Операция "БГ Корона"

Неписан закон в политиката е, че във време на идеен (ресурсен) упадък на преден план излизат употребите на историята.

Явно въображението на полит-инженери и пиар-технолози основно се простира дотам символно да потребят историята, тъй като не виждат откъде другаде да дойде пълнеж (баласт) за поизпразнената политическа черупка на проектите им.

Ала в историята също има неписани правила. Сред тях е и следното: горко на оногова, който тръгва да върши реставрации, предприемайки един и същ, вече проигран ход. Който се съмнява, да си спомни как Наполеон прискърбно свършва дните си на остров „Света Елена”,

В политическите дебюти, както и в шахмата, точното възпроизводство на ходове е безспорно стратегия. Но на финала – в „ендшпила” – нещата рязко се променят. Това е времето на уникални стратегии, когато дори най-обикновена пешка може да матира царя и той да бъде катурнат на шахматната дъска с отлетяла встрани корона.

Казвам го като пряк коментар на декларацията на  стотина „общественици и интелектуалци”, обявили се за „връщането на цар Симеон II в политиката и неговия бъдещ принос за развитието на съвременна България”.

Декларацията би трябвало да е римейк на една друга такава, писана преди 20 години, когато Симеон Сакскобургготски за първи път се завърна от Мадрид и подготви завръщането си  на българската политическа сцена.

Но в реалния живот, за разлика от приказките, нещата никога не се преповтарят и не са пак същите.

Второ, „ходът с царя” – от символичното разпалване на очакванията през 1996 г. до завръщането с обещанията за 800 дни през 2001 г. – вече е изигран и изконсумиран и то дотам, че не остана баласт дори за отъпкването на пътечка в двореца „Врана”.

И, трето, ако някой се съмнява в горните две твърдения, нека се поразходи до някогашната царска политическа централа на ул. „Врабча” 23. Сега там е действащата централа на АБВ (като парламентарно представена сила), а в градинката, на по цигара, Румен Петков инструктира новия партиен актив от бивши социалисти.

Спомен за „царя-премиер” има само на фасадата, където най-горе все още се мъдри жълтия надпис НДСВ (каквото и да означава това – свобода и възход, смях и възмущение, или пък Симеон Втори).

Тази страница от българската история е вече прелистена, иде ред и внимателно да бъде прочетена.

И все пак си струва да се замислим каква е възможната цел, която си поставят тези стотина човека, наскоро сложили подпис под своя манифест „за Царя”.  Там откриваме имената на историци като академик Георги Марков и проф. Андрей Пантев, политици като Мехмед Дикме, Станимир Илчев, проф. Огнян Герджиков и Минчо Спасов, спортисти и лица, гравитирали в едно или друго около НДСВ.

Нов „царски римейк”?

Едва ли.

Символен жест в подкрепа на Симеон Сакскобургготски, за да си задържи „царските имоти”, които по силата на съдебни решения се стапят от ден на ден?

Може би.

Или някаква друга цел, която би трябвало да произтича от подобно „обръщение към нацията”?

Единствената конкретна идея, лансирана от авторите на манифеста е създаването на доста странна „институция”, наричана „Българска корона”.

Казвам „странна”, защото по конституция – не само днешната, но и даже по Търновската – такава „институция” няма. И никога не е имало.

Следователно тя тепърва ще се създава, ще бъде пълнена с фактическо и символно съдържание.

А споменатата по-горе декларация е само „ход с пешката” в някакъв „царски гамбит”.

Въпросите изникват оттук насетне. Що за „институция” е „Българска корона”, с какво ще се занимава тя и как ще се опази от онези антицарски настроени люде, които, както е записано в декларацията, били като „въглен – ако не те изгори, ще те изцапа”.

Явно навлизаме в „царството на метафорите”.

Ето защо, за да не затънем съвсем в тресавищата на историческото въображение, би трябвало да удържим анализа си на две нива – фактическо и символно – спрямо феномен като „Българска корона”.

Затова ще започна с най-простичкото фактическо питане.

А къде е българската царска корона?

Не питам за личности – тоест за г-н Симеон Сакскобургготски, който, като всеки български гражданин в пенсионна възраст има право на отдих и вероятно пребивава в някоя от резиденциите си. Питам за самия артефакт – за т. нар. „българската корона”.

Тя къде е?

Не е ли логично, щом има институция „Българска корона”, да има и реална „царска корона”?

Има ли и имало ли е въобще такава корона? И ако има, къде е тя? В трезора на БНБ? В Националния исторически музей? Може ли някой да ни я покаже, дори на снимка?

