Голата борба за власт не е политика

Ако сега имаше избори, в парламента най-вероятно щаха да бъдат само ГЕРБ, БСП и ДПС – а партията на Бойко Борисов щеше да има смайващо (и смазващо) мнозинство. Това е реалното разпределение на силите към момента и е поредната революция в българското политическо пространство. Ако тази революция се окаже по-трайна от предишните, демокрацията ще е в опасност, тъй като политическата структура на обществото ще е трескаво-възпалена.

Помислете. ДПС изобщо не е партия, тъй като не може да бъде разположено в спектъра ляво-дясно, а и за движението не гласуват отделни граждани, взели своето индивидуално решение – а етнически и корпоративно мотивирани групи, в които индивидуални решения няма. Либералният център всъщност е окупиран от не-партия и либерална алтернатива в България няма. Същото е положението по отношение на БСП.

Левият фланг също е празен, тъй като БСП нито е партия, нито е лява – а е олигархичен конгломерат, от азиатски тип, съставен от различни кланове, преследващи своите икономически интереси. И за нея се гласува не на граждански, а на племенен принцип. ГЕРБ пък е свръх-партия, подкрепяна едновременно от десни, центристи, леви и националисти. И това не е партия, а всенародно движение; а нейна свръх-тежест я прави идеалният кандидат за превръщане в поредната олигархия.  

Всичко това щеше да бъде крайно опасно, ако нещата останат така в годините напред. Това обаче не може да се случи, тъй като нито една – дори царската – революция в българския политически модел не се оказва трайна. Системата рано или късно ще се намести – по спектъра ляво-дясно – и умните политици отсега би трябвало да заемат съответните позиции в този спектър.

Кой как се справя с тази задача?

Войната между клановете в БСП дава надежда, че от нея ще изскочи нормална лява – т.е. не клонирана от руско-азиатски модели – партия. В либералния център не става нищо, тъй като вместо да се възстановяват като партия в НДСВ решиха да легнат на амбразурата за горите на Симеон; а ДПС – вече е ясно – едва ли някога ще стане партия.

Вдясно е мътилка. А това е много лошо, тъй като поне в единия край на спектъра трябва да се възстанови политическата нормалност. В условията на България най-важно е това да стане вдясно, тъй като именно „сините” винаги са бутали България към Европа и далеч от Русия (т.е. Азия).

Няма нужда да повтарям всички проблеми в Синята коалиция, както и в СДС и ДСБ. По-полезно е да се види коренът на тези проблеми и той е ясен. От доста години и в СДС, и в ДСБ текат процеси на имитация на БСП и ДПС. Това се изразява в постоянните опити двете партии – както и коалицията помежду им – да бъдат префинирани като сбор от различни (и разнопосочни) групички и техните интереси. Затова например в Общинските съвети по страната няма принципна позиция относно това, с кого се коалират „сините” съветници и с кого – не; как гласуват по определени казуси и теми; какзи политики предлагат по възловите въпроси и т.н. Всеки се коалира, както си иска, а по един и същи въпрос сините в един град гласуват по един начин, а в друг – по обратния. Както беше и в края на предишния парламент.

Истинските партии обаче не са някакъв плаващ сбор от борещи се помежду си групи – а система от принципи, които партията и всички нейни членове отстояват във всички ситуации. Когато това не се прави настъпва онзи хаос, който подготвя почвата за превръщането на партиите в азиатски клонинги.

Поведение, което не се основава върху принципи рано или късно довежда до това, че въпросните партии престават да разбират, що е то политика – и така губят всякаква подкрепа. Да не говорим, че такива партии създават купища проблеми с онази власт, която имат.

Например, преди десетина години в „сините” среди се казваше следното: „Как да мотивираме нашите хора да помагат на избори, ако не им обещаем постове? Как да ни спонсорират бизнесмени, ако не им обещаем поръчки?” Така се роди синият клиентелизъм – от сбъркано мислене и от катастрофалните действия, които бяха неговите последствия.

