Ге

През всичките почти три години, в които пиша ежеседмично за портал Култура, се възхищавам от способността на неговия главен редактор Тони Николов да илюстрира текстовете на колумнистите с най-подходящите картини или снимки. Връзката между текста и приложената към нея рисунка или снимка е винаги убедителна, точна, интуитивна, игрива, почти никога илюстративна. Очаквам всеки следващ текст на моите колеги колкото заради самия текст, толкова и заради картината, която Тони е приложил към него.

Към последната моя колонка „Махалото на Юда” Тони беше приложил картината на Николай Ге „Съвест. Юда”. В първия миг, в който я видях, извиках от удивление. Картината на Николай Ге сякаш е рисувана точно за този текст. Гледах я, вглеждах се, картината пресъздава точно този Юда – объркан, обезверен, отчаян. Затова е нарисуван в гръб, запътил се е нанякъде, без цел, без посока. Нозете му, умити преди няколко часа от Иисус, ще го водят извън Йерусалим, към Кръвната нива, ще бяга да се скрие от срама си, ще бяга от самия себе си. След като захвърля в храма взетите сребърници, той вече не е той, в самотата си изгубва самоличността си. И Николай Ге рисува един силует, един полупризрак. Затова се стреснах, когато видях в първия миг картината.

И започнах да се вглеждам. Прочетох много текстове за забележителния художник, за уникалното му творчество. Творчеството на Ге е уникално и с това, че в него доминира евангелската тема, но и с това, че тя е интерпретирана по начин, непознат преди него. Ге рисува така, сякаш е съвременник на евангелските събития. Рисува така, сякаш е наблюдавал на живо евангелските сцени. Това се обяснява донякъде от стила на школата, към която принадлежи – Передвижниците. Терминът е трудно преводим от руски, наричат тази школа от 40-50 художници също Скитници, Странстващи, защото уреждали пътуващи художествени изложби. Сред тях са гениалните Репин, Шишкин, Суриков, Крамской, Брюлов, Перов, Левитан, Васнецов, Куинджи. Всички те са реалисти и по стил и по тематика. Изразяват активна обществена, социална, духовна и политическа позиция. С ярко  доминиращата в творчеството му духовно-религиозна тематика Николай Ге се откроява дори сред тези передвижници, при които религиозната тематика е силно застъпена.

Когато е 32 годишен, Николай Ге рисува „Тайната вечеря”, за която е удостоен с професорско звание. До края на живота си е отдаден на евангелската тематика. Интерпретира неуморно евангелските сюжети, вглъбен е в психологизма на образите, търси тяхната достоверност, потапя се в тяхната мистика.. В тази и в следващите си картини изобразява Юда като силует, като сянка или в гръб, също както в иконографията светите образи се изобразяват в лице и единствено Юда се рисува в профил, защото профилът е полу-лице.

Най-потресаващи сред картините на Николай Ге са неговите две Разпятия, както и многобройните ескизи на тази тема. Едното е рисувано през 1892 г., а другото през 1894 г., последната година от живота на художника. Като  видял картините, председателят на Императорската академията на изкуствата, великият княз Владимир бил възмутен и казал: „Това е клане”. Платната били свалени от изложбата. После са изнесени от Русия и са излагани в различни европейски градове. Днес по-късната картина е изгубена и ни е позната само от черно-бяла фотография. Самият автор също се е съмнявал в нея, а Толстой го съветвал да я преработи. Въпреки близостта си с писателя, чиято религиозна философия споделял частично, художникът не се вслушал в съвета му. На платната на Ге публиката за първи път вижда, че Разпятието всъщност е смъртно наказание и то най-ужасното, най-свирепото. Експресията е разтърсваща. Не случайно Ге се счита за предтеча на експресионизма.

Някои критици и моралисти са се изказвали, че Николай Ге, както и по-голямата част от тогавашната руска интелигенция, не са били истински вярващи християни. В противен случай Ге нямало да нарисува Христос по този начин. Защото тази картина била тържество на смъртта. Защото от тази картина Възкресение не можело да съществува.