Не се заяждам на дребно, просто питам. Щом правиш публичен, макар и символен жест, би трябвало да си наясно с неговото съдържание, дори да копираш някакъв чужд опит.

Далеч съм от мисълта да оприлича авторите на „царския манифест” на търсачи на несметни царски съкровища, зарити нейде в земята. Макар че една подобна телевизионна игра – „Намерете короната на българските владетели” – сериозно би повишила рейтинга на начинанието.

Това в кръга на шегата.

Въпросът за българската царска корона – поне в исторически план – обаче е сериозен.

Аз смятам, че такава няма.

Авторите на „царския манифест” вероятно смятат друго. И ако си направят труда да прочетат тези редове, вероятно, подсмихвайки се иронично, ще извърнат взор към портрета на Симеон Сакскобургготски – в рамка или на настолен календар – подарен им с автограф.

Аз обаче продължавам да твърдя, че този техен аргумент има същата „институционална стойност” , ако решат оттук-насетне да провеждат сбирките си в някой ресторант с фирмата „Българска корона”, където точат от чешкото пиво „Корона” и сервират „царски кебапчета”. Човек е в правото си да прекарва времето си по забавен за него начин, въпросът е, че от това не произтича нищо в правния свят.

Българска царска корона просто не съществува. Такава няма не само в трезорите на БНБ и в НИМ, тя никога не е съществувала от възстановяването на Третото българско царство, което в символен план подсказва неговата крехка монархичност.

И паралелът с „унгарската света корона” или „Короната на свети Стефан” е направо смехотворен. Впрочем в Унгария също има спорове дали този сакрален символ на унгарската държавност (Короната на всички унгарски земи, включващи освен днешната територия още Трансилвания, Воеводина и Банат) е тъкмо короната на св. Ищван I от 1000 г., а не е нейна средновековна реплика, но да не влизаме в исторически подробности.

Разликата между Унгария и България е, че там Корона има, ето защо е вписана като символ в преамбюла на новата унгарска конституция от 2011 г.

В България, с риск да стана досаден, пак повтарям, „българска корона” няма.

Малкият Симеончо никога не е бил коронясван (не ми се навлиза в спорове била ли е изобщо спазена Търновската конституция при избора на неговите регенти, а оттам и на възцаряването му).

Борис III набързо заема престола след абдикацията на Фердинанд на 3 октомври 1918 г. в разгара на националната катастрофа. Повече от убеден съм, че той не е имал корона (няма такава снимка!). И ако някой от 99-те подписали се не е наясно с този факт, не е зле да се обърне към двамата техни историци – те би трябвало да са по-наясно.

Проф. Пантев, като ревностен стожер на т. нар. „Народен съд”, би трябвало да си спомня, че в протоколите на Първия състав, съдил регенти, министри и царски съветници, този въпрос нееднократно е бил поставян. И всеки път отговорът на придворните е бил един и същ: никога не е имало царска корона.

А защо, сигурно ще се зачудят дори най-ревностните царски привърженици? Ами да попитат Симеон Сакскобургготски. Той би трябвало да е най-наясно с българските царски символи.

Владетелската суета на неговия дядо Фердинанд е добре известна, така че малко вероятно е той да е решил да пощади държавното съкровище от този неминуем разход. Едва ли.

На една картичка от 1912 г., с която разполагам, Фердинанд I-ий, цар на българите, е изобразен като византийски василевс – с корона, скиптър и златотъкана одежда, като в подножието на трона му се изправят два лъва, изплезили страховити езици. Символна романтика?

Да, коствала обаче на България, заради августейшите мечти за коронация в цариградската базилика „Света София”, рухването на българския национален проект и „престъпното безумие”, довело до Междусъюзническата война на 16 юни 1913 г.

Това е първият символен проект „Българска корона”, приключил, за да сме съвсем точни, на 3 октомври  1918 г., когато Фердинанд абдикира и напуска страната с влака от гара Казичене, за да не се върне никога повече.

По-точно тръгва си с цялото опаковано имущество на двореца, където вероятно е била и „българската корона” от картините, предвидена за коронацията му като византийски василевс. Къде е тя, никой не знае, а и да бе попаднала в ръцете на внука-наследник, най-вероятно щеше да я сполети съдбата на разпродадените на търг Фердинандови ордени. И като навлязохме в съдбата на фактическата „българска корона”, изкушавам се да разкажа още една покъртителна история – този път свързана с короната на българските царици.

Къде е „всенародний дар” – диадемата на българските царици?

