ДА ИЗБЯГАШ ОТ АМЕРИКА

Всеки път когато някой американец реши да избяга (особено случаите на бягство в СССР, респективно Русия) новината обикновено има траги-комичен и преди всичко наивен характер.

Липсата на враждебни съседи е един от най-важните фактори с роля в особеностите на американския характер и разликите му от европейския. Освен това Северна Америка е географски най-разнообразния и надарен с огромни богатства континент на земята. Такива дадености на куп не могат да се намерят в никой друг континент.

Това естествено създава идеални условия за силноото чувство за свобода на личността в едно необременено от предразсъдъци и класови граници обещство.

Всички тия предпоставки обаче са създали и известната на всички американска наивност към останалия свят и трудно обясними за американците репресивни режими, фанатизирани теокрации, стагниращи икономики или идеологическо промиване на мозъци в многомилионни държави. Тази наивност е известна като «Синдрома Галапагос». Определението идва от откритието на Дарвин при посещението му на островите Галапагос, където животните са загубили защитния си инстинкт и не изпитват страх от нищо поради липса на врагове.

Непринуденото чувство за свобода на личността у американеца отдавна е станало предмет на завист у всички, които са имали допир с Америка. В Америка няма институция или каквато и да е пречка да напуснат страната и да живеят където си искат по света (общо взето това е характерна черта и за останалите свободни общества в Западния свят). Наивността на американеца към останалия свят обаче създава и много любопитни случаи на бегълци по други държави. Особеното в тия случаи е демонстративното бягство с желание да се докаже политическа праведност или непримиримост с американския начин на живот.

Такъв е и случая с Едуард Сноудън, специалист в Националната Служба за Сигурност на САЩ, който реши да изнесе огромно количество информация, за да разобличи задкулисните действия на американските разузнавателни служби и по тоя начин да протестира срещу погазването на човешките права в САЩ.

Проблемът на Сноудън е че едва ли е знаел за Галапагоския синдром и е мислел, че в Русия на Путин ще намери сродни души, че Путин ще го гушне като добре дошъл и от там нататък САЩ ще бъдат разобличени като световното зло.

Днес Сноудън живее в апартамент в Москва с неизвестен адрес, почти не излиза навън от страх и яде пица до изприщване. Компютърът е единствения му партньор (и партньорка) и единствено утешение след банановата кора, която си е подложил. Какво друго би могъл да прави такъв като него в Москва или изобщо в Русия? От време навреме чрез специално уредени срещи той дава интервюта на любопитни журналисти и се мъчи да придаде важност на това, което е направил.

Колкото повече обаче той стои в Москва, толкова повече расте желанието му да се върне в САЩ, особено след като вече е разбрал,че той не е уникат, че  той не живее на архипелага Галапагос и че всяка страна, освен България, води според възможностите си разузнавателни операции срещу останалите в защита на националните си интереси.

Сноудън показва вече и всички признаци на нетърпение. Русия вече му излиза през носа; гледката от апартамента му в Москва е оная убийствено руска гледка, за която Гогол казва:

«Русио, Русио! Бедно, разхвърляно и неприютно е в тебе; не поразяват погледа дръзки чудеса на природата... Открито, пустинно и равно е всичко в тебе; като точки, като знаци незабелязано стърчат посред равнините ниските твои градове, нищо не ще прелъсти и не ще омае погледа...»

Иначе Сноудън вече е готов и иска да бъде съден в Америка. ЦРУ няма навика да елиминира такива като него с полоний в чаша чай – в Америка не действа сталинския СМЕРШ (смерт шпионов). Още в Русия той претендира че има  право на адвокат и знае, че Америка не може да му го откаже. Дори и избягал в Русия, той знае правата си.

Главният прокурор, не без доза сарказъм, му обещава че няма да получи смъртна присъда. Всеки знае, че най-много може да получи тридесетина години и след добро държане да излезе на свобода след седем-осем.

Сноудън не е първия, който предпочита американски затвор пред чужбината – такива обикновено се завръщат с подвити опашки и ското изчезват от клюкарското внимание на пресата.

По-важно е какво прави държава като България, чиято тайна информация беше извлечена от комунисти, методично и тотално за десет месеца, и завлечена кой знае къде? Към въпроса КОЙ се прибави още един – КЪДЕ. В България си задават въпроси, на които никой не отговаря – това е българския синдром.

 Един разплут комунистически угоден прокурор с гузни очички, неумело криещ зад паравана на позицията си комунистическата престъпност, дори и не знае (освен че не иска) как да защити закона пред населението, камо ли държавата! Няма дори и имена на извършителите, или коментари за причините.