Бетонирането уверено напредва. През последните седмици видяхме асфалт и бетон върху дюни, макар потвърждаването на очевидното да отне трагикомични институционални маневри. Бетонът настъпва уверено и към историята и вече достроява разпаднати крепости, участва активно във фантасмагориите на миналото и бъдещето. Все повече обаче се бетонира самото ни общество, губи инфраструктура, способност и желание да мисли критично, да осмисля минало, настояще и бъдеще, да се самоуправлява с поне доза рационалност. Освен терени, дюни и крепости се бетонират и нашите мисли и изгледи към света около нас. Все повече се оказва, че ние просто нямаме институциите и средата, през които можем да водим смислени дебати или пък да спорим с аргументи по алтернативни управленски варианти. И май все по-малко ни прави впечатление.

Може би най-любопитен принос през последните години в това отношение е бутафорното „производство на минало“, което извира от индустриализацията на псевдо историята и нейните глашатаи. Странната коалиция на кметове, историци – дизайнери, строителна индустрия и финансови посредници е на път да повтори бетонизацията на Черноморието и планинските курорти и да създаде поредна абсурдна реалност. След обезсмислянето на морския туризъм очевидно е ред на културния. Теоретиците на абсурда със сигурност вече могат да съберат материал за поне няколко доктората. Новата „пластична“ история обаче попада на достатъчно добре подготвен терен. Училищното историческо образование продължава да е странна смесица от мълчание, редици от хронологии и патриотарство. Линейният и непроблематизиран исторически разказ няма как постепенно да не подготви безкритичната почва, върху която откровената бутафория да не предизвиква възмущение и реакция, а спокойно да се продава на публиката като намигваща индустрийка.

По-важен в момента е обаче блокажа на разплитането на въпросителните около КТБ. Ако по време на самата драма бяхме принудени да гледаме и слушаме оказали се по-късно вложители, то сега наблюдаваме престрелките между разните лагери, които участват в преразпределения или покриване на следи. Участниците в тази мащабна операция по генериране на безкрайна пушечна мъгла са толкова активни, че на публиката не се оставя и минимална възможност да сглоби някаква по-цялостна картина. Информацията протича на парчета и в повечето случаи това е поради прикрити или не толкова интереси на самите говорещи. В подобна среда няма как да се появи нещо, което да даде в пълнота разказ на случилото, неговите механизми и последствия. В крайна сметка повечето хора ще запомнят няколко имена на хитреци, които са се сдобили с преференциални влогове и просто ще намерят допълнителни аргументи за нещо, в което отдавна са убедени. Това, че българската политика е населена с мошеници. Но няма да разберат повече за реалните причини за случилото се, а постепенно сигурно и ще забравят, че няколко милиарди ще отидат за целия масраф.

Тежките дефицити на публичността и институциите, които трябва да я осмислят е видима и по отношение на различните групи реформи, които се обсъждат в момента. На фона на последните правителства настоящето направи поредица от заявки за реформи, но и започна да осъществява частично някои от тях. В момента циркулират различни идеи за промени в поне няколко ключови публични системи като здравната, образователната, социалната. Това раздвижване на ниво идеи оголи пореден дефицит. В дискусиите около тези намерения почти напълно отсъства секторна експертиза, генерирана от специализирани изследователски или университетски центрове, която може реално да придаде смисъл и структура на леещата се логорея. На практика липсват задълбочени и обективни оценки за предлаганите идеи или за рисковете и последствията от тях. Непартийното публично говорене е предимно на гастролиращи по медиите de facto лобисти, често бивши министри, които имат професионален или бизнес интерес в една или друга посока, директори на болници с конкретни интереси. Така четвърт век по-късно в България няма и елементарна инфраструктура от институционализирано секторно знание, което да осмисля дебатите, да критикува с аргументи предлаганите идеи, да ориентира гражданите и да структурира обществения разговор.

Някои от условията за тази бетонизация са добре известни. Ключовото условие за наличие на що-годе свободни и помнещи медии отсъства и това веднага обрича повечето възможности за смислен дебат. То обаче далеч не е единствено, макар да се коментира най-често. В България, с няколко изключения, така и не възникнаха достатъчно неправителствени организации със специализирана, секторно – управленска експертиза, която да бъде реален и авторитетен участник в публичните дебати. Подобен провал е видим и на ниво университети. Постоянно спада нивото на култура на дебат, а върху много теми, например исторически, все повече пада и тежестта на политическата коректност. Телевизионните студиа са населени с пенкилери или скрити лобисти, водещите (или техните редактори) често просто нямат подготовката да зададат правилните въпроси, няма елементарна памет и ориентация по ключови управленски и политически въпроси. Така публиката я подмятат от „сензация“ на „шок“, подхвърлят й частични или напълно измислени истории и „факти“, някакви парчета от реалността, с които обаче ние като общество не знаем и не можем нищо да направим. И докато бетонът залива поредния плаж или курорт, инфраструктурата и културата на обсъждане също постепенно се втвърдява и залинява. И все повече живеем в среда на фалшиви истерии без да можем да подредим смислена картина на случващото се около нас.