Аферата КТБ: Банка на ръба на закона - част четвърта

Именно той оповестява по време на пресконференцията схемата, по която КТБ трупа огромни печалби от вложените в трезорите й финансови активи на държавните предприятия: „Акумулираните средства по разплащателни сметки и депозити имат около 1,5 – 2% лихва, около 2% са разходите на банката, а кредитите на физически лица, частни и държавни фирми се дават при лихва между 9,5 – 12%. Разликата от 7 – 8% е чистата печалба на банката, така частната банка сериозно се облагодетелства от държавни средства, съхранявани в нея. Част от тези пари вероятно се дават като комисиони, а с друга част банката участва в приватизация на държавни фирми.“

 Така описаната схема е до голяма степен достоверна. КТБ наистина използва натрупаните финансови капитали на държавата, за да участва в огромни по мащаб сделки – като тези за „Булгартабак“, БТК и „Петрол“. В същото време част от печалбите несъмнено отиват като комисиони, които вероятно не са предназначени само за директорите на фирмите вложители – по-скоро с тях се търгува политическо влияние, благодарение на което КТБ оцелява като банка, обслужваща държавните предприятия, при цели четири правителства: на НДСВ, на първата тройна коалиция, на ГЕРБ и на Орешарски. Важен инструмент при търговията с политическо влияние е способността на банката да гарантира медиен комфорт на своите политически покровители – чрез медийната империя, създадена с нейни кредити от Ирена Кръстева и Делян Пеевски – за която тепърва ще стане дума.

 Любомир Весов обаче не се ограничава само с анализа на тези специфични банкерски практики за източване на държавни капитали. В интервю пред в. „24 часа“[1] той поставя един много по-важен въпрос: на кого е всъщност КТБ, чии интереси обслужва. Весов изразява съмнения, че Цветан Василев е реалният собственик на тази банка. В отговор на въпрос, какви са тези съмнения, той отговаря, че според него парите в КТБ са „пари на българското разузнаване или на руското разузнаване, или изпрани пари от прехода“. Той също споменава за Хауи – този „мистериозен ирландец в банката“, и се пита дали неговото участие се базира на реални капитали или на пари, които не са негови. „Имам съмнение за операциите – казва той, – защото не може този човек току-така да се раздели с капитала си и да изчезне от банката.“

 Съмненията за произхода на парите обаче не се изчерпват само с прецедента Хауи – те се разпростират и по отношение на Цветан Василев. По негово мнение реалният старт в кариерата на банкера е започнал още преди да замине да следва в Полша. „По време на социализма не всеки можеше да следва в чужбина – казва той, – още повече като става дума за Полша, която беше най-близо до капиталистическия свят. Моите състуденти едно време като отиваха да учат в Полша, всички бяха обвързани с тоталитарната власт. Пораждат се съмнения, че между периода, в който г-н Василев приключва да учи в Полша, и заминаването му да завърши висшето си образование в България, има време, което се губи. Не си задавам въпроса да не би да е ходил да учи нещо друго.“

 На въпрос дали това „друго“ е свързано с разузнаването, Весов отговаря така: „Не знам това, но зная, че от средите на българите, които учеха в чужбина, определени отличници се пращаха на специални школи, но не в България. Ако приемем, че г-н Василев има определени интереси в енергетиката и военнопромишления комплекс – дали те са диктувани от българска страна? Ами ако това са чужди интереси, различаващи се от тези на ЕС и НАТО!“

 Разбира се, така изложените съмнения могат да бъдат и чисто спекулативни – доказателства за тях, разбира се, няма. Същевременно обаче не можем да отречем, че КТБ има интереси именно в сфери, които са пряко свързани с националната сигурност – и в които мрежата на бившата Държавна сигурност се усеща повече от осезателно: енергетиката, инфраструктурата, военнопромишления комплекс. Към това трябва да прибавим и изключително плътното агентурно присъствие в банковия елит и сред произведените от банките кредитни милионери: присъствие дотолкова натрапчиво, че спокойно можем да разглеждаме банковата катастрофа от 1996 – 1997 г. като активно мероприятие на бившите ченгета. От тази гледна точка, като се абстрахираме от конкретни имена, трудно можем да предположим, че една банка, формирана с българско и съветско участие с цел обслужването на специални и не особено чисти финансови операции, ще бъде оставена да се развива на свобода, без контрол от страна на мрежата, оформена в годините на прехода от агентите и офицерите на ДС и КГБ.