Защото, ако е вярно, че няма царска „българска корона”, то същото не е вярно по отношение на короната на цариците.

По инициатива на Стефан Стамболов за сватбата на княгиня Мария Луиза Пармска с княз Фердинанд на 8 април 1893 г. цяла България събира „волни пожертвувания”, за да връчи на младоженката „царствен венец” след 500-годишно прекъсване. Набраната сума е колосална за времето си – 200 000 златни лева. Впрочем горе-долу такава е стойността на паметника на Цар Освободител пред парламента.

Начело на инициативния комитет застава съпругата на тогавашния всесилен управник на България – Поликсени Стамболова. В хода на събирането на средствата става ясно, че не достига близо една трета. Тогава Стамболов разпорежда да удържат пари от всяка чиновническа и учителска заплата.

В автобиографичния си разказ „Котлето на дядо Вълчан” (1895) етнографът Васил Кънчов, тогава селски учител, описва патилата на един обикновен човек по набирането на този „всенародний дар”. Стражарите плъзват да събират по лев от къща, което е много в тогавашната немотия. В селския дом на дядо Вълчан, който по това време работи на къра, стражарят не открива друго, освен едно котле с царевица и решава да го прибере заради „дълга към царщината”. Завърналият се дядо Вълчан обаче влиза в схватка със стражаря, убива го с тояга и отива в затвора, където намира смъртта си.

Втори образ на „царската корона”, за който също не трябва да забравяме.

Тежка е била цената на този „всенародний дар”, изработен от прочут виенски бижутер на базата на семейни скъпоценности на разорила се бурбонска принцеса. В направата на диадемата от стилизирани лилии са били използвани брилянти, изумруди и рубини, които е трябвало да преливат в цветовете на българския трикольор, на държавния символ на новото отечество на всяка българската царица. Виенският бижутер демонстрирал още едно невероятно умение: българската „царска диадема” е могла чрез манипулация да се разпадне на брошки и аграфи (закопчалки).

Тук е редно да уточня, че Фердинанд отнася със себе си „всенародния дар”, но го предоставя за сватбата на Йоана Савойска с Борис III на 25 октомври 1930 г. в Асизи.

За последен път диадемата на „българските царици” изниква на сватбата на Симеон Сакскобургготски и доня Маргарита през 1962 г. Днес тази историческа реликва не е в нито един български музей. Мълвата е, че е била разпределена като наследство между децата в царското семейство.

Поредна метафора за съдбата на „българската корона”.

Интересно дали новосформираната „институция” няма да отправи питане за скъпоплатения „всенароден дар” и той да заеме подобаващото си място в НИМ, където за момента се съхранява само сватбената рокля на княгиня Калина.

Унгарският пример

И накрая, да се върнем към унгарския паралел, споменат от инициаторите на  „Българска корона”.

Интересно какъв е той?

Последният известен наследник на австроунгарския престол бе Ото фон Хабсбург –истински европеец, човек с безспорен принос за интеграцията на Централна и Източна Европа в общия европейски дом.

Ала за разлика от Симеон Сакскобургготски, той още през 1961 г. официално обяви, че няма никакви претенции към властта в Австрия, съответно и към Унгария. С тази своя решимост Ото фон Хабсбург наистина се превърна в един от символите на Европа и неслучайно бе стожер на паневропейска идея. Спомням си, че в едно интервю, дадено в България, той мъдро обясни защо човек като него не е нито монархист, нито републиканец, а само европеец.

И още една важна разлика. През 2005 г. в лекция, изнесена в университета „Джон Хопкинс” във Вашингтон, Ото фон Хабсбург заяви: „Най-големият проблем за Европа е властта на Путин в Русия. Путин открито заявява своите намерения. Хитлер постъпваше по същия начин. Такива хора не си хвърлят думите на вятъра. Може да се стигне до катастрофа, ако останалият свят не реагира на съществуващата опасност”.

А какво казва по същия повод Симеон Сакскобургготски? В интервю от 16 март т.г. той призовава: „Да не обръщаме гръб на Русия само защото сме в НАТО”.

Мисля, че това сравнение прави нещата „безпощадно ясни”, както би казал Александър Блок.

И за какво тогава е цялата тази операция „БГ Корона”, освен за евентуалното задържане на „царските имоти”?

С оглед на италианските корени по майка на Симеон Сакскобургготски ще си позволя да отговоря с една максима от „Гепардът” на Джузепе ди Лампедуза: „Целта е да изглежда, че ще се промени всичко, за да не се промени нищо”.