Робофилството и русофилството – двете лица на една и съща рубла

От опит знам, че всяка моя телевизионна изява с критична позиция по адрес на руската политика предизвиква пореден изблик на омраза срещу скромната ми персона. И този път не беше по-различно след цели три мои участия в трите водещи по аудитория телевизии в националния ефир миналия уикенд.

Интересно е обаче да се отбележи, че злобата на русофилите този път си намери още една цев за стрелба, срещу още нещо казано от мен, което удвои количеството храчки на русофилите.

По експериментален път се потвърди знакът на равенство между русофила и робофила в България. Скачените съдове на любовта към Русия и към робството се проявиха в пълната си грозна взаимна зависимост.

Колкото по-силно един русофил люби Русия и всичко руско (без автомобилите, компютрите и всяка друга електроника, битовата техника и обзавеждането, дрехите, храната, климата, мебелите, университетите, работните места, местоживеенето и дори екскурзиите в Русия), толкова по-силно мрази някой да му каже, че не е бил роб в Османската империя. Ето това робските русофилски души, жадни да бъдат освобождавани от друг ( и този друг да бъде непременно Русия, а не Европа, която свиква Цариградската конференция след Априлското въстание; после втората Цариградска конференция след Съединението 1885 г., на която спасява България от руско-австрийската претенция българите да бъдат наказани за нарушаването на Берлинския конгрес с възстановяване на турската окупация в Източна Румелия; после с общоевропейски усилия, включително чрез масови граждански протести срещу руската агресивна политика срещу България, препречва пътя на задаващата се руска повторна пряка окупация през 1886 г., замислена от българомразеца Александър ІІІ , но изродила се „само” в серия от русофилски метежи и т.н.).

Списъкът с онова, което българският русофил обича с етикета „Русия” е далеч по-кратък от споменатия по-горе списък на санкциите, които и най-заклетите туземни русофили негласно налагат на „сделаното” в Русия. Не щат пустите русолюбци да ходят доброволно в Русия нито да живеят, нито да работят, нито да учат. Но пък с неистова злоба заклеймяват сънародниците си, които им напомнят този факт.

Русофилите са безпомощни да (си) отговорят на въпроса , защо в днешно време на доброволен избор българите не отиват да учат в Москва, а практически всички, до последния озъбен от злоба срещу Запада русофил, пращат децата си да учат и работят на Запад.

Клатейки се върху кокилите на невъзможните си „аргументи” в морето от доказателства за несъстоятелността на противоречивата им вяра в ирационалната Русия – такава, каквато пропагандата е натъпкала в мозъците им- русолюбците в България всъщност имат две основни опорни точки: благодарността към „двойните освободители” и „великата руска култура” ( сякаш другите европейски нации, от които Русия е прекопирала и превела с векове закъснение на руски живопистта, оперното и изобразителното изкуство, литературата и класическата музика), нямат също велики култури.

Робофилията на русофилството е на практика подточка на първата опорна точка: ако не сме били роби вкупом, как ще да ни е освободила от робството Русия? Значи всинца сме били роби- повече и от истинските роби, каквито са били самите руснаци в много по-голяма степен. Това се опитват да ни кажат робофилите у нас. Което е не само нихилизъм- то е диагноза, която се нарича мазохизъм. Става им едно приятно и уютно, говорейки за българите, като потомци на роби, защото северните робовладелци така се издигат в очите им.

Да откажеш да си потомък на роби, да претендираш да си наследник на горди българи, които са искали да се освободят сами , както са проповядвали титаните на българското национално-освободително движение, начело с Раковски, Левски и Ботев, е истинско кощунство за робските души, вкопчени в руския прочит на българската история. А най-абсурдното е, че дори професионални историци, които иначе признават правилото да не се говори в условно наклонение по отношение на минали събития, „забравят” този принцип, когато тълкуват в руска полза хипотезата за българската свобода като евентуална производна от самостоятелни българските усилия: АКО не беше Русия, нямаше да ни има, щяхме да сме с фесове днес ( макар, че точно фесовете ги премахва Ататюрк в самата Турция преди сто години), кланят се на ушанките нашите русофили.

Е, добре тогава, щом е позволено да си служим с АКО, хайде да опитаме с обратен знак:

АКО Русия не се беше постарала да смаже в зародиш всеки порив за самостоятелност в национално-освободителното движение на българите във Влашко, в България и в самата Русия ( в Одеса например), то и нашето „племе” можеше да постигне успеха на сърбите, власите и особено на гърците, които от самото начало на 19 век руската империя не просто подкрепя, а превръща в своя пета колона в европейската част на Османската империя- включително за мачкане и подчиняване на българското етническо мнозинство в центъра на региона, намразило не случайно фанариотите тогава повече и от самите турци.

