Тихо като през пустиня

Много е тежко да се пише за идиотизма. Особено когато идиотизмът е от общонационален мащаб и е с пълно национално покритие и обхват. Не че е трудно да се пише, а тежи. Не ми е за първи път, не ми е и за десети – и пак тежи. Затова от време на време ще викам на помощ моя стар приятел, пастир и спасител Христо Ботйов Петков.

Последните десетина дни бяха доста поучителни лично за мен. В безбрежните пясъци на българската идиотщина се случиха разни важни неща, но три от тях минаха и заминаха извънредно тихо. Поучителното лично за мен дойде от печалното съвпадение: тези три тихо изнизали се случки бяха свързани с три от най-страшните и най-пагубните и за нашето общество, и за нашата идиотска държава проблеми. Защото тези проблеми, които ни „висят със страшна сила”, не само не се решават, но и почти никой измежду нас, дето трябва да ги решаваме, не го е еня, че не се решават.

Ако не възразявате, да реанимираме за малко тихата миграция през българската пустиня.

ЦРУ и родната демографска картинка

Ето какво казва Уикипедия: „Демографията е наука за динамиката на човешката популация… Наблюдава процесите на раждане, смърт, възпроизводство, миграция, застаряване… Най-общо демографията е наука за населението.”

И така, случка първа. ЦРУ на САЩ публикували демографски данни за България, които се появиха у нас за масова информация на 4 март, сряда. Данните на ЦРУ, предупреждавам, се разминавали с тези на родната статистика, което предлагам да пропуснем покрай ушите си като нещо подразбиращо се. Та какво научаваме от ЦРУ за нас? Не че е ново, но тенденциите са главното. България е вече на 229-о място по показателя „прираст на населението” от 233 държави по света. Страната ни е с отрицателен прираст (-0,83%). С 14.3 на 1000 души България е на 6-о място по смъртност от анализирани 225 държави. Изпреварваме Афганистан (7-о място) и Сомалия (9-о място), където от години се воюва. И внимание: с по-голяма смъртност от тази в България са само Гвинея-Бисау, ЧАД, Лесото, Украйна и Южна Африка. После: ние сме сред държавите с най-застаряващо население. Под един милион българчета са на възраст между 0 и 14 години, но пък 2.3 милиона души са над 55-годишна възраст.

И така нататък. Това е без някои структурни особености на населението по етнос, географско домуване, икономически показатели и пр.

Възниква въпросът за какво са всичките ни усилия – и на млади, и на стари. Защо ни е да блъскаме като нация, след като нацията ни бързо и неотвратимо отива в небитието? За какво да се трепем, като няма да има кой да ни „изтрепва” пенсиите? Кой ще ражда? Кой ще работи? Какво чакаме, за да се заемем с проблема над проблемите ни – законодателното и икономическото осигуряване на възпроизводството на нацията ни? Какво чакаме, за да се погрижим за децата и младежите си, за младите семейства? Какво чакаме, за да се спасим от изчезване? ЦРУ ли чакаме? Сори, те само привеждат данни за проблемите, те не ги решават. Поне не тези. Или все пак чакаме КГБ? Очень неприятно, но и това няма да стане, колкото и на някои да им милее. КГБ сега има по-важни задачи: ако не сте забелязали, в Южна Африка все още смъртността е по-голяма от тази в Украйна, което е просто нетърпимо унижение за „Лубянка”. А ние пък ще се борим Гвинея-Бисау и Лесото да не изпреварят нас.

Какво се случи с информацията от ЦРУ ли? Пристъпи тя в пустинята, поогледа се да види някой забелязва ли я, видя, номадката, че никой не я и поглежда, въздъхна, прекръсти се и се измъкна „тихо като през пустиня”.

Има ли по-важен проблем за един народ от този, ражданията му да са повече от умиранията? Има ли по-важен проблем за един народ младите и работоспособните му да са повече от старите и неработоспособните? Има ли по-важен проблем за всеки жив организъм от жизнените му показатели?

Българският народ жив организъм ли е?

Прав ли е Христо Ботйов, че „вий… вий сте идиоти”? Сиреч ний.

