първо място по своето непокорство. Не е ли странно и симптоматично, че изкуството, на което се възлагаха надеждите да бъде най-преданият, сляп партиен агитатор, отказа категорично да изпълни възложената му задача. Тук аз не броя производството на киносурогати, които се появяват на екраните у нас, защото говорим за киноизкуство, както и за хората, способни да го правят.

Последните десетина години донесоха най-ожесточените битки в българската кинематография. От една страна, хората около Христо Ганев, които не се предадоха, и от другата страна – партийното ръководство плюс конюнктурщиците. По тоя случай искам да отбележа, че няма нищо по-подходящо за партията от бездарника. И мисля, че най-солидният съюз, който може да се осъществи на земята, това е съюзът между бездарниците. Но това е друга тема, за друго време.

В тия последни години Христо Писков и Ирина Акташева създадоха смятания за най-забележителен съвременен български филм "Понеделник сутрин", където с безпощадна честност поставят пръст в раната на днешния български живот. След огромен скандал филмът не беше пуснат за разпространение. "Подводничарите" беше филм на Лада Бояджиева и Януш Вазов, който се опита в известна степен да реабилитира истината в нашата близка история. Беше спрян. "Кит" на Петър Василев и Черемухин – остроумна сатира срещу партийната бюрокрация, макар и доста компромисен, можа да види бял свят в напълно осакатено състояние. "Балонът" на Бинка Желязкова, който по недоразумение беше изпратен на изложението в Монреал, където пожъна бляскав успех, беше санкциониран, пуснат за седмица в квартално софийско кино и спрян. Според мен той беше един от големите български филми, може би и най-големият. Да не говорим за десетките сценарии, спирани, отхвърляни, анатемосвани. Дори такъв безупречно партиен филм като "Цар и генерал" на Въло Радев трябваше да срещне отпора на Тодор Павлов, защото цар Борис не бил представен съвсем според партийните щампи.

Човек може да си представи реакциите в съответните отдели на ЦК. Малко е да се каже, че идеологическите ръководители изпитваха пристъп на лудост, когато се говореше за българската кинематография. Мнозина не бяха далече от идеята да ликвидират българското производство на игрални филми завинаги. Междувременно се разигра истински кадрил в смените на ръководителите на кинематографията. Нека само изброим част от тях – Трифон Трифонов, Георги Йовков, Христо Сантов, Николай Попов, Филип Филипов, отново Трифонов, отново Сантов и днес вече Писарев.

Независимо от техните различни качества и характери, те всички до един бяха жертви, защото стояха по средата между чука на партийната догма и наковалнята на съпротивата от страна на най-талантливите български кинодейци. Те трябваше да изпълняват партийни решения, които по принцип бяха обречени на провал. Ръководителите на кинематографията имаха известните две възможности – да служат предано на партията, докато провежданата от тях линия се провали, вината за което се приписваше изключително на тях, и се налагаше тяхното уволнение, но им се запазваше партийното благоговение, тоест можеха да разчитат на дипломатически пост или нещо подобно. Втората възможност – да не се подчинят на ролята си на жертви, което значеше морално и материално самоубийство. Така всеки прослужваше известно време, след което идваше ред на следващия.

И понеже от партийна гледна точка нещата все повече се влошаваха, гневът на партийното ръководство се изля върху непокорните кинодейци. Най-после те решиха да си разчистят сметките с ония, които не искаха да пеят партийните кинохимни. Преди около 4 години за първи път ЦК дръзна да изхвърли от киното Христо Ганев, Бинка Желязкова, Христо Писков и мнозина други. Под ударите на партийните наказания попаднаха Борислав Шаралиев, Валери Петров, Анжел Вагенщайн потърси работа при приятеля си Кони Волф в Източна Германия, Рангел Вълчанов беше приютен от чешкото кино, мнозина други киноработници бяха принудени да изкарват прехраната си с рекламки за телевизията, огромен брой сценарии бяха спрени, множество продукции – замразени. Особено след чешките събития над българското кино се надвеси черната сянка на Държавна сигурност. Фактически всякаква творческа работа бе спряна. Темите, предложени на кинодейците за работа, бяха само две – далечното историческо минало и днешните подвизи на Държавна сигурност. Дума да няма, че бяха произведени някакви филми, почти изключително конюнктурни, които даже ръководството на българската кинематография се засрами да изпрати на какъвто и да е фестивал.

Ето защо лани в Москва България се появи само с мултипликационни филми. И веднага да отбележа, че разцветът на мултфилмите у нас се дължи само на това, че партията не отдава сериозно внимание на този киножанр. Онзи ден гледах великолепния югославски филм на Душан Макавеев "Мистериите на тялото" и ми стана тежко като си помислих за действителността, която спря чудесния устрем на талантливото българско кино. Не е утеха, че съветското кино преживява същото, както полското и чешкото.

Отношенията между ЦК на БКП и българските кинодейци са най-типичният случай на отношения между партия и изкуство. Те са реалният резултат от непрестанната битка между една нечовешка (ракова) доктрина и човешката потребност от оная чудотворна магия, която наричаме изкуство.