 Ако подозренията на Весов спрямо фигурата на Цветан Василев са чисто хипотетични, то зад други негови догадки вероятно се крият конкретни факти, свързани с дейността на КТБ. Той например поставя въпроса за закриването на Агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“ – което се случва с решение на правителството на ГЕРБ от 2011 г. Според него неслучайно никой не си задава въпрос, защо е закрита тази агенция, „дали някой върна зърното или възстанови стойността на изнесеното, кои фирми и кои банки са работили с държавния резерв, вярно ли е, че горивата са продавани на цени на „Лукойл“, къде са реализирани акцизът и ДДС, или са реализирани на черния пазар“. Това са наистина сериозни въпроси, като се има предвид какво огромно количество зърно и горива е трябвало да бъде продадено при ликвидиране на агенцията. Едва ли можем да се съмняваме, че КТБ е участвала в подобни сделки: Държавният резерв е неин партньор още от времето, през което е в ресора на Делян Пеевски като заместник-министър на Емел Етем по време на първата тройна коалиция.

 Друг важен аспект, засегнат от Любомир Весов, е свързан с политическите влияния, благодарение на които просперира КТБ. По неговите думи там са идвали политици от целия спектър – от най-дясно до най-ляво, националисти, глобалисти, всякакви „-исти“ Един обаче е бил идвал по-често от другите – и Весов не пропуска да го спомене – това е Иван Костов. „Стартът на банката като частна тръгна от неговото правителство – казва той. – Г-н Костов можеше да бъде видян в приемната на КТБ, често и в кабинета на г-н Василев.“

 Дали наистина е бил чест посетител в банката, е въпрос, на който едва ли ще намерим гарантиран отговор. Но все пак трябва да си припомним, че Костов публикува немалко статии в защита на тезата, че КТБ трябва да бъде оздравена с държавна помощ – и че тази позиция бе подкрепяна от финансисти като Емил Хърсев и Стоян Александров. В един момент в. „Капитал“ му припомни, че по отношение бъдещето на банката той се намира в конфликт на интереси, тъй като част от парите на фамилия Костови се намират в нейния трезор[2].

 Възможно е, разбира се, това да бъде просто разумна от финансова гледна точка позиция – все пак става дума за пренебрежими за тази фамилия суми. Но няма как да отминем факта, че именно при неговото правителство КТБ е приватизирана по този скандален начин – от десет подставени офшорки, зад които се крие българска фирма, относно която е имало съмнение за участие в пране на пари и производство на наркотици. Трудно е да разберем как по-точно е станало това и къде е гледал тогава Иван Костов, но във всеки случай, като имаме предвид особеното внимание, с което той се отнася към банковите приватизации – особено тази на Булбанк, чиято дъщерна банка е КТБ, можем да предположим, че това едва ли е станало без негово знание и съгласие.

 Както вече видяхме, самата приватизация на КТБ и прохождането й като частна банка са свързани с доста мистериозни сделки и неяснота. Друга особеност в нейния генезис, която не може да не ни направи впечатление, е бързото овладяване на банката от страна на Цветан Василев. Ако наистина е вярно, че КТБ е приватизирана от „Фининвест“ със заем от ПИБ и първоначално е била изцяло собственост на Николай Велков, то няма логично обяснение за това, как в толкова кратък срок, в рамките само на четири години, е придобита почти изцяло от Василев. По думите на Велков лично той го е поканил да оглави управителния съвет на банката, като му е предоставил и част от акционерното участие – в размер на 30%, – теза, която сериозно се разминава с регистрите в БНБ, според които към края на 2002 г. „Бромак“ ЕООД държи само 7,1% от акциите.

 Освен това самият Николай Велков, който по-сетне се оказва способен да отмъкне от човек като Пламен Тимев-Ганди[3] половината „Ла Страда“, едва ли би си оставил безропотно магарето в калта. Тъй или иначе обаче фактът си е факт – към 2005 г. той е принуден да продаде дяловото си участие и да напусне банката – при това последен от първоначалните акционери. Интересно е наистина как е станало това и как акционерното участие на Цветан Василев нараства толкова бързо – и е интересно не заради самия прецедент, а тъй като това е една от основните шашми, които предопределят просперитета на КТБ.