Ний, идиотите, имахме обаче и някакво извинение, че не се стреснахме от поредното напомняне за демографските дреболии около оцеляването ни. Демографията трябваше и се налагаше да бъде изпроводена тихо по пътя си, понеже на сцената се бе покачило нещо много по-важно от оцеляването ни: негово банкянско величество. Всеки погиващ народ с приоритетите си…

негово банкянско величество (нбв) и театрото на абсурда с реформите ни

Втората случка в балканската ни Сахара е театрото на абсурда, което разигра по празниците скучаещият СИК-аджия, който изпълнява не без артистичен успех ролята на министър-председател на РБ, членка на ЕС и НАТО. Впечатляващото е, че гнусотата на театрото на нбв мина тихо през пустинята, не предизвика гняв и протести, не предизвика потрес. Самото театро обаче взриви палави закачки и направо мутровеселба.

Поредната сцена от поредното действие на всенародното театро на нбв бе посветена на МВР, ДАНС и разни такива институции, свързани със сигурността на нацията, която остарява, топи се и умира. За самата драматургия вече всичко е казано и тя не е интересна. Много по-любопитни за публиката в салона, оная, дето е почти начело по смъртност в световен мащаб, бяха няколко възбуждащи я питания:

а. нбв премиерът обиден ли е, или не е обиден? Беше обиден, но му мина, разгеле. (Тиха пустинна въздишка на облекчение.)

б. нбв премиерът управляем ли е, или е неуправляем? Неуправляем е. (Радостен смях в залата, щастлив смях и в цялото общество, дето бие ЧАД по смъртност. Добре, че е неуправляем! Такъв кеф е да е неуправляем! Неуправляем трепач!)

в. за шлифера ли или под шлифера можеш да го хванеш неуправляемия трепач? (Ха-ха, майтап бе, Уили, каква блестяща еротична шегичка, СИК-аджийска отвсякъде, ха-ха!)

г. има ли или няма задкулисие у нас при което и да е управление на нбв премиера? Не, няма задкулисие. Сега. И пак. Нямало е и между 1944-а и 1989-а; после е имало до 2001-ва; после пък хем е имало, хем е нямало, защото добрият главен секретар на МВР често хващал задкулисието, ама лошите още по-често го пускали; сетне през 2005-2009 имало страшно задкулисие; а през 2009-2013, разбира се, нямало никакво задкулисие; след което пак имало от 2013-а до наесен лани, откогато пак няма и помен от задкулисие, та до ден днешен.

След краткия банкянски календар на задкулисието – сериозно. Вероятно мнозина от читателите са се замисляли, че на тоя свят съществува дълбока последователна зависимост между някои основополагащи за демокрацията понятия и съответно практики. Ето една такава върволица от взаимосвързани величини, без които животът на нормалния, на порядъчния, на демократично организирния човек е немислим. Безбожието, което ражда бездуховност; бездуховността, която води до липсата на морални ценности; липсата на морални ценности, която произвежда директно обществено беззаконие, публична несправедливост – включително и правова, правораздавателна несправедливост и неспазване на закона.

„Лъжа и робство на тая пуста земя царува!” Прав е поетът. Лъжа, страх и духовно робство царуват. Тук, на тая земя, ние поданиците на духовното си робство играем игрички. Погледнете пак веригата по-горе. Играем си с огъня в държава, където цари безбожие, бездуховност, където липсват морални ценности. И ние си позволяваме да ни играят на обидени и на неуправляеми. И ние си позволяваме да си играем на реформа в правосъдието. Играем си на съд и прокуратура, на МВР и ДАНС, на УБО и ВКР – или сега другояче се казваха?...

Случката с игричките на иди ми-дойди ми с оставките и изобщо с реформата на правораздаването у нас за сетен път доказва само едно: в днешна България няма нито един политик. Нула. Нула цяло нула нула. Шмекерчета, подлоги, ибрикчии, идиоти – колкото щеш. Тук-там някой по-умен, но пък или страхлив, или нерешителен, или не му пука. Думата държавник изобщо не я споменавам – това е кощунство дори да помислиш и на шега някого от тях за държавник. И с тези нули ние ще променяме държавата ни към добро? Ще правим реформи тип „иди ми-дойди ми”. Ще си бърникаме под шлифера и ще вървим напред? С тези! И със самите нас такива, каквито все още сме?

„Но млъкни, сърце!”

