Свободата днес и тук 01 Юли 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Доктрината “Путин”

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Александър Скобов, Грани.ру, 23.03.2015

В средата на 70-те години широко се обсъждаше концепцията за така наречената ограничена ядрена война, формулирана от тогавашния американски министър на отбраната Джеймс Шлезинджър.

Дотогава и САЩ, и СССР смятаха, че една ядрена война между тях може да бъде само тотална – до пълно унищожаване на противника. При това нито една от страните нямаше възможност да нанесе напълно обезоръжаващ първи удар, тоест да се подсигури от също толкова унищожителен ответен удар.

Всяка от страните държеше в наземните пускови шахти само част от стратегическите ракети, при това не всички можеха да бъдат известни на потенциалния противник.

Част от тези ракети можеха да бъдат изстреляни преди шахтите им да бъдат достигнати от ракетите на нанасящата първия удар страна. Друга част от ракетите се намираха на носещи бойно дежурство подводници и стратегически бомбардировачи.

Даже ако една от страните получеше възможност да унищожи всичко това с превантивен удар, тя пак не би могла да реализира тази възможност, без да изложи сама себе си на гибел.

Към 1980 година САЩ имаха 15 хиляди ядрени бойни глави, а СССР – 10 хиляди. Колко ядрени бойни глави трябваше да задейства една от страните, за да обезвреди противника?

Същевременно учените предупреждаваха, че едновременният взрив само на 500 заряда ще предизвика “ядрена зима”, която ще унищожи всички висши форми на живот на планетата. А най-големите оптимисти твърдяха, че стигат и триста. Говореше се, че учените нарочно занижават броя на необходимите за “ядрена зима” заряди, за да охладят желанието да се демонстрира сила. Но желаещи да проверят експериментално този теоретичен модел нямаше.

В тези условия неизбежността на унищожителния ответен удар беше главен фактор, който възпираше страните от нанасяне на първи удар. Доктрината “Шлезинджър” допускаше ограничено използване на ядрено оръжие не за пълно унищожение на противника, а за да се избегне сериозно поражение в хода на военните действия, водени с обикновени сили.

Например, нанасяне на няколко ядрени удара по групи войски на Варшавския договор в случай на техен дълбок пробив в територията на страните от НАТО в Европа.

Теоретично такъв пробив беше напълно вероятен. Варшавският договор имаше в Европа значително превъзходство в числеността на въоръжените сили и в количеството на обикновените въоръжения, в частност при танковете. СССР, разбира се, би могъл да отговори със същите удари, но неговото настъпление щеше да бъде спряно. Тоест, доктрината “Шлезинджър” предполагаше, че разменящите ограничени ядрени удари страни ще спазват симетрията.

Съветската пропаганда негодуваше: американците си играят с огъня! Не може да има ограничена ядрена война.

Всяко, дори еднократно използване на ядрено оръжие от една от страните неизбежно ще отвори спиралата на увеличаващите се ответни удари. Страните просто няма да могат да спрат, докато не употребят целия си боен запас. Шлезинджър сее опасни илюзии за възможността от използване на ядрено оръжие без да се предизвика всеобща гибел. Той тласка света към катастрофа.

Трябва не да се измислят сценарии за “нефатална” ядрена война, а да се направи така, че самото обсъждане на нейните възможни сценарии да се смята за недопустимо.

Оттогава светът много се промени. Четвърт век той живя с убеждението, че ядрената война е станала невъзможна. Няма да разсмиваме читателя с предположението, че това е резултат от нравствения прогрес на човечеството. Съвременният читател не вярва в такъв прогрес. Но има и други напълно разбираеми за него причини.

Днес няма сили, които са в състояние с помощта на обикновените въоръжения да създадат за която и да е от ядрените държави заплаха от окупация на нейната територия, разрушаване на държавността й, унищожаване на обществения й строй.
Тоест, да я поставят пред избор: да загине или да нанесе първи смъртоносен ядрен удар.

При Европа всичко е ясно: съотношението на обикновените въоръжения между НАТО и РФ днес е обратното на това, което беше в края на съветската епоха. Но и за РФ заплахата от нахлуване на милиони невежливи жълти човечета през Урал и Поволжието към Москва е най-малкото твърде далечна.

Когато се чувстваш в безопасност, можеш да си позволиш да мислиш и за общочовешките ценности. За абсолютната ценност на човешкия живот. За абсолютната недопустимост на използването на неизбирателното ядрено оръжие. За това, че този, който пръв премине тази бариера, ще бъде проклет навеки от човечеството.

Но за тези неща мислеха, колкото и да се смее съвременният читател, дори тогава, когато глобалният сблъсък между СССР и САЩ изглеждаше твърде вероятен.

Дикцията на Леонид Илич Брежнев, на която толкова се подиграваха съветските граждани, беше последица от раняване, получено във войната. Той познаваше войната лице в лице. И спомените за съюзничеството от военните години имаха за него значение.

Но през годините, когато светът се наслаждаваше на чувството на сигурност, в Русия на власт дойде поколение на абсолютни циници, за които такива сантименти просто не съществуват. И сега те откровено заплашват с първи ядрен удар.

Нашумелият филм за Крим е официално провъзгласяване на новата военна доктрина на РФ. Фактическа доктрина, коренно отличаваща се от формално действащата, която допуска използване на ядрено оръжие само в случай на възникване на реална заплаха за самото съществуване на Русия като държава.

Например при неспособност на руската армия да възпре чуждестранна окупация. Това на практика е възпроизвеждане на доктрината “Шлезинджър”.

