Една болест може да се лекува ефективно само когато е поставена точна диагноза и след това тя се "атакува" по правилния начин - с вярното лечение.
  В противен случай се "лекуват" симптоми и синдроми, което води до окончателно изпускане на болестта.
  Няма нищо безкрайно страшно, ако диагнозата звучи страшно. Но в България се смята, че една страшна болест е смъртна присъда. Затова се крием от нейното произнасяне или като я чуем, страхът от самия страх ни убива повече и от болестта. А такава болест е "само" опасност с по-висока, но не задължително и често далеч не 100%-ва вероятност за фатален край.
  В нормалните държави на дадена тежка болест се гледа точно така, което позволява в повечето случаи да се мобилизират вътрешните съпротивителни сили на организма, да укрепне вярата, че животът, дори и с такъв гаден проблем, продължава.
  Аналогично е положението и при социалните болести.
  Само лицемерните оптимисти и откровените циници могат да твърдят, че България не е болна. Болна е и то много. Ето защо е жизнено важно да се постави точната диагноза и едва тогава да се потърси вярното решение.
  Убеден съм, че за да се постави точната диагноза, трябва да се намерят точните понятия, идентифициращи болестта на българската държава и българското общество.
  Тези понятия са "катастрофа", "разпад", "хаос", "патология". И това не са само думи от разговорния език, не са само нарицателни, сравнения, етикети – те са също така и научни категории, свързани с проявления като нелинейност, комплексност, критичност, фазови преходи. За тях има развити научни модели, методи, апарати и инструментариуми, хвърлящи, впрочем, мостове между естествените науки (математика, физика, химия, биология и др.) и обществените науки (философия, културна политология, психология, социология и др.).
  
  В България катастрофата вече се е състояла, ние сме в посткатастрофична ситуация.
  В България текат процеси на разпад - в политиката, икономиката, сигурността, социалните отношения, културата...
  В България всички ключови системи генерират хаос - дори тогава, когато правят някакви добри стъпки, хаосът се самовъзпроизвежда.
  В България това, което се случва и което определя нейното състояние се характеризира с патология, т.е. вътре в социума има ръст на тумор, по-скоро на тумори, затова ако не се вземат правилните и спешни мерки, ще тръгнат неконтролируемо разсейки.
  
  Изобщо не смятам, че подобен подход на идентификацияна проблемите, т.е. на българската болест е твърде песимистичен, крайно драматичен и дори апокалиптичен.
  Правилната диагностика позволява да знаем къде се намираме и какво страдаме.
  
  И след катастрофата животът продължава, само че е необходим качествено друг тип стратегиране. В състояние на катастрофа се прави приоритизация на неотложните задачи, диагностика на всички критични уязвимости, инвентаризация на останалите все още ресурси, а управлението се стреми да спаси онова, което още не е загубено и може да бъде спасено. Когато е настъпила катастрофата и ние вече не сме на кораб, а на сал, не можем да продължаваме да се държим все едно сме на кораб. Признанието за настъпила катастрофа и приемането й като състоял се факт не е повод за отпускане на ръцете, за спиране на съпротивата и прекратяване на борбата. То е само реалистична оценка за положението, в което се намираме, и подтик за изработване на различен тип стратегии от досегашните…
  Когато в една социална система протичат процеси на разпад, тя трябва да се препрограмира, да се пренастрои, да прецени какво в нея може да продължи да се разпада, защото е неработещо, нежизнено и само ускорява общия разпад, а какво трябва да се съхрани и подкрепи. В подобно положение да се хвърляш да спасяваш от разпад всичко, означава да не спасиш нищо. То в някаква степен е като при дирижабъла – за да не падне фатално на земята и за да полети, от неговата кошница трябва да се изхвърлят торби с баласт, които иначе го телят надолу и не му дават шанс да преодолее земното притегляне на проблемите и тегобите.
  Хаосът не означава безнадеждност, обреченост. От хаоса, както математиците и физиците знаят, може да се роди ред. Системата преминава през точки на бифуркация, на избор от траектории – тя може да продължи да пропада в бездната на хаоса, но може да се мобилизира и консолидира и да премине в ново по-подредено състояние, да прогледне, да използва завихрящата се енергия на хаоса, за де се пренастрои и премоделира. Докато всичко не е загубено, все още нищо не е загубено.
  А патологията, когато се приеме и осъзнае, означава тежка химиотерапия, а вероятно и решителна хирургическа намеса. Да си въобразяваме, че все така куцото пиле България Господ ще го пази, да си въобразяваме, че на нас точно най-лошото няма да ни се случи, да си вярваме, че и този път ще ни се размине, да сме блажени верующи, че пак ще минем между капките, това е равно на ритуално самоубийство. Ще трябва да се подложим на крайно неприятното лечение, ако трябва и на най-болезнената операция. Иначе няма да оцелеем, камо ли пък да се замислим за развитие.
  
  Ето от тази гледна точка смятам, че България може да получи шанс да се възстанови и закрепи, да се съвземе и оздравее, само ако всички ние си дадем сметка, че сегашното ни положение се характеризира именно с тези четири понятия – „катастрофа”, „разпад”, „хаос” и „патология.
  
  В свое оправдание за написаното, ще добавя следното:
  
  Вероятно предпреходното ми битие на математик все още формира следпреходното ми съзнание :). Затова, знаейки, че ако решаваш грешната система уравнения, в общия случай няма да получиш правилното решение, все се опитвам да намеря правилните идентификационни маркери на болестта на България. Защото смятам, че ако не поставим точната диагноза и не предпишем вярното лечение на българската болест, ние заставаме всъщност на страната на болестта, т.е. превръщаме се в нейни вируси.