Държавата, която не работи

Какво щеше да прави прокуратурата в България, ако не бяха измислени дроновете? Благодарение на летящото устройство Би Ти Ви снимаха отвътре впечатляващото имение на кмета на Пазарджик Тодор Попов, после извадиха данните от данъчните му декларации и в резултат на репортажа изведнъж всички органи на държавата се задействаха да проверяват Попов. Трудно е някак си да се повярва, че държавното обвинение и НАП не са успели да видят нередности в имотното състояние на кмета на Пазарджик през двата му мандата, нито да надникнат над високата ограда на имението му, ако това се е налагало.

Също толкова трудно е да се повярва, че един цял държавен регулатор като Комисията за защита на конкуренцията, която е призвана да пази основите на пазарната икономика, не може да открие купувача на някои от най-големите и важни за държавата дружества като БТК и "Дунарит". КЗК била изпратила писмо до адреса на Пиер Луврие в Париж, но там нямало такъв адресат и то се било върнало, невинно обясни комисията тази седмица. Дори доста по-скромни като възможности журналисти от "Капитал" успяват да открият Луврие на мобилния му телефон, което показва, че въпросът не е в моженето, а в желанието.

Това е същината на проблема. Институциите, които сме натоварили с контролни функции, които са призвани да пазят основите на обществения ред, работят така, сякаш това е последната им грижа. Тази седмица например, след като стана ясно в какъв палат живее кметът на Пазарджик, окръжната прокуратура започна разследване, а първият прокурор, на когото то се падна, си направи отвод. Посланието е ясно - опасните случаи, в които се случва нещо очевидно проблемно, трябва да бъдат на всяка цена избягвани, а не разрешавани.
 
Затова е възможно одитните доклади на Сметната палата, които констатират редица нарушения в управлението на общините, да потъват в дълбоките папки на прокуратурата и да изчезват завинаги там; затова е възможно цялата държавна администрация години наред да не знае къде има и къде няма дюни по родното крайбрежие и да й се налага да ги търси между бетона на живо по телевизията; затова е възможно една банка да се разпадне пред очите ни, а гуверньорът на БНБ да ни уверява, че не е можел да направи нищо (докато пее с шефа на тази банка народни песни), а ръководителят на "Банков надзор" да си изтегли парите от нея ден преди тя да бъде затворена и да твърди, че всичко е наред.

Защото тук нищо не се случва, когато трябва, а когато някой някъде нареди. Или когато го покажат по телевизията. Или вече когато няма какво да се направи. Затова и вечно имаме усещането, че живеем в тъпо риалити, в което сме просто статисти.