В целия цикъл за Страстната седмица Христос е изобразен като човек, който страда до краен предел. Страданието Му е осезаемо, сетивно, видимо, страшно, страховито, от това страдание те побиват тръпки, от това страдание нещо те хваща за гърлото и те обездвижва. Христос е човек, Който предчувства мъките Си, Който се страхува от тях, страхува се така, както всеки от нас се страхува и ужасява, мислейки за собствената си смърт.

Картината „Разпятие” наистина е тържество на смъртта. Смъртта се е разпростряла, променила е, загрозила е, обезобразила е лицето на Иисус. Смъртта е истинска, страшна, ужасяваща в прикованото тяло на Иисус.

Но как така е направено толкова категоричното възражение на този изкуствовед, че след такава картина, след такава смърт не може да има Възкресение? А смъртта на всеки един човек по-красива ли е? Кой от нас е виждал красив труп? За да има Възкресение, смъртта трябва да е поносима ли? Захаросана? Гримирана? Иначе в истинският й, отблъскващ, едва поносим вид тя отрича Възкресението? Така са разсъждавали в края на 19 в. в Русия, затова не са допуснали картината до изложба. Така разсъждават мнозина и днес. Това е обяснимо. В иконографията разпнатият Спасител не се изобразява в конвулсия, тялото Му на кръста е спокойно и умиротворено. Морфологията на иконописния език е друга, различна, защото предназначението на иконата е друго, целта на иконата е друга, функцията й е друга. Иконографският канон е формиран в друга епоха и в друга среда. Той също е претърпял забележима еволюция през вековете. Иконата е славословие на Божията слава, изображение на христологичните догмати. Иконата е човешкият лик на Бога – „Който е видял Мене, видял е Отца” (Иоан. 14:9).

Но ние изповядваме, че Христос стана истински Човек, прие човешкото естество в неговата пълнота. Една от главите в книгата на митрополит Калистос Уеър „Православният път” има заглавие „Бог като Човек”. Още в най-ранните години на християнството е отхвърлена ереста на докетизма, която отрича реалността на Боговъплъщението и човешката природа на Иисус Христос. Така както Иисус Христос е напълно и изцяло Бог, така също е напълно и изцяло Човек – „цял в Своето, цял в нашето”. При Въплъщението Христос понизил Себе Си като приел природата на падналия Адам, а не природата му от преди грехопадението. Това ще рече, че Христос приема цялата ни човешка същност, всичкият ни страх, цялата ни нищета, цялата ни грозота – и духовна, и физическа – и ги изкупва. Той ни изцелява и спасява като приема нашето повредено човешко естество в Себе Си. Той „е изкушен като нас във всичко, освен в грях” (Евр. 4:15). Той предчувства целия предстоящ ужас и затова в последните минути преди да бъде заловен се моли с кървави капки пот: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша” (Мат. 26:39).

Затова Ге настойчиво е изобразявал разпнатия Христос в най-жестоката правдивост. Тялото на Христос на кръста е разтърсвано от конвулсии. Ге Го изобразява в мига, в който извикал с висок глас: „Боже Мой, Боже Мой! Защо Си Ме оставил?” (Мат. 27:46). Това са последните Му думи от кръста преди да издъхне. Богооставеността на Разпнатия е най-раздиращият ужас на разпятието. Слънцето се скрива, настава пълен мрак, земята се разтърсва. Цялата природа е в ужас, в конвулсия. Именно този всепоглъщащ ужас изобразява Ге. Не се бои да изобрази ужаса на страдащата и умираща плът. Чудовищната реалност, чудовищното престъпление на човека против Човека и против човечността е основният смисъл на картината. Ге рисувал Разпятието с изтерзан дух и казвал: „Аз дълго размишлявах защо е нужно Разпятието, – за възбуждане на жалост и състрадание то не е нужно… Разпятието е нужно, за да осъзная и да почувствам, че Христос е умрял за мен. Ще разтърся мозъците на всички чрез страданието на Христа. Ще ги накарам да ридаят, а не да се умиляват”.

Николай Ге е изобразил смъртта грозна и страшна, защото в крайна сметка тя е противоестествена. Именно защото е противоестествена, затова има Възкресение – за да не господства смъртта во веки.