АКО Русия беше подкрепила поне едно българско въстание през века на освободителните борби на Балканите, както системно е подкрепяла с пари, оръжие, логистика и дипломация сръбските, черногорските, влашките, гръцките ( но никога българските с ясната идея, че етническото българско мнозинство на полуострова трябва да бъде „редуцирано” чрез масово обезбългаряване след всеки руски военен поход и държано на руска каишка срещу „опасността” българите да създадат своя голяма и независима от Санкт Петербург държава в центъра на полуострова и да се превърнат в проблем за руската мания да достигнат Проливите)- дали АКО Русия беше мерила българите със същия аршин, както останалите етноси на полуострова, Апостолът и неговите съмишленици нямаше да успеят в делото си ?

АКО Русия не си беше замълчала съучастнически с османлиите по време на процеса срещу Дякон Левски и дори не беше сложила подписа си под смъртната му присъда чрез своите представители в Съдебната комисия (посланикът в Цариград Граф Игнатиев е имал своя квота в нея и турските власти биха му угодили, както са му угаждали, когато по негова заръка пращат на конвейр на заточение български владици, „провинили” се пред Русия с борбата си за църковна независимост от Гръцката патриаршия и руските й благодетели)- АКО Русия се беше намесила, дали пък Левски нямаше да се превърне от умъртвена икона в жив водач на българите към тяхната свобода, но като противник на руската намеса, какъвто е бил приживе?

АКО руските шпиони, внедрени в българските революционни комитети, не бяха громили отвътре огранизация след организация, за да не допуснат революционните комитети да се отвържат от руската каишка ( изтъкана с много подкупи)- АКО не беше това системно прилагано руско вероломство, разпознато от Левски, дали щеше изобщо да се стигне до руската военна намеса за освобождаване на „славяните и православните” ( но никога на българите, каквито не съществуват в официалния руски речник по онова време)?

АКО българите не бяха въстанали през април 1876 г. и ако Англия не беше се превърнала в изразител на европейския гняв от османските кланета , предизвикали огромно възмущение най-вече в Англия, превръщайки я в инициатор на свикването на Цариградската конференция в края на годината, дали Русия щеше да получи лелеяният от нея повод за реванш за загубената Кримска война ( 1856 г.) и доближаване на проливите под предлог, че жажда да освобождава „славяните и православните” ( но никога българите)?

АКО Русия не беше се споразумяла в секретна клауза с Австро- Унгария през лятото на 1876 г. в договора от Райхщад двете империи да не допуснат на Балканите да бъде създадена „голяма православна славянска държава”, дали Берлинският конгрес две години по-късно щеше да бъде толкова успешен в разпокъсването на българските земи, поради което самоосъзналите се българи въстават и се освобождават ( най-вече от руския диктат) през септември 1885 г.?

АКО българите не бяха победили ( именно Русия при целия й натиск да не допусне независима Българска екзархия), откъде щеше Граф Игнатиев да черпи основания да импровизира в Сан Стефано за границите на фикцията „Санстефанска България” (импровизация, за която руският външен министър Горчаков после го мъмри, но заради която днешната руска пропаганда го слави с цветя и венци на паметника му в София като велик руски интригант, заложил бомбата със закъснител в душите на българите за век и половина напред), маркирани точно от границите на Българското екзархийско присъствие на полуострова?

АКО „славяните и православните” по българските земи не бяха принудени от първите дни на руската окупация да си плащат за нея в злато по силата на специално създадения за целта Руски окупационен фонд – дали стартът на българската свобода и нейното продължение нямаше да са доста по-успешни?

АКО болшевиките не бяха достатъчно тъпи да отменят всички международни договори на Русия, дали нямаше и днес да плащаме лихвите на поисканите от Русия милиони рубли за българската свобода, чийто еквивалент е бил 53 тона злато?

АКО пък подходим със същия хипотетичен аршин и към по-новата ни история, в която съветска Русия брутално прекъсна европейското развитие на България, съвсем ще се размирише…

Едно обаче е сигурно: ако лишиш русофила от комплексите му на български роб, робуващ на руските интереси, то той ще загуби основание да бъде роб до гроб на тези интереси. А те са му по-важни от въздуха и слънцето, дозирани за всяко живуркащо същество в клетката на комплексарщината.

АКО не вярвате, питайте който е и да европеец ( на Балканите или не), защо не желае да се определя като потомък на роби и неизбежно ще стигнете до извода, че българското русофилство и робофилството му са откачената спойка на тези скачени съдове.