Безчестници, засрамете се най-после!

Даниела Горчева

Дали днешните ни управници, тези двойкаджии по българска история и българска литература, са чели изобщо Вазов и Йовков?

Текстът е от страницата на г-жа Даниела Горчева във Фейсбук

Тази сутрин моят колега Борислав Скочев е снимал пред НДК тези изпочупени табели с имената на загиналите от 1-и и 6-и пехотни полкове и ми изпрати снимката със следния коментар:
"Вандалчета са изпочупили репликите на мемориалните плочи на Първи и Шести пехотни полкове, поставени край мястото, където е бил мемориалът. Те едва ли са знаели, че това са имената на българи (християни и мюсюлмани), евреи, цигани, турци и арменци, които са загинали за България.
Вината им обаче е нищожна в сравнение с вината на тези, които оставят българската история премълчана и преиначена в Москва, или в сравнение с вината на министъра на културата, архитектите и художниците, които бранят вандализма на Тодор Живковите цивилни изкуствоведи и не позволяват възстановяването на мемориала. В такава нихилистична България унищожаването на паметниците е “защита на паметниците”, рубладжийството е “родолюбие”, а акт на "патриотизъм", поощрен от държавата, е да пребиеш и ограбиш бежанци."

Ето тук може да видите списъка с имената на близо 3 хиляди загинали за България от тези полкове, чиито плочи бяха свалени заради недоразумението на Валентин Старчев, което софиянци нарекоха подигравателно Шестокрилия Петох.ник.

Вижте имената на плочите: българи, евреи, цигани, турци - воювали рамо до рамо, загинали за България. А днешни мерзавци и пишман патриотари ще си позволяват да делят и отслабват българската нация, че да може по-лесничко да я поднесат на тепсия пред новия руски "император" .

До Манол, Стефан, Стоян, Боян са паднали Соломон, Нисим, Моше, Челеби, Али. Загинали за България.

А Софийска община и кметът г-жа Йорданка Фандъкова ни хвърлят прах в очите и ни баламосват, че видите ли заради обжалването на някой си Старчев на общинското решение за премахването на рушащия се монумент и възстановяване на Паметните плочи били блокирани и не можели да махнат рушащия се и опасен за живота на хората поръчков "паметник" - незаконно построено съоръжение в чест на поредния конгрес на БКП и да върнат действителния исторически паметник на мястото му. И така, плочите с имената на загиналите на мястото им вече десетилетия въпреки всички обещания и въпреки че вече има и решение на Общински съвет не могат да бъдат върнати, понеже в България мафията си има държава!

Кого заблуждават? Валентин Старчев не е правоимащо лице да обжалва, защото не е собственик нито на "паметника" (впрочем, незаконно построено съоръжение, което се руши, защото поначало е било строено спешно и некачествено), нито на терена. Става дума за общинска собственост! Поискал ли е в жалбата си Старчев изрично съдът да постанови временно спиране на изпълнението на това решение на общината, докато се реши делото? На какво основание? Има ли ИЗОБЩО образувано дело? На какво основание?
И не стига всичко, ами и Вежди Рашидов, който си позволи навремето да счупи носа на изпълняващ служебните си задължения български полицай, понеже му направил забележка да спазва законите и да не паркира, където му хрумне и когото министър-председателят Бойко Борисов много си го харесва за министър на културата, макар че името му виси в позорната декларация, подкрепяща комунистическото престъпление, цинично наречено „Възродителен процес“ - и той тръгнал да се изказва от висотата на собствената си неграмотност за запазването на пропагандния монумент на Старчев.

То не бе Музей на социалистическото изкуство, създаден от същия този бойкоборисов любимец Вежди Рашидов по времето на предишното ГЕРБ управление, то не бяха лъжи!
Нека каже Вежди Рашидов защо подопечното му министерство бави вече половин година едно просто разрешение за паметник в Добрич на погубените от Сталин таврийски българи, завърнали се в България по време на Втората световна война, получили българско гражданство и право на заселване в България? Колко време трябва да чакат хората височайшия му подпис?
Нека да каже кметът на София госпожа Фандъкова докога ще заблуждава софиянци и докога ще търпим пропагандните антипаметници, възхваляващи съветските окупатори?

И докога мислят да продължават с некадърното си управление на София, нехаещо за ежедневните проблеми – разбити тротоари, липсващо улично осветление, невъзможност за придвижване на инвалиди, на възрастни хора и на майки с бебешки колички, а същевременно ще се хвърлят луди пари за непрекъснати скъпоструващи ремонти? А се правят непрекъснати ремонти, защото липсва ежедневна поддръжка! Случайно ли е това безотговорно пилеене на пари?

Ето една малка част от имената на загиналите. Те ли са по-големи или безчестните ни нагли управници питам аз?
А премиерът Борисов какво си въобразява? Че селският му тарикатлък – пас вляво, пас вдясно минава ? Че може до безкрай да лъкатуши и да лъже българските антикомунисти да гласуват за него, докато единственото, което прави е да кляка пред комунистите!

