Русия обещава минало

Комунизмът е завладял половината земно кълбо през миналия век с обещания. Те се (д)оказаха обаче провалени в рамките на най-скоротечния възход, последван от още по-бързо падение на една глобална религия в човешката история.

Бързината на този провал е причината много хора, зомбирани от комунистическата религия ( насилени по рождение във вакуумираната килия на тоталитаризма или покръстени доброволно заради нагаждане), да немеят като препарирани на погребението на собствения си религиозен култ.

Мнозина от заразените не желаят да се лекуват със свобода. Настръхва им косата от тази химиотерапия – предпочитат да са болни, отколкото плешиви. Не могат да асимилират и днес, повече от четвърт век след смъртта на червения динозавър, че такова животно няма (вече).

В бягството си от ужаса на загубената идентичност доста българи потърсиха убежище в тапицираната с пропаганда руска пещера, в която на изпадналите от съветския вагон нашенци се предлага уютно спасение от действителността.

Руската пропаганда в България този път не обещава нищо. Обещанията означават бъдеще. С такива опасни категории руската пропаганда не се заиграва. След провала на руския комунизъм тя се специализирала да продава само минало.

Миналото е стоката, която Москва и нейните местни дилъри на пропагандни ковьорчета пробутват в България на масовата публика тук , вцепенена от неразбираемата скорост на прехода от блатото на комунизма към опасния бряг на свободното солово надпяване, в което вече не важи хоровото йерархично правило „всяка жаба да си знае гьола”. Пресъхна комунистическото блато и се оказа, че светът е огромен и в него вече е позволено всеки да си търси бъдещето. Не всеки е земноводен, че да изпълзи на сушата и да заживее нормално извън родната тиня.

Руската пропаганда твърдо е заложила на миналото – фалшифицирано, героизирано или каквото още да го наречем, но преди всичко то е МИНАЛО. Чрез него тя се бори да зариби колкото се може повече попови лъжички.

Светът се развива с наистина непоносимо бързи темпове за бавно движещи се по житейския си път човеци, които не могат да бъдат упреквани за този свой недостатък. Опитът на Русия обаче да задържи в блатото си „жабетата”, които се вайкат „оти ги ручахме жабетата”, е осъден на неуспех не за друго, а поради абсурда да пробутва миналото (си) като стратегия за печелене на съюзници в името на едно отчайващо неясно бъдеще.

Руската пропаганда и местните й помагачи повтарят като оплаквачки на собствените гробища колко лош е днес животът в европейска България, но нито веднъж не си позволяват да обещаят нещо по-добро. Защото знаят, че бъдещето не им принадлежи. Опитват се да ни бият колкото се може по – голяма инжекция с отровна носталгия. А като припаднем, може пак да ни „освободят” чрез колониално изнасилване.

Миналото, колкото и скъпо да е опаковано, е евтин подарък за народите, които се състоят от хора и личности, вместо от поданици на един вожд, подлежащ на морално умъртвяване чрез махалото на разочарованите от него сънародници, осъзнали за пореден път, че са прахосали енергията на своя живот в обожествяването на още един измамник на техните наивни мечти.

Българският народ, при всичките му криволичения , е на прав ( европейски) път.

Да му мислят онези, който днес скандират „хайл Путин”, а утре ще изтрезнеят с откритието, че пак погрешно за заложили и са се изложили.