Ориентацията ни Запад/Изток

Не, няма как да пропуснем и западно-източните аспекти на родния пустинен идиотизъм. Сиреч мащаба на сбирчицата зад стените на „Света София”. Ще ѝ обърна заслужаващото внимание, макар че тази случица и с микроскоп е трудно да се забележи.

На 1 март, неделя, в София се състоя митинг в подкрепа и солидарност с гладуващата украинка Надежда Савченко, както и в знак на протест срещу убийството на Борис Немцов. Пред Гроба на Незнайния воин се събра представителна за нашето „будно” общество група, наброяваща петдесетина души, повечето от които се познават не само по лице, но и по име. Няколкото дечица, между които и внук ми, яздеха лъва пред паметника, докато шепата лелки и чичковци нещо приказваха и се ядосваха. Нека да го изпиша ясно: с такова бедуинско общество този божем български лъв там – зад храма – става само за яздене. Толкова за самотната ни среща в оазисчето на разума.

Липсващата 99.999-процентна част от обществената пустиня отново демонстрира, че не схваща какво се случва под носа ѝ. Ние не разбираме, ние не осъзнаваме мащабите на заплахата. Нашата съвременна интелигенция, която трябва да разбира и да тръби за опасността от изток, е позор за историята ни. Тя или мълчи като последен страхливец, като не броим крехките изключения, или пее осанни на кремълския си господар и платец. Част от тая интелигенция (ако не е срамота да употребявам такова понятие) се занимава с недоумици и откровени идиотии за Путиновия гений и най-вече как инородният им бащица е непричом за всичко, което се случва в сатрапията му. Значи, ако Берия си беше спретнал някакъв си свой личен концлагер, за да му готвят там и да го перат, и да му пращат любимите му млади момичета – чия щеше да е отговорността? Гадината от НКВД ли щеше да е по-отговорна или мустакатата сатана от Кремъл? Така тогава, така и сега.

А ние пак си играем игрички. Играем си на русофили и русофоби и „бедният роб търпи без срам, без укор” да му надуват главата разни национални предатели, които ги хваща половината Наказателен кодекс – от хулиганство до измяна на родината!

По повод „митинга” да спомена с няколко думи и свестните. „Свестните у нас считат за луди”, знайно е, но нека видим докъде води това. Обществото – зрялата му, мислещата му мъничка част, ще се умори да крепи другата огромна част. Ще се умори да гледа как „глупецът вредом всеки почита”, понеже е адски уморително вече 70 години да се почита предимно, да не кажа само глупецът. Обществото – рано или късно – ще рухне под собствената си тежест, ако така продължава. Не може „таз робска люлка да ни люлее” още и още до безкрай. Средностатистическият български идиот не прави сметка, че този, дето му държи свещта запалена и поне донякъде осмисля живота му да е на по-светло и му дава надежда децата му на идиота да живеят един ден на съвсем светло, идиотът не съобразява, че този човек със свещта се уморява. Че този светлоносец би могъл да се отчае, да махне с ръка и да се оттегли в своя си свят,който много често му е самодостатъчен. Понеже не е идиот. И тогава какво ще прави средностатистическият пустинен идиот, който все разчита, че друг ще му свърши работата и че ще му се размине и тоя път? Цели 70 години все разчита! Как ще живурка идиотът тогава на тъмно и на студено? И как ще научи някога животът „позор ли е или слава”?

Тежко е да се пише за идиотизма ни, приключвам. Един съвет за финал: отделете две минути и се вгледайте в секундарника на часовника си. Вгледайте се как секундарникът се върти и как отброява секунда след секунда. В столичното метро е още по-нагледно. Сред лудницата, сред нетърпението, изнервеността, блъсканицата понякога – стоиш и гледаш електронния часовник с червените цифри как брои, брои, брои секундите… Пропуснете вашата мотриса, за да видите, че продължава да брои, брои, брои… Та докато гледаме часовника, дали проблемите от подзаглавията ще ни се сторят дребни и немаловажни? И дали ще чакаме неволята да дойде и да ни ги реши?

Искам да кажа, че времето безвъзвратно изтича през пясъчния часовник на българската политическа и обществена пустиня. Посоката е ясна: Гвинея-Бисау, ЧАД, Лесото…

Тихо изтича времето, като през пустиня.