Maнoлъ М. Атанасовъ

Стефанъ Ч. Ивановъ

Бохоръ Б. Мошевъ

Костадинъ Димитровъ

Атанасъ Илиевъ

Гошо Хр. Колевъ

Илия Джераси

Стоянъ Цветановъ

Грую В. Стефановъ

Владимиръ Л. Андоновъ

Костадинъ Стоичковъ

Стоянъ Ст. Лулчевъ

Тодоръ Такевъ

Нисимъ Д. Давидовъ

Соломонъ К. Моше

Аврамъ Ф. Яковъ

Димитъръ Д. Златевъ

Илия Ш. Бохоровъ

Иванъ С. Пановъ

Романъ Игн. Димитровъ

Йосиф Пр. Яковъ

Моде М. Соколовъ

Самуилъ Ал. Яковъ

Георги Петровъ

Моше Р. Джераси

Али Ас. Рашидовъ

Моше Аврамовъ

Никола Ив. Ацовъ

Найденъ Б. Здравковъ

Боянъ Д. Янакиевъ

Георги П. Пеневъ

Траянъ Ст. Савовъ

Челеби Давидовъ

Аврамъ Ааф. Хаимъ

Какво сърце трябва да имаш, когато знаеш, че зад всяко от тези близо три хиляди имена стои една ето такава трагедия, описана от Иван Вазов в разказа „Иде ли“ ?
Но дали днешните ни управници, тези двойкаджии по българска история и българска литература, са чели изобщо Вазов и Йовков?

„Вятьрът вее студено из планината. Върховете, доловете, равнината, побелели от сняг. Небето навъсено. Черни орляци гарвани прехвръкват над пътя или кацат по оголелите върхове на дърветата. Тук и там по шосето, което се издига към ихтиманската клисура, чернеят се купове посрещачи: девойки, деца, бабички… Защото войниците още се връщат, кое сами, кое с дружини. Кина и Радулчо отминаха първия куп, отминаха втория, отминаха третия и отиват все по-далеко. Те искат първи да видят и да посрещнат Стоенча. Те ще го познаят из един път, макар че снегът, който прехвръква вече, им замрежва очите.

Пътят се издига и губи зад бърдото. Нищо се не види. Кина и Радулчо излязоха на върха, там вятърът е по-силен и ги пронизва. Двама войници се зададоха от завоя, цели засипани със сняг. Не е той.

— Брей, иде ли война отгоре? — попита Кина войниците.

— Не знаем, девойко; кого чакате?

— Батя! — отговори Радулчо.

Морните пътници заминаха.

Кина пак гледа нататък. Студено им — и тя трепери, и Радулчо зъзне, но батю иде — ще го чакат, че мама може да се кара или да плаче, ако го не доведат.

Показва се файтон с двама души, закачулени и обвити в топли кожуси. Когато колата стигна до тях, Кина препречи пътя на конете.

— Господине, иде ли война отгоре?

— Не знаем, гълъбче — отговори единият от пътниците, като подигна качулчето си и погледна учудено почервенялата и посиняла от мраз девойка. И каляската хукна надолу.

Двете деца останаха като приковани. Часовете минуват. Планинският вятър се усили, брули по лицата, развява им дрехите, снегът хвърчи и се върти на кълбуци, но те не бягат. Вперили очи все към завоя и гледат да се зачернее нещо живо. Изведнъж Кининото сърце трепна. Подаде се конница и затупурка насам. Толкова войници! Навярно бачо й е там. Тя чака, без да мигне. Конницата навали, после се изкачи шумно при тях — и мина. Кина махна с ръка на двамата офицери, които яхаха малко отзад.

— Капитане, бачо иде ли? — попита тя просълзено.

Офицерите спряха и погледаха учудено.

— Кой ти е бачо? — попита единият.

— Бачо Стоян! Наш бачо Стоян! — изкрещя нетърпеливо Радулчо, учуден как може тоя пременен капитанин да не знае, че Стоян им е бачо.

— Кой Стоян? — повтори офицеринът слисан.

— Стоянчо из Ветрен! — отговори убедително Кина.

Офицеринът погълча нещо с другаря си и попита пак с участие:

— Бачо ви кавалерист ли е?

— Той, той — отговори бедното момиче, което не разбра.

— Няма го при нас, момиче.

— Хай върнете се в село, че ще измръзнете — каза другият.

И офицерите тупнаха конете и последваха ескадрона си.

Кина плачеше и Радулчо се разплака. Ръцете им и краката им се вкочанясаха, бузите посиняха. Цялото шосе до селото се видеше пред тях; то беше пусто вече. Посрещачите се бяха прибрали, защото наближаваше да мръкне, вятърът режеше все по-остро. Само конницата се още чернееше и отдалечаваше и вятърът донесе до слуха на децата веселата песен на войниците. Тогава и Кина, и Радулчо потеглиха към село.

Нощта падаше. С ръце, мушнати в пазви, те вървяха и хленчеха тихо и мислеха за майка си, която ги чака на вратнята. Един нов файтон с три коня изгърмя зад тях из стръмнината.

— Господине, война иде ли още?

Файтонът се стрелна край тях и се не чу, не видя из мрачината.

А снежната виявица страшно вееше. Сякаш че тя отговаряше на децата. Тя идеше от запад, откъде бойното поле, там, дето в лозята при Пирот сега засипваше гроба на Стояна. “

Безчестници, засрамете се най-послe!