Днес чуваме не по-малко катастрофални работи. „Всяка партия се бори за власт и следователно трябва да издигнем кандидат за кмет на София”. Не е така. Всяка партия отстоява принципи и предлага политики – и се бори за доверието на хората, та да получи от тях властта да прилага политиките си. Логиката е съвсем друга. Голото гонене на властта, за да си видим подкрепата, е безсмислен тормоз върху привържениците. Някой да е чул – от онези в СДС и ДСБ, които искат собствен кандидат на софийските избори – някаква предлагана политика? Програма? Няма и да чуете – в последната секунда ще се появи нещо, скалъпено надве-натри и наречено „програма” – тъй като привържениците на самостоятелното явяване не мислят политически.

Ако мислиха, рискът щеше да е очевиден. Добре, появява се някакъв „син” кандидат в София и взема полагащите му се в настоящата ситуация 8 процента. Какво следва после? Следва това, че всички отписват въпросната „синя” партия, следват потоци от подигравки и медийни издевателства и накрая дори най-твърдите съмишленици махат с ръка и обръщат гръб. Защото никой не им е предложил, в името на какви принципи и политики да гласува именно за „сините”. Ползват ги, както съветските генерали ползват пехотата – пускат я напред, за да видят, да не би това там да е минно поле...

Свеждането на политиката до борба за власт при всеки повод – или до присъствие в медиите по всеки повод – разнебитва фундамента на партиите, а именно – принципите. И започват да стават всякакви странни работи, които дискредитират партията пред публиката. Пресен пример е отношението на СДС към АЕЦ-Белене. След като години наред подкрепяше принципната позиция, че „Белене” не трябва да се строи, тъй като: а/ от него няма нужда; б/ се намира на земетръсен разлом и е опасен; в/ е руски проект и... е опасен – какво стана? Лидерът на СДС започна да подкрепя АЕЦ-Белене...

Защо? Откъде накъде? Как стана това обръщане? Какви принципи се отстояват в случая – че там вече няма разлом? Или че руските проекти внезапно са станали политически безопасни? Или руските реактори са станали най-надеждните в света? И как при това положение се очаква от някой нормален, европейски мислещ човек да гласува за Синята коалиция, в която се подкрепят такива крайно опасни руски маневри на българска територия?

Има време – година-две – докато всички са се вторачили в правителството на Бойко Борисов, Синята коалиция и нейните съставни части да се възстановят като истински партии. Да се освободят от лепкавата паяжина на наложената от БСП и ДПС азиатщина в българската политика и да излезат на светлото. Там, където се прави политика – където се формулират принципи и политики, целящи обслужването на общото благо. Това е задачата пред ДСБ и СДС – а не, кой е по-велик от другия, кой кому какъв номер може да скрои и кой колко пъти може да се извърти на 180 градуса.

Такъв момент – т.е. историческо време, подарено от съдбата за оправяне на бакиите – вече веднъж го имаше. Спомнете си: впрягането на съдебната система против СДС и Синята коалиция създаде, за няколко месеца, огромен ресурс от обществена симпатия и от политически възможности. Видя се, от кого се страхуват олигарсите на БСП и дори само това привлече обществена подкрепа. Този момент обаче беше пропилян. Сега има втори такъв и този път не става дума за месец-два, а за година-две. Тъй като историята е мащеха и много рядко прави такива подаръци, СДС и ДСБ са длъжни да използват това време, за да се приведат – тях самите и коалицият си – в приличен политически вид. И да започнат да правят това веднага, за да има след време конкретен резултат.

А ако не – когато свръх-подкрепата за ГЕРБ мине в отлив и приличните граждани започнат да търсят алтернатива вдясно, там просто ще има други политическин субекти. Или няма да има никого, а това би била истинска катастрофа, защото без здрава десница България винаги безпомощно е потъвала в азиатщина.

Блогът Общност на свободните хора - http://www.desnite.eu/