Доктрината “Путин” отива много по-далече. Путин заявява, че е готов да нанесе ядрен удар, ако някой посмее да му пречи да отнеме от съседа си поредната играчка, ако му пречи да осъществи поредното набелязано завоевание. Ако посмеят да не се предадат без бой. Ако посмеят да се съпротивляват.

“Кримският филм” се появи точно тогава, когато идват нови все по-тревожни съобщения за подготовката на ново настъпление в Донбас, а руската армия разгръща най-мащабните в последно време военни игри.

Шантаж? Несъмнено. Блъф? Уверен съм, че да.

Само че западните лидери нямат право да се уповават на това. Ако заплахата е изказана, те са длъжни да разглеждат възможността за нейното осъществяване и да имат ясен план за отговор.

Във всеки случай Путин премахна психологическото табу върху обсъждането на ядрената война като един от възможните варианти за развитие на събитията.

И светът отново ще трябва да свиква с тази мисъл, колкото и да не му се ще. Да мисли за възможните последствия. И да си спомни за проверения от историята фактор, заставящ агресора да се въздържа от първи ядрен удар – факторът “неизбежност на възмездието”.

Изработената след Втората световна война концепция за безопасен свят неслучайно предполагаше отказ не само от използване на сила, но и от заплахата да бъде използвана.
Заявената от една от световните ядрени държави заплаха за първи ядрен удар вече сама по себе си ни отвежда в “друг свят”, свят несигурен. Тя силно сваля летвата на немислимото.
Първият ядрен удар става по принцип мислим.

Какво например трябва да направи поредният тиранин от семейство Ким, за да затвърди с толкова труд завоюваната репутация на най-лудото момче на планетата? Тази репутация се градеше върху това, че той може да си позволи нещо, което друг не можеше – ядрения шантаж.

Но ако с такъв шантаж се е заела “солидна” държава, ексклузивността се губи и за да я запазиш, трябва някъде да си изпълниш заканата. И така още повече да свалиш летвата.

Работата не е в лудите Ким.

В логиката на ядрения шантаж е заложена неизбежността на повишаването на залозите, ако отстъпят пред шантажа.

Днес Путин, като казва, че е възнамерявал да приведе в бойна готовност “силите за ядрено сдържане”, ако бяха възникнали трудности със заграбването на Крим, всъщност заявява за готовността си да използва ядрено оръжие, ако има трудности със заграбването на Одеса, Днепропетровск и Харков.

Утре той ще започне да размахва ядрената тояга, настоявайки да се махне разположената твърде близо до неговите граници система на ПРО.

Вдругиден – защото чувствата му са оскърбени от това как на Запад интерпретират Втората световна война.
И колкото по-далече отива, толкова по-катастрофално ще бъде за него, когато накрая срещне отпор. Да отстъпи, да покаже един път, че шантажът е бил блъф – това значи да загуби всичко, което е придобил чрез шантажа по-рано.

В един момент тази логика ще го застави да изпълни заплахата си, за да не спрат да се страхуват от него.

Напротив, колкото по-рано Путин получи твърд отпор, толкова по-голям е шансът, че няма да се реши да натисне копчето.

При определяне на своята линия на поведение на Запада волю-неволю ще му се наложи да изхожда от това, че ядрена атака от страна на Русия е преминала от категорията на немислимото в категорията на възможното.

Може да си даде вид, че не е чул тази заплаха и да започне да се самозалъгва, като се успокоява с мантри, че днешното противопоставяне с Русия няма идеологически характер (и как още има!). Да се надява, че всичко ще се размине от само себе си (в крайна сметка даже Путин не е вечен).

Да започне да се държи като Сталин, който се опитваше с откровено раболепие пред Хитлер да го накара поне да отложи нахлуването.

А може да отговори с твърдо заявление, че заплахите са чути и се разглеждат като реални. Че те са абсолютно неприемливи. Че Западът е готов да понесе удара и да му отговори.

Кремълските шантажисти разчитат на това, че Западът ще капитулира не толкова от страх пред смъртта на хора в резултат на еднократна, символична ядрена атака, колкото от страх да отговори на удара с удар и да рискува последваща ескалация.

Тъй като да остави един ядрен удар без последствия би означавало за Запада пълна морална катастрофа, което неизбежно ще се превърне и в политическа катастрофа. Не е ли по-добре предварително да се предаде? Но запасът от стабилност на съвременната евроатлантическа цивилизация й позволява да “пропусне” единичен демонстративен ядрен удар от путинската РФ, без да му отговори симетрично, тоест също с ядрен удар. Като му отговори асиметрично.

Западът е в състояние да направи така, че путинският режим да бъде пометен като от ударна вълна от неговите собствени бойни глави.


Всяка, даже еднократната ядрена атака, даже не по територия на страна-член на НАТО, даже не по техните военни обекти ще направи излишен въпроса за загубите от скъсване на икономическите връзки с Русия.


Вече няма да става дума за санкции. Вече ще става дума за пълна икономическа блокада със затваряне на границите и конфискуване на цялата задгранична собственост. За тотална икономическа война срещу Русия.

И тази война вече няма да се води с цел принуждаване на противника към мир, а с цел неговото пълно унищожение.


Западната икономика ще издържи тази война, дори ако трябва европейският гражданин да си припомни отдавна забравената купонна система и да има газ, ток и вода по два часа на ден.
След ядрената атака това вече ще е друг гражданин. Русия я чака нищета и научно-техническа деградация. И когато Западът създаде технологии, позволяващи стерилно да неутрализира целия руски ядрен потенциал, тя няма да има с какво да отговори.

Превод: Даниела Горчева


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional