През последните седмици този въпрос постепенно се превърна в някакво продължение на глуповатия жанр „а, къде бяхте, когато….?“. Очевидно тази добре позната и вече банализиране линия на критика трябваше да бъде осъвременена, а моралната претенция на вечните недоволни от интензивността и мотивациите на българските протестиращи укрепена. Очаквано в интерпретациите за „изчезването на протестите“ прозират добре известните тези, според които всяко подобно действие е функция на нечий план, финансиране или воля. Съществуването на някаква автономна социална логика или процес зад намаляването на протестната енергия очевидно не се приема като възможно. Според подобно мислене, в обществото няма никакви свободни индивиди, а разхождащи се тролове, които се движат според инструкциите на команден център. А всъщност обясненията за намаляването на протестната енергия са достатъчни ясни.

Протестите от лятото на 2013 година имаха в основата си социална коалиция с различни съставни части, с различни минало и различни разбирания за бъдещето. Оставката на злополучното правителство на Пламен Орешарски и създаването на сегашната управляваща коалиция естествено ги разслои в няколко посоки, които са видими и в момента. Немалка част подкрепиха Реформаторския блок и дадоха кредит на доверие, свързан с очаквани реални промени в ключови сфери. Подобна подкрепа далеч не е безусловна и има вътрешни „червени линии“, които ще станат по-видими едва през тази година. Подкрепящите ГЕРБ със сигурност са по-доволни от сегашната конфигурация и за повечето от тях Орешарски и Ко. даде единствено потвърждение за липсата на реални алтернативи. Към по-търпеливата част могат да бъдат включени и немалко от тези, които излязоха на улиците без да бъдат с твърда политическа идентичност и за които сегашната конфигурация е явно възможния таван за българското общество и политическа култура.

В протестите срещу „втората тройна коалиция“ участваха и подкрепяха множество хора, които и сега остават скептични и имат готовност за действие. За тях задкулисието остава като цяло непокътнато и те гледат с подозрение към правителството и неговите действия и бездействия. Тук има по-скоро умора и опити за прегрупиране, отколкото кредит на доверие към кабинета и просто изчакване. В същото време в страната продължава да има непрестанни изблици на недоволство, които се генерират от слаби и неработещи институции, престъпност, икономическа безизходица, безхаберие. Коктейлът от проблеми със сигурност може да изненада всяка власт, особено такава, която си мисли, че следващия труден за нея протест трябва задължително да прилича на последния.

С основание обаче могат да бъдат продължени други, далеч по-смислени дискусии, които се случиха около последните протести и после позатихнаха. Може би най-важна сред тях е трансформацията на гражданска активност в гражданско общество, или проблемите около нея. С други думи, начина, скоростта и качеството на превръщането на множеството самостоятелни инициативи в плътна, устойчиво работеща и реална променяща среда със съответните структури, решения и управленски ефекти. Това е важна тема, по която ми се струва, че може с известно основание да се твърди за забавяне. Протестите не генерираха нова гражданска структура, която ежедневно и системно да преследва целите по разглобяването на модела „КОЙ“ във всички нейни аспекти. „Протестна мрежа“ имаше тази възможност, разпознаваемост и инерция, но това така и не се случи.

По – общите причини обаче подобни неща да не се случват, отвъд индивидуалните решения на хората, са достатъчни сериозни и отиват далеч отвъд конкретния казус. Сред най-важните от тях са все още развиващата се култура на по-траен граждански ангажимент отвъд неструктурираната доброволческа солидарност, прехода във финансирането на НПО от политики към предоставяне на услуги, все още недостатъчната култура на колективно действие, недостатъчната готовност на повечето граждани да се ангажират трайно в подобни организации, липсата на култура на подкрепа за такива структури сред българския бизнес и други. Това са смислените проблеми, върху които може да се води полезен разговор за бъдещето на гражданското общество, но, както и преди големите протести отпреди почти две години, особен интерес към нещо подобно няма. Практиката на „опорките“ вече трайно измества такива занимания, а и медийните места, където това може да се случи непрестанно намаляват.

Фиксирането върху „изчезването на протеста“ всъщност удобно се опитва да скрие далеч по-смисления въпрос за отсъствието на видимо и организирано недоволство сред тези, които не харесват сегашното управление. Протестите срещу Пеевски и Орешарски имат за какво да бъдат коментирани и критикувани, но липсата на воля, тези и реална социална подкрепа сред сега недоволните е по-значимия социален факт. Вместо устойчивост, въображение и непримиримост сме  свидетели на лежерна, „фотьойлна“ или клавиатурна активност, която излиза на българските улици единствено под про-руски знамена или шета из виртуалното пространство като организирани тролски отряди. Ако това е представата за силно гражданско общество на непрестанните критици на големите протести от 2013 година, то него наистина не го очакват добри дни. Някои от тях имат отдавна признаци на мисловна зависимост от протестния „хейт“, но дори той не успява да скрие тъжната картина на тяхното, поне заявено, недоволство.

За съжаление през последните месеци виждаме и завръщането на високомерието, което пречеше на медии и политици да виждат бавното гражданско съзряване отпреди големите протестни вълни на последните години. Отново сме свидетели на игнориране на продължаващите малки и не толкова малки протести и граждански действия. Нещо повече, все така настойчиво се пласира „опорката“, която по презумция отнема автентичността на протестното и гражданското действие, търси да култивира чувството на безпомощност и невъзможност, да откъсне и бавно покълващото чувство за свобода и увереност в собствената независимост. „Силните на деня“ ще сгрешат, ако решат и те да полегнат на тази „кълка“ и да очакват бъдещите протести да са копие на предишни. Защото както лакомията удари предишните управляващи, така високомерието може да удари сегашните. И тогава май ще има отново изненадани.